Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (20)

13

Недостиг на въздух ме изтръгна от съня.

Отворил широко уста, давейки се за глътка въздух, бързо се надигнах и седнах. Очаквах остра болка в гръдния кош при това рязко движение, но нямаше. Когато спазмите от липсата на въздух поутихнаха, докоснах счупеното ребро. Все още бе чувствително на пипане, но далеч по-слабо от предната вечер. Мехлемът, който Мая бе използвала, изглежда, действаше. Трябваше да разбера какво има в него и да…

Чуй се само, помислих си аз. Все едно някога ще имам шанс да го прилагам.

Гърлото ми бе така оттекло, че дори слюнката си не можех да преглътна.

Огледах се и осъзнах, че съм сам. Исках да е с мен, исках да я държа в обятията си, да й кажа как вече няма значение дали ще ме излекува, или не, защото тя бе преобразила остатъка от живота ми. Но Мая сигурно си беше тръгнала през нощта. Бях съкрушен. Не съм я чул. Спал съм като труп.

Но точно преди да заспя, ми хрумна идея…

Изправих се с мъка и се запрепъвах към вратата на колибата. Загледах се отвъд плажа и водата към зъберите на Ла Мано Хундиендо. Стори ми се, че съм открил начин да стигна до водния зъбец.

Само дето не можех да се начудя откъде се взе желанието да го направя. Бях отпаднал, беше ми зле, а и знаех, че днес вероятно бе последният ден, в който щях да съм в състояние да преглътна нещо. Тогава защо да губя време и енергия (и без това ми оставаше толкова малко и от двете) за такава безсмислена задача?

Не можех да го обясня, но нещо ме караше да стигна до този последен зъбец. Навярно защото бе начинание, което бях започнал и не бях довършил. Сигурно не исках да оставям след себе си нищо недовършено. А може би Капитан Карцином бе плъзнал из мозъка ми и бе засегнал способността ми да мисля критично. Но най-вече исках да го направя заради Мая.

Бях твърдо решен да завоювам четвъртия си зъбец, преди да умра.

Забелязах Мая, застанала до Амброзио, и пулсът ми се ускори. Само от това, че я видях, усетих прилив на нови сили. И тогава осъзнах колко силно се бях влюбил в нея.

Тръгнах към тях. Топлата усмивка, с която ме посрещна, замая главата ми. Протегнах ръце към нея, но бърз предупредителен поглед и кратко врътване на главата ме спряха насред жеста. Защо? Нима на Мъдрата не й се разрешава да показва привързаност на публично място? След като снощи бях с нея, вътре в нея, сега да не мога да я докосна… Сигурно щях да се почувствам смазан, ако не ми се стори, че насаме с мен реакцията й щеше да е друга.

— Искам още веднъж да опитам да извадя водния зъбец — казах аз със сух стържещ глас.

Мая ме погледна с болка в нефритените си очи.

— А реброто ти… нали нямаш сили…

— Май измислих начин. Но ще имам нужда от помощта на Амброзио.

* * *

— Не знам дали може така — колебаеше се Мая, докато Амброзио насочваше лодката към Ла Мано Хундиендо.

— Защо да не може? — казах аз, напъвайки се да надвикам шума на извънбордовия двигател. — Ще вляза във водата, както майка ме е родила, точно както твърдиш, че трябва.

— Ама ще държиш камък.

— Да. Всички камъни принадлежат на Майката, нали? Просто ще пренеса един от сушата в морето.

— Не знам — поклати тя глава.

За първи път, откакто бяхме тръгнали на това пътешествие, Мая изглеждаше неуверена в онова, което трябваше да се направи, и в начина, по който трябваше да се направи. И аз се почувствах като жалък новоизлюпен теолог, който се хваща за постулатите на нейната митология и започва да ги тълкува в своя изгода.

— Просто никога не съм чувала някой да е правил така досега.

— Ами или пробваме по този начин, или се отказваме. Защото няма друг начин, по който да успея.

Сцената с падащия във водата камък от предната нощ се бе запечатала в паметта ми. Напомняше ми за колана с оловни тежести, който бе неделима част от екипировката на водолаза. Защо да не ускоря слизането си до дъното, като държа тежък камък?

Преди да потеглим от брега, двамата с Амброзио намерихме един гранитен камък, който тежеше поне двайсет кила, и сега лежеше до мен в предната част на лодката.

Гледах почти стръвно скалния палец, който се възправяше над нас. Вече горях от напрежение. Желанието да се сдобия с четвъртия зъбец бе надминало всички разумни граници. Щях да го направя, ако ще това да е последното нещо в живота ми.

Вече не се притеснявах от голотата си пред Мая, затова щом Амброзио изгаси двигателя, бързо свалих ризата и гащетата. Той дойде на носа и ми помогна да вдигна камъка. Когато го хванах здраво, се отдръпна назад. Отслабналите ми крака се разтрепериха под тежестта на скалния блок, който притисках към гърдите си. И тогава усетих ръцете на Мая върху раменете си, устните й докоснаха леко тила ми.

— Нека Майката насочва ръката ти — прошепна тя.

Кимнах и си помислих, че Мама ще трябва много добре да ме насочва… имах само един камък, втори опит нямаше да има. Трябваше да успея — сега или никога.

Втренчих поглед в закръглената жена — символ на плодовитостта, издълбан в скалата на зъбера, и поех четири пъти дъх толкова дълбоко, колкото ми позволяваше счупеното ребро, после бутнах камъка напред и скочих през борда. Стисках гранита на живот и смърт, а той ме дърпаше към дълбините. Ритах, за да ускоря слизането. И изведнъж право под мен видях акулата — едва не изпуснах камъка. Но тя се стрелна настрани от пътя ми и изчезна от поглед, а аз продължих надолу.

Видях как се приближава кристалната друза и щом се изравних с нея, пуснах камъка, който продължи да пада. Дробовете ми вече изнемогваха, когато протегнах ръка към един от зеленикавите зъбци, наредени сред кристалите, но все още имах въздух. Защо ли не се бях сетил за това преди? Щях да си спестя толкова тревоги.

Издърпах първия зъбец, който хванах, и заритах с крака обратно към повърхността, подпомаган от естествената способност на тялото ми да плува. Огледах се за акулата, но от нея нямаше и следа.

Както при всеки от предишните опити, и сега се показах от водата точно до лодката, но този път не бях с празни ръце.

— Взех го! — изграчих аз, щом се хванах за борда.

Видях сълзи по усмихнатото лице на Мая. Моментално се пресегнах и пуснах зъбеца в лодката, да не би да го изпусна във водата — само това ми липсваше. Едва бях успял да поема глътка въздух, и бях повлечен обратно към дъното.

Акулата! Нямаше кой друг да е!

Замахах неистово с ръце, обзет от паника се мъчех да се добера отново до повърхността, но тя продължаваше да ме тегли надолу. Странна смесица от мисли и образи минаха през ума ми: видях Ани в сватбената й рокля, Кели като новородена, Мая, облегната върху раменете ми предната нощ, и си помислих: „Така ли ще свърши всичко — да ме изяде акула?“.

И тогава ужасният, раздиращ натиск върху прасеца ми изчезна, заменен от щипещото усещане, предизвикано от солената вода върху открита рана. Бях зашеметен, вцепенен, борех се с шока и с всички сили се опитвах да изляза от водата, ужасен, че атаката може да се повтори.

Въздух! Къде е повърхността? На каква ли дълбочина ме бе замъкнала акулата? Чужди ръце ме подхванаха още преди да си бях показал главата над водата — Мая и Амброзио ме измъкнаха и ме прехвърлиха през борда в лодката.

Пред очите ми избухваха черни петна и ставаха все по-големи. Чувах гласа на Мая — писклив и просмукан от страх, повтаряше: „О, не! О, не!“. Зърнах кървавия си крак, преди тя да го увие с риза — моята май. Ушите ми забучаха и някъде отдалече до слуха ми достигна гласът на Амброзио.

— Имате късмет, че сте толкова слаб, сеньор. Акулата обича дебели мъже. Кльощавите ги плюе.

Отчаяно се опитвах да остана в съзнание — оставаха ми толкова малко мигове, не исках да губя нито един — но нещата се изплъзнаха от контрол и ме заля тъмнина.