Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (18)

11

На другата сутрин потеглихме с джипа в ранни зори. Мая караше, аз седях до нея, а Амброзио клечеше сред тубите с газ в задната част, където бе и моят сак — никъде не тръгвах без моя Кеворкянов комплект. Скутът на Амброзио бе пълен с гигантски палмови листа, които той овързваше с някакво жилаво стъбло лиана.

— Какво майсториш, Амброзио? — полюбопитствах аз. Гласът ми бе още по-дрезгав и нацепен от предния ден.

— Това ще ти помогне да стигнеш до въздушните зъбци — захили се той.

И дотам с обясненията.

Бавно отпивах от моята млечна смес, като се мъчех да не се гърча от болка при всяка глътка и да не олея целия джип с течността при друсането по стръмните планински пътища.

Почти през цялото време мълчахме. Аз бях ужасно прегракнал като се събудих сутринта, и за първи път ме болеше толкова силно при преглъщане. Туморната тъкан навярно бе отекла през нощта и трябваше да мине доста време след като станах, докато се посвие. Не можех да понасям стърженето на собствения си глас, а си представях как се чувстваха другите, като ме слушаха.

А и Мая бе сякаш малко резервирана след снощния разговор.

В резултат никой от нас не беше особено приятна компания тази сутрин.

По едно време ми направи впечатление, че теренът става все по-вулканичен.

— Да не би да се връщаме към езерото? — попитах аз.

Мая поклати глава.

— Не. Днес отиваме при един много стар вулкан или по-скоро при онова, което е останало от него.

Излязохме на високо равно плато. Растителността се разреди, защото почвата ставаше все по-твърда и по-черна. Накрая пътят изчезна и ние спряхме в основата на стръмен наклон.

— Оттук нататък ще вървим пеша — обясни Мая.

Подаде ми навито въже — същото, което бяхме използвали в пясъчната яма — и метна раницата си на гърба.

— Нали няма да се спускаме в пещери повече?

— Няма — успокои ме тя и тръгна по стръмния склон. — Идвай. Ще видиш.

Амброзио не ни последва, а се насочи към храсталака, въоръжен с мачете. Докато се катерехме, започнах да чувам странен шум — тъжно, ниско виене, което ту се засилваше, ту затихваше. Колкото по-нагоре се качвахме, толкова по-силно се чуваше, докато накрая проникна в костите ми и зазвуча в главата ми.

Теренът изведнъж стана равен и ние се озовахме на висок хребет, откъдето се виждаше смарагдовозелено море от планини и долини. Но точно пред нас зееше черна дупка. Не като онази вселенска дупка от моя кошмар. Тази тук бе от вулкан.

Стояхме на върха на загаснал вулкан. Отворената му паст беше към петнайсет метра в диаметър. Ниското стенание, което чувах, идваше като ехо от дълбините на черната дупка.

Мая застана на ръба, но аз предпочетох да остана по-настрани. Гледах я как коленичи на ръба и подава глава над бездната и едва се спрях да не се спусна и да я дръпна назад. Но когато се надвеси над ръба, плитките й се издигнаха и се развяха над главата й.

И тогава всичко ми се подреди: стенанието, вятърът, който излизаше от дълбините — това бе Ел Силвато дел Диабло… Свирката на дявола.

Мая се обърна и се усмихна. Махна ми с ръка да се приближа. Коленичих и на четири крака припълзях до ръба. Надникнах в бездната — вятърът ме блъсна в лицето и изрева в ушите ми. Примижах и се взрях в гладките, абсолютно черни стени, които се спускаха шеметно към сенките на незнайна дълбочина.

След малко Мая ме дръпна назад. Не чаках втора покана.

— Преобладаващите ветрове откъм морето влизат през широкия отвор на пещера, която се намира много по-ниско, и после излизат през комина. Доста е страшно по време на буря. Писъците на планината се чуват на километри.

Слушах я с половин ухо. Мисълта ми бе заета с друго — Мая беше казала, че въздушните зъбци са при Ел Силвато дел Диабло.

— Къде са?

Сякаш четеше мислите ми.

— Въздушните зъбци ли? — Вдигна ръка и посочи отвъд бездната. — Ей там… след една извивка вляво от онази тераса.

Взрях се в отсрещната стена, открих терасата и различих една ивица по-тъмна сянка, където вулканичната стена сякаш правеше извивка.

— И как, за бога, ще стигна дотам? Ще пълзя по ръба ли?

— Не. Това е единствената част от ръба, която е достатъчно здрава да издържи тежестта ни. Навсякъде другаде е много тънък и се рони.

— Значи ще заобиколим откъм отсрещната стена и ще се спуснем, така ли?

— Не. Стените са много стръмни и гладки и десетки метри високи.

— Е, какво, да го вземат мътните, се очаква от мен да направя… да полетя ли?

— Да! — усмихна се тя и въодушевено закима с глава. — Точно това трябва да направиш! Как разбра?

* * *

Мислех, че ме занася, докато не се върнахме до джипа и не установих какво е майсторил Амброзио с онези палмови листа — крила! Но дори и тогава не бях съвсем убеден. Гледах грубоватата конструкция от листа, клони и увивни растения и клатех невярващо глава.

— Нали не очаквате сериозно да си надяна тези неща и да скоча в пропастта?

— Напротив! — вдигна вежди Амброзио. — Аз и друг път съм правил такива. Много добре летят.

Обърнах се към Мая с намерението да кажа: „Шегувате се, нали?“, но разбрах, че никой не се шегува. Е, сега вече се изплаших.

— Не мога да го направя.

— Налага се.

— Няма да стане.

— С други е ставало, ще стане и с теб.

— С теб ли? — попитах аз.

Тя кимна.

Хайде пак — щом Мая го е направила, защо и аз да не мога?

Разтреперих се. Може да бе от липсата на твърда храна или от страх — или и от двете заедно. Отидох до джипа и отпих от млечната смес, гълтайки колкото ми позволяваше гърлото. След малко се почувствах по-добре… не треперех толкова, но далеч не се бях успокоил.

Вдигнах очи. Мая и Амброзио ме гледаха в очакване. Въздъхнах. Какво ли не бях преживял вече — едва не ме бяха погребали жив свличащи се пясъци, за малко да ме изпече жив разтопена лава, за малко да се удавя. Защо ли да не поема и риска за малко да умра при опит за летене… стига да не забравяме важното уточнение „за малко“.

— Какво пък толкова — казах аз с всичката смелост, на която бях способен. — Ще се пробвам.

Амброзио реагира с огромна усмивка, а Мая… с блуждаещ поглед и бавно кимване. За какво ли си мислеше? Какво ли ставаше зад тези нефритени очи? Наистина ли бе нужно всичко това, или тя просто проверяваше докъде можех да стигна, докъде можеше да ме тласка, преди да запъна пети и да откажа да вървя по-нататък?

* * *

Да си призная, крилата бяха доста изкусно направени, всъщност приличаха повече на хвърчило. Тънки гъвкави клонки служеха за рамка, дебел слой палмови листа оформяше летателната повърхност и всичко това бе овързано със здрави зелени лиани. По-дебели лиани прикрепваха рамката към тялото ми и служеха за дръжки в краищата на крилата. Тесният V-образен край на хвърчилото бе привързан към левия ми глезен; десният крак оставаше свободен.

— Когато полетиш — каза Амброзио, докато връзваше последния възел, — сложи дясното стъпало върху лявото.

— Когато полетя — захилих се аз. — Ето това се казва пример за положително мислене.

Защо ли не изпитвах ужас? По някаква причина изобщо не бях толкова изплашен, колкото очаквах. След първоначалната тревога инстинктът ми за самосъхранение остана странно бездеен този път. Страничен ефект от безмилостната атака на Капитан Карцином, навярно. Или разумът ми бе надделял над инстинкта? В края на краищата какво толкова щеше да стане, ако полетя с главата надолу в пропастта? Щях да съм изпреварил неизбежното само с няколко дни. Шеметни секунди ужас при падането и после забрава — бърза, милостива, по-бърза от моя Кеворкянов комплект.

Тази мисъл ме изпълни със странен покой.

Амброзио започна да връзва въжето около кръста ми.

— А това за какво е?

— Съществуват две опасности — обясни Мая.

— Имаш предвид освен опасността да полетя като камък надолу.

— Да. Това е едната. Другата е да полетиш твърде нависоко. Ако се издигнеш прекалено високо над ръба, насрещният вятър ще те избута извън обсега на течението, излизащо от устата на вулкана…

— И ще се понеса надолу към джунглата.

Тя кимна.

— Да. Ще се опитаме да предотвратим това с помощта на въжето.

— Много ще съм ви благодарен.

Амброзио свърши с връзването. После провери всички възли. Накрая доволен ме тупна по гърдите.

— Готов сте да полетите, сеньор.

Кимнах и пристъпих към ръба. Не е за вярване колко самонадеян и безразсъден се чувствах. Като гледах тази ветровита бездна, ми се струваше дяволски трудно да успея с крехкото изобретение на раменете си да стигна до другия край. Но не ми пукаше. Така ли се чувства човек, когато няма какво да губи? Каквато и да бе причината за настроението ми, то ме изпълни с усещането за безгранична свобода: всичко ще опитам… дори да стигна до небето.

Така ли се е чувствал Икар?

А Мая? Така ли се е чувствала и тя, когато е стояла на този ръб със своите собствени палмови крила? Тя е можела да загуби всичко, но е имала вярата си, която й е давала сила. Погледнах в бездната и мога да се закълна, че и тя ме погледна.

Е, сега вече се изплаших. И знаех, че колкото повече стоя, толкова по-голяма е вероятността да се откажа. Затова стиснах зъби, сграбчих здраво дръжките, наведох се напред и отскочих от ръба.

Изпищях от ужас при първите секунди на свободно падане, после мощното течение, което струеше от дупката, подхвана крилата ми — помислих, че ще изтръгне ръцете ми от раменните стави. Но успях да устоя на напора. Падането се забави, после спря и аз се понесох в широк бавен кръг.

Господи, летях!

Започнах да се смея, да викам и да крещя и сигурно щях да звуча като каубой от родео, ако имах нормален глас. Бях замаян, бях обезумял, но дявол да го вземе — наистина бях полетял!

Не виждах Мая и Амброзио, застанали на ръба над мен, но чух Амброзио да ми крещи за десния крак.

Кръстосах крака в глезените — десния върху левия — и се опитах да наложа някакъв контрол върху летенето. Носех се плавно и бавно в кръг по часовниковата стрелка. Дръпнах надолу с дясната ръка, за да сведа дясното крило. Това ме доближи до центъра, където течението, изглежда, бе най-силно. Започнах да се издигам.

Сега вече виждах Мая и Амброзио на ръба — Амброзио държеше с една ръка въжето, с другата махаше, но Мая бе сплела пръстите на ръцете си около устата. Спомних си какво ми бе казал Амброзио за насрещните ветрове и гледах да не се издигам твърде високо. Дръпнах дръжката на лявото крило надолу и започнах да обикалям в по-широк кръг и се придвижвах към стената, където бе терасата. Но като гледах с каква скорост се приближавам към стената, изведнъж осъзнах (за малко да се окаже твърде късно), че бях дръпнал твърде силно крилото надолу. Веднага отпуснах лявото крило нагоре и силно дръпнах дясното надолу. Разминах се на косъм — едва не се размазах върху лавата като муха на предно стъкло на автомобил.

Понесох се отново в кръг и набрах малко височина, после бавно се заспусках към периферията. Терасата влезе в полезрението ми като площадка за кацане. За щастие бе достатъчно голяма и множеството грешки, които допуснах при непохватния си заход, не се оказаха фатални. Откачих десния си крак от глезена на левия и го оставих да виси, с надеждата да стъпя на него при кацането. Тъкмо си мислех, че ще го направя както трябва, и обувката ми се закачи за буца лава, спънах се и се приземих на колене.

Но все пак успях! Бях там!

Останах на колене и отпуснах рамене с облекчение. Докато чаках сърцето да престане да блъска с всичка сила гърдите ми, ясно си дадох сметка, че въобще не бях онзи непукист, за какъвто се мислех — исках да живея много повече, отколкото си признавах — и че току-що бях извършил нещо абсолютно налудничаво.

Накрая с мъка се изправих на крака и се обърнах. Вдигнах палци към Мая и Амброзио, после се завъртях към стената. Закуцуках по терасата, която ме отведе в малка ниша, където открих поредната гигантска друза, разположена в задната стена. Четири синкави зъбеца стърчаха в центъра на друзата. Издърпах един и го сложих в джоба, където той дрънна при досега си с другите два. Това бе лесната част.

Сега оставаше само да се върна.

Изведнъж се разтреперих при тази мисъл. Какво се бе променило? Нали вече го бях правил веднъж? Вече бях сигурен, че хвърчилото на Амброзио действа и знаех, че мога да го управлявам. Нали го бях направил веднъж, щях да го направя пак… дали?

Не че имах избор. Или още един скок в бездната, или оставам тук, докато изгния.

И тогава забелязах подмятаното от течението въже, което бе вързано с единия си край за кръста ми, а другият бе при Мая и Амброзио. Ами ако…?

Представих си как завързват техния край за джипа, аз намирам тук място, където да го вържа и после тръгвам по него през бездната, увиснал на ръце.

Кого ли заблуждавах? Отслабващите ми мускули нямаше да издържат и три метра, преди да се предадат и да ме оставят да полетя направо в гърлото на Дяволската свирка.

Но също така си знаех, че ако се изправя на ръба на терасата и отново погледна надолу, щях да изживея неописуем ужас, докато се реша на гигантския скок. Затова хукнах към ръба — тичах, колкото можех, с единия крак, вързан за летателното приспособление — и полетях в бездната.

Отново това първоначално чувство за свободно падане и после ме подхвана вятърът. Понесох се право напред. Обикалянето в кръг сега ми се виждаше опасно — току-виж съм се ударил в стените. Течението в центъра ми се струваше по-силно или пък не съм бил точно в центъра първия път. Бях преполовил разстоянието, когато вятърът ме тласна с всичка сила и ме издигна до ръба, после над него. Наклоних едното крило, за да изляза от силната струя въздух, но това се оказа невъзможно. Гледах към Мая и Амброзио — те дърпаха въжето към себе си, а с него и мен. Точно така. Давайте. Дърпайте ме като хвърчило. Свалете ме на твърдата земя. Веднага. Моля ви!

Получаваше се. Малко по малко ме издърпваха от вихрушката и аз губех височина… само че се спусках прекалено бързо. Въжето увисна и аз полетях като камък към Мая и Амброзио. Нададох ужасен дрезгав, прекъсващ вик. Задърпах обезумял дръжките в непохватен опит да размахам крила, само и само да забавя падането.

Амброзио скочи и някак си успя да ме хване. Направи каквото можа, за да омекоти удара, но когато и двамата се стоварихме на земята, аз паднах наполовина върху него и наполовина върху издадена скала. Остра болка прониза лявата страна на гръдния ми кош и се чу глухото изпукване на строшено ребро.

— Добре ли сте? — дотича Мая.

Не можех да говоря. Ударът бе изкарал въздуха от дробовете ми и щом се опитах да си поема дъх, нож промушваше гърдите ми. Накрая спазмите утихнаха и аз успях да поема няколко пъти малки глътчици въздух.

— Не — изсвистях аз в отговор, с ръка върху ударената страна. — Не съм. Имам счупено ребро.

— Но си жив — каза тя, коленичи до мен и обгърна с ръце лицето ми. — Това е най-важното. Взе си и зъбеца. Сега остава само водния зъбец и колекцията ти ще е пълна.

Нямах сърце да убия лъча на надежда, сияещ в очите на Мая, но тя рано или късно щеше и сама да се досети.

— Не разбираш — казах аз. — Аз не можах да задържа достатъчно въздух да стигна до зъбците със здрави ребра, та сега със счупеното ли ще успея. Край. Всичко свърши. Аз съм свършен.

Като видях съкрушеното й изражение, не знаех за кого ми бе по-мъчно: за мен или за нея.