Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (12)

5

Докато бяхме в реката, си мислех, че е задушно, но тук бе направо страшно. Вървяхме по някаква пътека, утъпкана от животни. Използвахме мачететата си само когато се налагаше, което слава богу не се случваше толкова често. Следвайки зигзагообразните извивки на пътеката през гъстата зеленина, двамата с Мая се приближавахме към един от черните вулкани. С всяка измината крачка въздухът ставаше все по-горещ и все по-силно миришеше на сяра.

Бяхме навлезли в земите на Ада, където дори палмите сякаш се топяха. Пътеката отдавна бе изчезнала — каквито и животни да я бяха използвали, явно бяха по-умни от хората и не бяха стигали чак дотук — но ние и без това нямахме нужда повече от нея, защото земята бе станала по-скалиста и по-негостоприемна, така че дърветата и храстите също постепенно изчезваха.

Накрая отминахме и последната осакатена палма, остана само рехавата трева, която заглушаваше стъпките ни, докато приближавахме покрития с белези черен склон на вулкана. Отминахме и линията, където тревата покафеняваше и загиваше и не след дълго спряхме на брега на друг вид река — от обсидиановочерна застинала лава.

Тази стара лава бе текла и се бе завихряла около по-твърди скали, които са били тук преди това (гранит, мисля), които сега стърчаха като острови в река. Подаващите се над лавата камъни приличаха на градина в стил дзен, направена изцяло от абанос.

— Ти не каза ли, че лавата тече? — попитах аз, вперил поглед в нагърчената скала.

И сякаш в отговор на въпроса ми на десетина метра вдясно от нас от дупка с големината на човешки пръст със съскане излезе струя пара.

— Тече — каза Мая. — Точно под кората. Тръгва от сърцето на вулкана и се процежда до брега на езерото. Той от месеци кротуваше. Но сега… онзи трус снощи сигурно го е разбудил.

— Това как се отразява на моята задача да си взема огнен зъбец?

— Те са там — посочи тя с ръка над втвърдената лава.

Нова струя пара излезе със свистене.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да вървя по кора от втвърдена лава, под която тече нажежена до червено жива лава… за да стигна до зъбците?

— Да. Огнените зъбци са от другата страна, в онази дълбока пукнатина в скалата ей там. Най-добрият начин да се стигне дотам е да стъпваш от камък на камък, като гледаш колкото се може по-малко да ходиш по лавата.

— Защото е гореща ли?

Мая гледаше втренчено пред себе си.

— Защото кората може да се спука и да се продъни.

— Шегуваш се. Трябва да съм луд да тръгна по това чудо.

Тя продължи да гледа напред.

— Не е лудост, ако ще ти помогне да си спасиш живота.

Изведнъж ми се прииска да се разкрещя — нямах никакво доказателство, че това би могло да ми помогне с каквото и да било. Разполагах само с разни бабини деветини от Новата епоха и нейните уверения. А това не бе достатъчно — съвсем не бе достатъчно!

Но нищо не казах. Вместо това посегнах с ръка, облечена в ръкавица, към джоба си и опипах очертанията на земния зъбец през материята на панталона. Тогава си мислех, че няма да успея да взема и този, а успях.

Разгледах внимателно лъскавата черна шир, преценявайки разстоянието. Не повече от десет, най-много дванайсет метра до тясната скалиста тераса отсреща. Не е далече. И няма да ми се налага да стоя на кората през цялото време — можех да скачам от камък на камък, както бе предложила Мая, и с бързи, къси спринтове да съкратя времето, в което щях да стъпвам върху лавата. Но ако вървях на зигзаг, щях да си удължа пътя, а ми се искаше да свърша с това колкото се може по-бързо.

— Този път ще трябва ли да пълзя по разни тунели?

— Не. Кристалната друза е във вулканичната скала.

Знаех, че е по-добре да действам веднага, иначе можеше и никога да не се реша.

— Заповядай — подадох аз мачетето на Мая.

— Какво…? — започна тя, но преди да довърши въпроса, аз вече бях тръгнал.

Изведнъж ме обзе лекомислено безразсъдство. Нямам представа откъде се взе, но цял стадион пияни запалянковци, гледали прекалено много реклами на „Найки“, се носеха из главата ми и крещяха: Направи го! Направи го! Направи го!, и аз си представих как се нося по лавата като капка вода по горещ тиган.

Стъпих на края на черната река с единия крак и изпробвах кората с половината от тежестта на тялото си. Издържа, ала, майчице, колко бе горещо. Този тиган се нагряваше на адски огън.

— Внимавай — каза Мая.

Бавно увеличавах тежестта върху предния крак, после стъпих и с втория. Чу се силно буботене дълбоко под кората. Повърхността й започна леко да се тресе — усещах вибрациите през подметките на туристическите си обувки. Тъкмо да се обърна и бързо-бързо да се върна на брега, и шумът и вибрациите изчезнаха. Застинах и зачаках да видя дали ще започнат пак, но кората остана безмълвна. Шумът ми напомни за зловещия плътен пукот, който се чува дълбоко в леда, когато в ранна тиха утрин се пързаляш с кънки по замръзнало езеро.

Но ако пропаднеш под леда, има шанс да оцелееш. Тук такъв шанс нямаше.

Споменът за зимните кънки ми даде нова идея.

— Помни — викна Мая от брега зад мен, — скачай от скала на скала.

Аха. Щях да вървя по най-прекия път. И трябваше да се размърдам, преди да са се стопили каучуковите подметки на обувките ми.

Започнах да плъзгам краката си един след друг по кората. Не се заблуждавах, че ще мога да се пързалям по неравната, нагърчена повърхност; идеята бе да се намали до минимум натискът на стъпалата ми върху застиналата лава, докато придвижвах тежестта на тялото си през черната река.

Не бе кой знае каква гледка, но пък беше много ефикасно — дори си мислех как ще го патентовам като „Начин за придвижване по кора от лава на Бърли“ — поне докъм средата на разстоянието. Бях плъзнал десния си крак напред и пренасях тежестта си върху него, когато се чу леко изхрущяване и обувката ми потъна. Наклоних се наляво и измъкнах крака си. От дупката изби невъобразимо гореща струя пара и дим и гневно изсъска във въздуха.

Чух изплашения вик на Мая. Поредица от ехтящи гърмежи под повърхността ме изпълни с ужас и моментално забравих за моя патент. Хукнах напред, със сърце бумтящо в гърлото ми, и прекосих останалата част от разстоянието като уплашена мишка, преследвана от гладна котка.

Стигнах до другия бряг и скочих върху скалистата тераса. Клекнах там, задъхан, но доволен, че съм се измъкнал. Повърхността беше гореща, но в сравнение със засъхналата лава ми се стори направо прохладна. От лявата ми страна се виждаше тъмният процеп на скалната цепнатина, за който бе споменала Мая.

Погледнах към другия бряг — тя ме наблюдаваше, сложила ръце на устата си.

Изправих се и весело й помахах, сякаш всеки ден прекосявах горещи реки от засъхнала лава.

— Успях!

Тя свали ръце и тогава забелязах тревожното й изражение. Посочи към бълващата пара дупка, където бе пропаднал кракът ми. Погледнах натам по-внимателно и видях дебел слой полутечна маса с матовочервено сияние да бълбука извън дупката и да се стича по наклона на засъхналата лава. Бълбукането откъртваше нови парчета от кората, дупката се разширяваше, изтичащата лава бавно се увеличаваше.

— Побързай! — подтикна ме Мая. — Кората започна да се чупи!

Малкият ми мозък блъскаше отзад по черепа ми и крещеше: „Зарежи зъбеца и пренеси тъпия си задник на другия бряг!“. Но вече бях прекосил обсидиановата река. Бях убеден, че ще намеря начин да се върна, ако успея бързо да се сдобия със зъбец.

— Стой там — викнах аз — весело, надявах се — обърнах се и се шмугнах в цепнатината.

След първия завой се озовах във воняща на сяра тъмница, по-гореща и от засъхналата лава отвън. Въздухът изгаряше очите ми, но проходът поне бе достатъчно висок, та не се налагаше да вървя приведен. И освен това нямаше и защо да се безпокоя, че ще се натъкна на някакви опасни същества в този негостоприемен врящ казан.

Извадих фенерчето и обходих с лъча му лъскавите черни стени. Те не бяха гладки като повърхността отвън, а набраздени и назъбени. Някога, много отдавна, тук бяха работили неуморно стотици длета. Вървях по проход, направен от човешка ръка. Но какви са били тези хора? И кога е било това? Минах покрай грубо издялани релефни изображения на жени с големи гърди и дебели кореми, очевидно символи на плодовитостта. Майката на всички ни?

Но къде бяха зъбците? Мая каза, че ще ги видя веднага, били поставени в стената. Аз защо не ги…?

Трепнах уплашено. Точно пред мен блесна бледа червена светлина. Първоначално с ужас си помислих, че през стената е избила лава, и тогава видях кристалната друза — огромна, по-голяма дори от находището на земните зъбци в пясъчния тунел, но тази тук бе пълна с розови кристали. И в сърцето на друзата стояха забодени четири зъбеца от яркочервен метал.

Пристъпих по-близо, пленен за миг от искрящия розов огън. Позволих си няколко секунди да му се полюбувам, преди да посегна към сияйното му сърце и да измъкна един зъбец.

Бързо закрачих към светлината на изхода, показах се през отвора на цепнатината, вдигнал високо ръка. Но така и не успях да надам триумфален вик — спря ме ужасеното измъчено изражение на лицето на Мая, а един поглед към лавата изтръгна из корен радостта от триумфа ми.

Разделяше ни нажежена, нарастваща гъста река от течен огън.

Ужас ме стисна за гърлото, като разбрах какво се бе случило. С малкия отвор, който бях пробил с крака си, сигурно беше станало това, което става, когато се отвори дупка в бент. Изтичащата лава е нахлувала през него, предизвикала е появата на по-дълги и по-дълбоки пукнатини и е отнасяла все по-големи и по-големи парчета, докато накрая е заляла цялата засъхнала кора от отвора надолу по течението на реката от лава.

Все още имах шанс обаче. Кората над отвора, който бях пробил с крака си, все още бе цяла. Но кой знае докога?

— Побързай! — викна Мая. — Кората се пропуква по цялото протежение! — казваше ми нещо, дето вече знаех.

Ако това се случеше, щях да остана на тази скална тераса, докато лавата спре да тече и се охлади достатъчно, за да се образува нова кора, която да издържи тежестта ми. Можеше да стане утре, можеше и след месец.

Пъхнах новия зъбец и фенерчето в джобовете си и тръгнах нагоре по течението. Терасата ми позволи да измина само четири-пет метра — после се сливаше с отвесния склон на планината.

Стъпих върху кората и приложих Начина на Бърли, за да измина двата метра, които ме деляха от най-близкия камък. Опрях се на високия до кръста гранитен остров да облекча тежестта върху кората и благослових Мая за идеята да ми даде ръкавици.

Следващият камък бе по-голям, по-нисък, по-плосък и на цели три метра и половина от мен. Отбутнах се от първия камък и заплъзгах крака към втория. Точно по средата на разстоянието чух пукот като изстрел и усетих как кората под мен поддаде. Зарязах всяка предпазливост, с неистова бързина направих две големи подскачащи крачки, които биха засрамили дори гущера Исус Христос, и се приземих с двата крака върху следващата гранитна скала. Още докато се олюлявах, размахал ръце да запазя равновесие, около мен като огнена буря се завихри гореща вълна, която опърли косата и обгори очите ми. Вдигнах лакти да покрия лицето си и адската горещина захапа плътта на ръцете ми — едва сподавих вика на болка.

През шумните гърмежи на пропукваща се кора до ушите ми достигна писъкът на Мая. Свалих ръце от лицето си и отворих клепачи, колкото да мога да виждам. Задъхвах се, неспособен да поемам горещия въздух, и с мъка се удържах върху скалата, защото коленете ми се бяха превърнали в разтопен каучук и не ме слушаха, но все пак успях да погледна нагоре по течението — кората се бе разчупила под формата на огромно V. Сега гъста, разтопена лава на буци бавно обтичаше моя малък остров от всички страни. От нажежената повърхност към мен се протягаха огнени езици и облаци горещи вонящи изпарения. Лавата бълбукаше и ме пръскаше с капчици жупел.

Ужасѐн, бавно и непохватно запристъпвах, направих пълен кръг, за да се огледам. Не можех да прескоча разстоянието между мен и скалата, на която бях преди. А следващата скала на другата страна беше малко по-надолу по течението и отстоеше на поне три метра от мен. А от нея до другия бряг, където образът на Мая се мержелееше като мираж, оставаха два метра.

Бях в капан.

През целия си живот не бях изпитвал по-голям страх, нито по-силно чувство за безпомощност. Не можех да мръдна наникъде. Бях заклещен насред течаща лава, която ме печеше на бавен огън.

Щях да умра.

Опитах се да се преборя с паниката. Трябваше да има някакъв изход…

Нов гърмеж ме накара да подскоча. Обърнах се да погледна нагоре по течението. Голямо парче кора се отчупи и се понесе надолу, щеше да мине вдясно от мен. После се отдели още едно, още по-голямо парче, но тръгна да ме заобикаля отляво.

Гледах го как приближава и в главата ми се роди отчаяна идея. Когато парчето твърда лава дойде на метър от малкия ми остров, скочих върху него. То се наклони под тежестта ми, едва не ме хвърли назад. Чух като в полусън как Мая изпищя, докато се опитвах да запазя равновесие. Трябваше да продължа да се движа, да се махна от този вулканичен плавей, преди да е отминал следващата скала. Забих предната част на обувките си в кората, направих две олюляващи се стъпки по клатушкащата се повърхност, скочих и прелетях през ивицата разтопена лава.

Левият ми крак се приземи върху ръба на гранитния остров и се плъзна. За миг сърцето ми спря — помислих, че ще падна, но грайферът на обувката захапа и стъпих върху скалата. Опората бе достатъчна за следващия скок върху все още здравата кора между островчето и мястото, където стоеше Мая. Кората изхрущя и изпука под краката ми, но издържа на натиска, когато се оттласнах за последен път и се приземих на твърда земя.

Болка преряза като с нож коленете ми. Претърколих се и се проснах по корем, покрит с белези, обгаряния и охлузвания, но жив.

Жив.

Но бях толкова близо до жесток, агонизиращ край…

Стомахът ми се сви и към гърлото ми се надигна стомашен сок. С мъка се надигнах на четири крака. Крайниците ми трепереха и едва издържаха тежестта на тялото ми, докато се гърчех от позивите за повръщане. Само дето нищо не повърнах.

И тогава усетих ръцете на Мая да разтриват раменете ми.

— О, Уил. Уил, добре ли си?

Кимнах, нямах сили да говоря в този момент. Тя ме прихвана под раменете и ми помогна да стана. Олюлях се върху пластилиновите си крака. Мая се взря в очите ми, аз в нейните. В тях блестяха сълзи.

— Помислих, че… ще… — опита се да каже тя.

Можех само да кимна. Бурята от емоции в мен бе неописуема. Наистина си бях помислил, че ще изгоря жив в онзи ад.

И тогава тя ме прегърна, прегърнах я и аз и вкопчени един в друг, се залюляхме напред-назад. Усетих как Мая хлипа на гърдите ми и лекото потрепване на раменете й ме изпълни с учудване и светлина. И тогава чух странен сподавен звук — забравен, неочакван, изпълнен с болка звук, който никога не бях чувал.

Идваше от мен. Правех нещо, което не бях правил от дете.

Плачех.