Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (19)

12

Пътуването на връщане бе мъчително. Остра болка пронизваше ребрата ми при всяко друсване на джипа.

Стъмваше се, когато пристигнахме в селото. Едва след като вечеряхме — ако подсладеният коктейл от сокове на разни растения и животни можеше да се нарече вечеря — болката в гръдния ми кош позатихна, но колкото и да се мъчех, не можех да си поема дъх с пълни гърди.

А това означаваше, че първоначалната ми преценка е била абсолютно безпогрешна: възможността да се гмурна на девет метра утре и без счупено ребро бе малко вероятна, но сега беше станала пълна химера — шансът бе от порядъка едно на милион.

Затова седях нещастен в колибата до вратата и гледах танца на лунните отблясъци по пясъка.

Една сянка спря пред прага ми.

Мая. Силуетът й се очертаваше на лунната светлина. Беше облечена в семпла памучна рокля и държеше някакъв голям буркан.

— Нося ти нещо — каза тя и повдигна буркана.

— Ще мога ли да дишам под вода с него?

— Лечебен мехлем е — тихо обясни тя, пристъпвайки към мен. — Стара рецепта на маите.

— Мехлем. — В днешно време тази дума рядко се използва. Но няма мазило, което да е в състояние да излекува счупено ребро.

— Човек никога не знае. Свали си ризата и легни по гръб на това одеяло.

Направих каквото ми каза и тя коленичи до мен.

— Покажи къде те боли.

Положих ръка върху натъртената, леко оттекла тъкан над шестото ребро от лявата ми страна.

— Ето тук.

Мая отстрани ръката ми и започна нежно да нанася мехлема. Беше топъл и мек като кадифе, малко мазен, с дъх на почва и растения. Колибата се изпълни с миризма на джунгла. Пръстите й се движеха бавно в кръг и се плъзгаха по ребрата ми, отлитаха към буркана, пак се връщаха и нанасяха мехлема на все по-голяма повърхност.

Другата ръка също се включи в действие. Надвесена над мен, Мая започна да масажира гръдните ми мускули, раменете, корема. Малки електрически искри летяха от върховете на пръстите й към слабините ми. Усетих, че се възбуждам.

— Обърни се — каза тя пресипнало.

Обърнах се по корем и трепнах от болката, пронизала ме в реброто, която обаче бързо затихна, щом Мая плъзна ръце по гърба ми и заразтрива смалилите се, омекнали мускули, втривайки мехлема в кожата ми.

Пръстите й стигнаха до кръста ми.

— Разкопчай си колана — прошепна тя.

Заболя ме пак от усилието да освободя колана, но не ми пукаше. Бях в пълна безтегловност, обвит в топла, мокра мараня. Ръцете на Мая моментално се мушнаха под колана ми и замачкаха задните ми части. После тя реши, че гащетата й пречат и ги дръпна. Аз надигнах ханш и я оставих да ги смъкне. След миг бях гол, а тя покриваше с мехлем задната страна на бедрата ми, свивките на коленете и по-надолу, чак до глезените — древна жрица балсамираше труп за погребение.

— Обърни се пак по гръб — каза тя.

Поколебах се — друго беше с лице към одеялото — сляп и ням свидетел на обзелата ме възбуда — но после реших, че състоянието ми едва ли ще изненада Мая. Затова се обърнах и още повече се втвърдих, като видях как щръкнах във въздуха.

Мая продължи масажа със странния си мехлем — по пищялите, по коленете, по бедрата… И тогава ръцете й отлетяха. Искаше ми се да изкрещя, да я моля да ме докосне, само веднъж, моля те. Не се наложи. Тя се върна и ме обгърна с двете си намазани с мехлем ръце, покривайки с мазило болезнената ми ерекция.

Изстенах — нисък, почти изстрадан звук, изтръгнал се от дълбините на душата. Не можех да се спра. Бе минало толкова време, а ръцете й бяха толкова нежни.

И тогава Мая повдигна роклята си и ме възседна. Бе гореща и мокра отвътре, а аз бях намазан така, като че ли се готвех да преплувам Ламанша. Проникнах в нея и стиснал горната част на бедрата й, се извих като лък срещу нея и започнах да се движа в безумен лудешки ритъм, докато тя седеше неподвижно, опряла длани върху раменете ми. Бях абсолютно извън контрол, изцяло под властта на възторженото напрежение, което нарастваше в слабините ми и в перинеума. Избухнах в нея — мощни спазми подмятаха краката ми и гърчеха коремните мускули, освобождавайки гореща, възхитителна, пулсираща струя, която сякаш нямаше край.

Трябваше ми секунда да възстановя дишането си. Погледнах към нея — все още седеше върху мен. Едва ли бях успял да й доставя някакво удоволствие. Сигурно никакво.

После тя изпусна въздишка, почти като ридание, и леко удари с юмруци по пясъка от двете ми страни… после пак… и още веднъж.

Долових раздразнението й.

— Извинявай. Толкова отдавна не бях…

— Не е това.

— Какво тогава…?

Тя притисна пръст към устните ми.

— Шшт. Няма значение. Пък и още не сме свършили.

Мая изхлузи роклята си през глава и я метна настрани. Взе ръцете ми и ги постави върху гърдите си. После започна да движи таза. Все още бях вътре в нея, но много по-малък и мек, отколкото бях влязъл. Втвърдяването на зърната й под пръстите ми и почти церемониалният начин, по който въртеше и тласкаше таза си, имаха магическо въздействие и скоро отново достигнах пълните си размери.

И сега бе ред на Мая. Наведе се напред, сграбчи раменете ми, заби нокти в плътта ми и стенейки, се впусна във вихрена езда. Накрая ахна и се скова, надигна се и изви гръб назад. Чувах как дъхът й излиза със съскане между зъбите. Нададе остър писък, аз тласнах ханша си в нея и избухнах за втори път. Двамата застинахме така — не съвсем на земята, но не и съвсем във въздуха — не знам колко време. После се срутихме потни, задъхани и сплетени в едно.

Обгърнах с ръце лицето й и я целунах.

— Ти току-що изпълни последното желание на осъден на смърт.

Целунах я отново и усетих сол по бузите й.

— Няма да умреш — прошепна тя. — Няма да позволя.

Обвих ръце около голия й гръб и я стиснах в прегръдките си толкова силно, колкото ми позволи счупеното ребро. Тя плачеше — не го чух, по-скоро го усетих — и ми се прииска и аз да заплача.

О, Мая — мислех си аз. — Как бих искал да имаше властта да отмениш смъртната ми присъда. Защото сега, след като те намерих, не искам да те изгубя.

Не бях срещал жена, с която да сме така диаметрално противоположни и същевременно толкова да си приличаме. Спорехме за всичко и въпреки това през живота си не се бях чувствал по-съвместим с друго човешко същество, дори с Ани.

Ракът сам по себе си бе несправедливост, но да открия сродна душа, с която животът би могъл да е толкова красив, точно когато съм се качил на експресен влак към вратите на смъртта, бе непоносимо потискащо.

Исках да кажа още нещо, но клепачите ми натежаха и изведнъж полетях като камък в океана на съня…

… полетях като камък…

… виждам как камъкът удря повърхността… гледам на забавен каданс как разплисква водата, виждам вълничките как бягат настрани, а камъкът потъва към прозрачните дълбини…

… потъва…

… като камък…