Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (13)

6

Всичко ме болеше и бях напълно изтощен. Не бях в състояние да продължа пътуването с лодка. Преди шест месеца можеше и да се справя. Но вече не бях същият човек. Капитан Карцином изцеждаше силите ми.

Решихме да прекараме нощта край езерото. Мая изглеждаше загрижена, задето щяхме да изгубим цял ден — имало толкова много неща да се свършат преди пълнолуние — но накрая вдигна рамене и каза, че ще намери начин да наваксаме изгубеното време.

След като охладих и почистих обгорялата си кожа във водата, преместихме багажа си от брега на езерото до едно място близо до потока от лава. Да, тук бе по-горещо, но пък навярно нямаше да ни безпокоят змии и хищници.

Нямах огледало, но можех да си представя що за гледка съм. Всички открити участъци от кожата ми бяха яркочервени; имах втора степен изгаряния по ръцете, а напипвах и мехури по дясната страна на лицето. Цялата ми коса бе опърлена, а веждите ми изобщо липсваха.

— Преди да правим каквото и да било — каза Мая, докато пренасяхме спалните чували и хладилната чанта към малка полянка, — трябва да се погрижим за изгарянията.

— Ще ги намажем с антибиотичния мехлем.

— Твоята малка тубичка няма да стигне. А аз знам нещо по-добро.

Докато свалях обгорелите си обувки, Мая потъна в храсталака, въоръжена с мачете. След малко се върна с голям корен и някакъв вид кактус. Седях и я гледах как обелва корена, маха бодливата кожа на кактуса и после счуква и двете на каша в една паница, докато се получи фина паста.

— Това ще помогне — увери ме тя и коленичи пред мен с паницата в ръка.

Започнах да нанасям тънък слой от пастата върху ръцете си, а тя намаза лицето ми. Затворих очи да се насладя на нежното й докосване. Одеве се бяхме отделили смутено един от друг след сълзите на облекчение, които проляхме в прегръдка, и бързо се бяхме върнали към по-официалните си взаимоотношения. Но сега изпитвах удоволствие от близостта, породена от грижата й за мен като пациент.

Трябваше да си призная, че тази странна, загадъчна жена все повече ме привличаше. Дали не беше просто плод на комбинираното въздействие на джунглата, изолацията, критичните ситуации, които преживявахме заедно? Или пък самата тя бе причината? Бях по-склонен да приема първото, защото двамата с Мая нямахме много общо — не можех да се сетя за друго човешко същество, което да е толкова различно от мен.

Изпитах съжаление, когато тя свърши и отиде да къса дългите листа от палмовите клони, които бе донесла от краткия си набег из гъсталака.

— И сега какво?

— Ще видиш — погледна ме тя с една от нейните полуусмивки.

Изведнъж осъзнах, че изгарянията вече не ме болят. Болката изтичаше от тях като вода през сито.

— Кожата ми е вече по-добре — обадих се аз. — Впечатлен съм. Какво е това чудо — стара рецепта на маите ли?

— Още по-стара. На олмеките е. Това е народът, живял в Мезоамерика преди маите.

— Ами защо тогава не наричаш тези земи страната на олмеките?

— Защото олмеките вече ги няма, а ние сме още тук. Олмекската цивилизация изчезва преди около 2500 години, оттам нататък щафетата е поета от маите. Някои от моите познания и вярвания идват от олмеките, които според антрополозите създават първата цивилизация в Мезоамерика. Но те грешат. Много повече знания, стигнали през вековете до мен, принадлежат на друг народ, раса без име — хората, създали зъбците, живели тук преди олмеките.

— Създателите на зъбците… — Извадих огнения зъбец и прокарах пръсти по кованата му повърхност. — Искаш да кажеш, че това е създадено и скрито преди Христа?

Тя кимна.

— Преди Рим, преди Хеопс да построи пирамидата си.

Смаях се. Вдигнах поглед. Мая вече бе окъсала всичките палмови клонки и започваше да ги сплита.

— Този ли безименен народ е направил релефите в стената близо до огнените зъбци?

Тя сви рамене.

— Възможно е. Те са загадка в много отношения. Малцината антрополози, които знаят за съществуването им, се затрудняват да докажат каквото и да било. Но аз съм сигурна, че са съществували. Тяхната кръв тече във вените ми.

— Как пък го установи?

— Просто го знам. Те не са били строители като олмеките и маите. Почитали са Майката на всички ни, живеели просто и в хармония със света около себе си. Те започнали Голямото броене.

— Това пък какво е?

— Броенето на дните, продължило без прекъсване повече от пет хиляди години. От 11 август 3114 г. пр.Хр., ако трябва да бъдем точни.

— Какво толкова му е било специалното на този ден?

— Нищо, доколкото знам. Просто в този ден започнали броенето. Все отнякъде е трябвало да започнат. След тях олмеките продължили да броят дните, а след олмеките — маите. Нашата бройна система е уникална, няма друга такава по целия свят. Вие използвате за основа числото десет, а ние — двайсет.

Вдигнах ръце и разперих пръсти.

— По-логично е да е десет, не мислиш ли?

— Защо? — попита тя и посочи към пръстите на краката си. — Човек има двайсет пръста, не десет. Нашият двайсетдневен уинал се равнява на вашата седмица или месец — двайсет дни, а не вашите седемдневни седмици или месеците ви с променлив брой дни. Осемнайсет уинала правят един тун — това е единственият случай, в който не се спазва идеята всичко да е по двайсет — навярно защото една слънчева година се равнява горе-долу на 360 дни. Иначе всичко е по двайсет — двайсет туна правят един катун, двайсет катуна — един бактун. Тринайсетият бактун, който продължава около 394 ваши години, ще завърши на 21 декември 2012.

— И какво ще стане тогава?

— Ще започне четиринайсетият и ще са минали два милиона дни от началото на Голямото броене.

Гледах как сръчните й пръсти сплитат палмовите клонки на венец и се опитвах да схвана значението на това да броиш милиони дни… броене, започнало векове преди Хеопс и неговата пирамида. Идеята бе повече от необхватна.

— Нашата представа за времето е по-скоро линейна, отколкото циклична — продължи Мая. — Всяка следваща цивилизация свързва своето време с циклите на луната и циклите на слънцето, но тези два цикъла не са свързани помежду си и не продължават еднакъв брой дни. Цикълът на луната трае двайсет и девет дни и половина, но дванайсет лунни цикъла са само 354 дни — много по-малко, отколкото слънчевата година. А слънчевата година трае 365 ¼ дни, което налага въвеждането на вашата глупава високосна година. Ние тук не обръщаме внимание на циклите и броим само дните.

— Като са били толкова умни хората от онзи загадъчен първи народ, дето е започнал броенето — казах аз, — защо са изчезнали в небитието?

— Обърнали гръб на Майката. Започнали да почитат мъжки божества, които искали войни, завоевания и кръвни жертви. Същото се случило и с олмеките, когато изоставили Майката и започнали да почитат своя бог ягуар. И двата народа изчезнали. И ние, маите, сме паднали в този капан. Започнали сме да строим и строим, изсичали сме джунглата, изтощавали сме почвата…

— И кървави жертвоприношения сте правили — добавих аз. — Маите са доста известни с техния обичай да изтръгват сърца на живи хора, нали така?

— Този обичай идва от цивилизациите на нахуа, живели в планините на север. Готовността, с която моят народ е възприемал и усвоявал елементи от чужди култури и вярвания, е едновременно и сила, и слабост. За съжаление сме възприели лошите страни на културата на нахуа. Възприели сме някои от техните богове — кръвожадни мъжки божества, като Кетцалкоатл, почитан от ацтеките, който искал човешки жертвоприношения. Разрушили сме хармонията между нас и Майката и скоро след това цивилизацията ни започнала да запада. Когато пристигнали испанците, упадъкът вече доста бил напреднал. Ако бяхме запазили хармонията с Майката… — тя отново сви рамене — историята на вашия така наречен Нов свят можеше да се развие по друг начин.

— Значи се връщаме към хармонията — казах аз.

— Да. Хармония и пак хармония. Тя е всичко. Дори в зъбците има хармония. Покажи ми новия си зъбец.

Вдигнах огнения зъбец и се загледах в танца на светлосенките по розовата му повърхност.

— Красив е, нали? — възкликна Мая. — А сега извади земния.

Вдигнах златния зъбец до червения.

— Сигурно ще трябва да спя и с двата сега — предположих аз.

— Да. Винаги носи и двата до себе си. Но преди да ги прибереш, чукни ги лекичко един в друг и ги поднеси към ушите си.

Дръннах ги — и двата зазвучаха, всеки със собствения си тон. Сложих червения до лявото си ухо, златния — до дясното.

— Чуваш ли? — попита тя с надежда, отворила широко очи.

— Какво да чувам?

— Сливането на двата тона в трети.

Чукнах ги отново и напрегнах слух, но продължавах да чувам два отделни тона, при това бяха в дисонанс. Наистина имах желание да чуя третия. Не ми се искаше да изтривам надеждата в очите на Мая. Но нямах намерение да я лъжа.

— Не — поклатих глава унило.

— О! — Какво разочарование прозвуча в гласа й. — Е, ще го чуеш. Скоро. Поне така се надявам.

И тогава около нас забръмча огромна, дебела черно-жълта пчела. Завъртя се около главата ми, привлечена навярно от мехлема на Мая. Накрая успяхме да я прогоним.

— Видя ли тази пчела? — започна Мая. — Говорим за хармония, а пчелите и цветята са идеален пример за това. Пчелите опрашват цветята, докато събират нектар за кошерите си. Опрашването създава условия за появата на повече цветя. Повече цветя означава повече нектар за пчелите, което води до по-големи кошери и повече пчели, които да опрашват новите цветя. Цикъл, в който се създава, без да се разрушава.

— Победата ми е вързана в кърпа, ако се хвана на бас, че не ядеш месо, прав ли съм?

— Прав си. Не ям месо. Но не смятам, че да ядеш месо е неправилно. Всеки, който е живял в джунглата, знае, че винаги нещо умира, за да може друго нещо да живее. Растенията умират, за да могат да живеят и да растат насекомите и тревопасните, за да могат и те на свой ред да хранят месоядните. Животът и смъртта, да ядеш или да бъдеш изяден — всичко това е част от цикъла на земната хармония.

— Тогава защо не ядеш месо?

— Просто реших да не участвам в тази част от цикъла. Колкото и да е естествена, вече не ми се иска да нося отговорността за смъртта на други същества. Ние управляваме на повърхността на Гея. Утвърдили сме се като господари на всичко, което се движи и расте. И аз имам чувството, че не се справяме добре с тази отговорност.

Сетих се за другата Мая Куенел, която е била арестувана през седемдесетте в лагера на дървосекачите. Бях убеден, че ако тази Мая е била достатъчно голяма тогава, щеше да е рамо до рамо с тази своя съименничка.

— Говориш за замърсяването, предполагам.

— И за всички други отрицателни последици от безумното развитие на индустриализацията и технологията: откритите рудници, обезлесяването, ерозията на почвата, киселинните дъждове, изхвърлянето на токсични отпадъци — списъкът ти е ясен, сигурна съм. Всичко това наранява Гея.

Нямаше да я оставя да се наложи толкова лесно в спора.

— Но нима твоята Гея е недоволна от факта, че новата технология и индустриализацията подобриха живота на милиарди, предлагайки достъпни жилища, дрехи, лекарства и ваксини? Само погледни какво става със средната продължителност на човешкия живот. В началото на двайсети век средната стойност за цялото земно кълбо е около петдесет години. А сега е около осемдесет. И въпреки сушите и глада, в неразвитите страни този показател е още по-добър — те са удвоили средната си продължителност на живот, която сега достига седемдесет. И това не е благодарение на Гея, а се дължи на човешката индустрия и изобретателност.

Нефритените й очи се взряха в мен за миг. Последва въздишка.

— Имаш право, предполагам. Просто ми се иска да спрем и да се замислим, да потърсим по-хармонични средства за постигането на същите цели. Много ли искам?

— Не — признах тихо аз и за момент, докато се вглеждах в очите й, ме обзе чувството, че разговарям със самата Гея. — Не смятам, че искаш твърде много.

Неочаквана детска усмивка озари лицето й и ме извади от нереалното усещане. Тя вдигна плода на своето плетаческо майсторство.

— Заповядай — подаде ми го тя. — За теб е.

Взех го и го заразглеждах с удивление от всички страни.

— Шапка. Мили боже.

— Нещо такова. Без нея най-вероятно ще изгориш на слънцето. Утре ще пътуваме по открита вода и обгорената ти кожа ще запуши, докато стигнем.

— До мястото на следващия зъбец ли?

— Да. Водния.

— Вода… — прозвуча ми добре. Можех да се справя с водата.

Намерихме няколко банана, които добавихме към последните остатъци от боб и царевица. Нахранихме се и аз моментално потънах в безпаметен сън. Ставането в ранни зори, пътуването с еднодръвката, огненото изпитание — всичко това така ме бе изтощило, че нямах сили дори да включа лаптопа. Пропълзях до спалния чувал и се предадох на умората.

Но преди да заспя, мислих за Мая — колко бях впечатлен от ефикасността на нейния ръчно направен мехлем, колко уверена се чувстваше тук в джунглата. От това, което виждах, последното нещо, от което тя имаше нужда, бяха парите. Тогава защо бе поискала толкова много от мен?

С този останал без отговор въпрос, промъкнал се неканен в ума ми, се унесох и заспах като пън.