Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (7)

7

— Какв…?

Стреснат, Уил се събуди. Изправи се на седалката. Колко ли време беше спал? И какво го беше събудило?

Светкавица и тътен от недалечна гръмотевица отговориха на втория въпрос. Нова буря? Този Чак не се ли отказа?

И тогава заваля. Шумът от пороя, който се заизсипва върху джипа, удави трясъка на гръмотевиците с поредния френетичен тропот като от стрелба с автоматично оръжие по покрива и капака на джипа. Уил можеше преди това да се закълне, че не е възможно, но дъждът сега наистина изглеждаше по-силен от предишния. Как може да има толкова много дъжд в тия облаци?

И тогава джипът тръгна.

Какво, по дяволите…?

Уил се вкопчи в таблото, когато колата поднесе надясно, блъсна се в нещо, после поднесе наляво и рязко спря. Уил мръдна крак и обувката му шляпна във вода. Пресегна се през седалката на шофьора, намери ключето за лампата и светна. На сиянието от таблото успя да види, че подът е покрит с поне два сантиметра вода и през процепите около вратите продължаваше да влиза още. Отвори вратата и ахна при вида на нахлуващата в джипа вода. Блесна ярка светкавица и въпреки сипещия се отгоре потоп помогна на Уил да види, че навсякъде наоколо тече вода. При това бързо.

Дерето се бе превърнало в буйна река. Беше невъзможно да се е образувала само от дъжда, колкото и силен да бе. Имаше едно-единствено обяснение: реката, която бе чул, но не бе видял, бе преляла извън бреговете си.

Затвори вратата, но подът на джипа вече бе наводнен.

Всичко ще е наред, ако не мърдам. Колко пък ще се вдигне нивото на тая вода в края на краищата?

И сякаш в отговор на въпроса му течението повдигна джипа и го понесе. Уил усети как сърцето му се блъска в гърдите, когато колата се наклони наляво, после надясно.

Не изпадай в паника, каза си той — но това изобщо не му помогна, особено след като си спомни как специалисти критикуваха този вид превозни средства, че центърът на тежестта им бил прекалено високо.

Джипът се движеше странично и набираше скорост. После колелата от страната на шофьора се закачиха в нещо и корпусът на колата започна да се накланя.

— О, господи!

Уил отвори с ритник своята врата и изпълзя навън. Озова се във вода до кръста. Стоеше и при всяка светкавица, прорязала поройния дъжд, гледаше как джипът се накланя, докато стигна до четирийсет и пет градуса и спря. Течението се въртеше около него, блъскаше го, но той явно здраво се бе заклещил. Само дето вече не ставаше за подслон. Уил трябваше да излезе от тази вода. Представи си как от реката към него се носят змии и може би алигатори…

Да, определено трябва да се покатери на някое дърво или да намери някой хълм, но първо… Отиде при джипа и намери мачетето. Добре. Поне имаше шанс да се защити с това. А сега накъде?

Пирамидата.

Колко ли го бе влачила водата? Определено не бе подминал пътеката, която намери преди няколко часа. Като използваше светлината от светкавиците, Уил тръгна надолу по течението, опитвайки да си спомни някакъв ориентир, който бе забелязал следобеда, но напразно; сега всичко изглеждаше съвсем различно.

Накрая забеляза отвор в гъсталака. Не знаеше дали е същият, но и не му пукаше. Трябваше да се измъкне от тази река. Изпълзя по склона и тръгна по пътеката. Усети, че водата зад него се надига, и ускори крачка.

Къде ли съм, да го вземат мътните?

Едва не извика от радост, когато поредната светкавица освети наскоро отсечени увивни растения точно отпред. Промъкна се през просеката тъкмо в мига, когато една особено ярка светкавица заля откритото място с бяла светлина. Въпреки това Уил едва успя да различи призрачните очертания на пирамидата пред себе си. Тук на откритото дъждът се сипеше още по-силно, толкова силно, че Уил за малко да размаха мачетето да си проправи път през леещия се водопад.

Зацапа към пирамидата. И колкото повече приближаваше, толкова по-зловеща му изглеждаше в светлината на светкавиците. Направо заплашителна. Но това не можеше да го спре. Трябваше да си намери високо сухо убежище срещу надигащия се порой, а точно сега храмът на върха на тази купчина камъни бе единственото подходящо място.

Стъпалата го накараха да забави ход — подбираше пътя си опипом или под светлината на някоя светкавица, прескачаше стъблата на пълзящи растения и корени на дървета, заобикаляше храсти. Спъна се на няколко пъти, поодраска се тук-там, но накрая стигна до тъмната паст на храма — буквално зинала паст, защото около отвора маите бяха изваяли главата на някакво чудовище.

Прекрачи прага и застана неподвижно в тъмното, щастлив от простия факт, че бе на сушина, макар самият той да бе вир-вода. Огледа се. Помещението бе приблизително три на три и петдесет, с вход и на отсрещната стена. Малко беше наистина, но затова пък сравнително сухо. През покрива течеше, ала съвсем малко. Тези маи са знаели как да строят.

Скоро обаче Уил си даде сметка, че не е сам.

Първо го усети по миризмата — острата воня на животински изпражнения. Шумоленето на ципести крила в тъмното над него потвърди предположението му.

Прилепи.

Уил клекна изплашено и погледна към тавана. Нищо не се виждаше. Но определено се чуваше възбуденото пърхане на крилата им и от време на време по някое писукане. Предположи, че са увиснали на около три метра над него в ъгъла на тавана.

Много прилепи в североизточната част на континента бяха болни от бяс. Тия дали имаха същия проблем? А по тези краища на света нямаше ли прилепи кръвопийци — от онези, дето смучеха кръв от добитъка? Или това беше в Южна Америка? Не трябваше да се отказва от абонамента си за „Нешънъл джиографик“.

Тези прилепи поне си мируваха там горе в тъмното.

— Хайде да се споразумеем — прошепна той към тавана. — Не съм дошъл тук да ви притеснявам, така че и вие недейте. Става ли?

Промъкна се боязливо в един ъгъл и клекна с гръб към стената, загледан в бурята навън. Дърветата се люлееха и се превиваха в невероятни ъгли под безмилостния натиск на дъжда и вятъра. Облаците бяха заредени до пръсване с електричество и сякаш кипяха, многократно осветявани отвътре от безумни проблясъци, които се изсипваха във вид на огромни кънтящи светкавици върху откритото пространство между дърветата, затиснато от облаците като с тежък похлупак. Уил никога не бе виждал буря да се вихри с такава необуздана сила.

Ослепителна съскаща мълния падна върху палма в края на поляната и избухна в короната на дървото, хвърляйки искри като от многоцветни фойерверки. Уил подскочи стреснат, после затвори очи и застина, загледан в запечаталия се в ретината му огнен образ. Изтрещя с оглушителен трясък гръмотевица, която разтърси пирамидата до основи. Когато отново отвори очи, палмата бе разцепена надлъжно до половината, а из въздуха се носеха в лудешки танц горящи листа. Дъждът угаси пламъците, преди да стигнат до земята.

И в този миг Уил с ужас си даде сметка, че седи на върха на най-високата конструкция в средата на открито пространство. Този храм можеше да се окаже следващата мишена на обезумелите светкавици. Той направо си просеше да бъде ударен.

Ще трябва да поеме риска, помисли си той. Това е единственото сухо място и нямаше да мръдне оттук.

Хвърли поглед надолу към стълбите и му се стори, че забелязва движение. Отначало реши, че е от проблясъците на светкавиците, но след няколко секунди внимателно взиране установи, че там долу наистина се движи нещо… много неща… и се катереха насам.

Последва нова особено ярка светкавица и му позволи да разпознае съществата.

— О, господи!

Гризачи от всякакви видове и разфасовки — плъхове, мишки и други плъхоподобни и мишкоподобни твари, които не познаваше — бързаха нагоре, като минаваха под, над и през лианите и корените, само и само да избягат от надигащата се вода. Притисна гръб към стената и вдигна мачетето пред себе си, готов да се защитава, ако някое от тия животни дойде прекалено близо.

Ала те май не се интересуваха от храма. Пъхаха се по всички скрити кътчета и пукнатини, процепи и пролуки в разпадащата се фасада на пирамидата.

— Добре — каза на глас Уил. — Хубави местенца си намерихте. Уютни, теснички, тъмни и сухи.

Да, ама ставаше и друго нещо. Докато плъховете и мишките влизаха, други същества излизаха: насекоми. Къдрава вълна от разтревожени буболечки и паяци — а някои от тях бяха много големи буболечки и паяци — пълзеше към върха… към Уил.

Той прибра крака и колене близо до тялото и му се искаше да изкрещи от отвращение, когато гадините плъпнаха в храма — хиляди дребни същества, които заляха пода и запълзяха нагоре по стените. Повечето го избягваха, но няколко се покатериха по обувките му, други — по ръцете. Той потръпна и ги изтръска от себе си.

Винаги бе харесвал природата, особено обичаше буболечки и паяци, но винаги ги е гледал на телевизионния екран или от другата страна на дебелото стъкло в зоологическата градина. Съзнанието, че хиляди такива същества са залепнали по камъните около и над него, едва не го накара да се изстреля навън под дъжда.

Но не. Той беше дошъл пръв.

После се сети, че прилепите се хранят с насекоми. Ами ако решат да пируват и литнат като луди от стена в стена? Ще вземат да събарят буболечки и паяци върху Уил… в косата… във врата му…

Кожата му настръхна и той бързо закопча яката си.

— Всички да се държат прилично — прошепна той и погледна нагоре към невидимите прилепи. — Моля ви. Само докато бурята отмине.

Поредната ярка като ден светкавица освети половин дузина други същества, които се катереха по стъпалата на пирамидата. Движеха се като плъхове, но бяха много, много по-големи.

Уил изстена и стисна по-здраво дръжката на мачетето. Сега пък какво?

Животните се втурнаха в храма — краката им тракаха, сякаш имаха копитца — спряха и затанцуваха наоколо, изтръсквайки дъжда от кафявата си козина на петънца. През деня Амброзио му беше показал едно от тези безопашати пухкави топки. Беше ги нарекъл пака и каза, че живеят в дупки. Уил бе готов да се обзаложи, че сега жилищата им бяха пълни с вода.

— Добре дошли в клуба — поздрави ги той.

Те го заобиколиха отдалеч и се скупчиха в отсрещния ъгъл.

— Кой ли е следващият? — запита Уил полу на шега, но замръзна, като видя голяма гъвкава фигура бързо да се качва по стъпалата към него.

Уил моментално разпозна голямата котка. И при това носеше нещо в устата си.

Тъкмо бе уравновесил ужаса си от присъствието на прилепи, буболечки и зайци, но сега, буря не буря, време е да се маха. Ала преди да успее да се изправи, хищникът стигна до входа и застана неподвижно като статуя на прага, вперил поглед в Уил. Страх сграбчи лудо биещото му сърце в леден юмрук, когато светкавица озари кръглите черни петна по сплъстената козина. Ягуар. Мръдна мачетето така, че острието да сочи право в гърлото на животното.

И тогава забеляза гърчещото се вързопче, което висеше между челюстите на голямата котка — малкото й.

Ягуарът се наведе и пусна зверчето. То се претърколи, стъпи на крака и се изтръска. Майката наклони глава, разтвори челюсти и издаде звук — нещо средно между ръмжене и съскане — който накара паките да се втурнат презглава навън в бурята. На Уил много му се искаше да ги последва, но нямаше как да побегне сега, дори не смееше да мръдне, успя само да протегне още няколко сантиметра острието на мачетето към ягуара. Искаше да й каже да не се приближава, но в устата му не бе останала и капчица слюнка, май всичко течно се бе съсредоточило в пикочния му мехур, който ужасно искаше да бъде изпразнен… на минутата.

Без нито звук повече ягуарът се обърна и потъна отново в бурята.

Уил се сгуши до стената, чудейки се дали да хукне навън, или не. Голямата котка не го беше нападнала, дори не се бе хвърлила срещу зайците. Явно други неща я вълнуваха в момента.

От време на време като на цветомузика зърваше малкото, което обикаляше наоколо и душеше пода на храма. Стигна до Уил, подуши обувката му, после започна да си играе с връзките.

— Разкарай се — каза Уил, отново намерил гласа си. Но не го отблъсна. — Не искам майка ти да си помисли, че имам някакви намерения към теб. — Хвърли поглед към стъпалата и отново го стегна под лъжичката. — За вълка говорим, а той…

Голямата котка се върна с второ зверче в устата. Облиза първото, като едва не го събори с мощта на езика си, после отправи към Уил изпитателен поглед и пак излезе.

Двете малки започнаха да се ближат едно друго, за да се подсушат от дъжда, и не спряха, докато майка им не се появи с трето отроче. Но този път влезе по-навътре и се изтръска, заливайки с пръски и Уил, и по-голямата част от вътрешността на храма. Уил чу тревожно шумолене току до ушите си, когато капките паднаха върху скупчените по камъните зад него насекоми.

Нещо падна на рамото му. Погледна надясно и видя как един голям колкото ръката му космат паяк с дебели крака нервно обикаля по дрехата му. С върховни усилия на волята успя да се сдържи да не изкрещи, да бръсне с ръка съществото от себе си и да хукне с вой навън. Но знаеше, че котката го наблюдава и всяко рязко движение щеше да му навлече голяма беля.

Затова, настръхнал от отвращение, продължи да седи и да гледа как големият паяк забавя нервните си движения. Молеше се косматото същество да си отиде отново на стената, но то май хареса новото си местенце и се настани на пет сантиметра от врата на Уил.

Ягуарът също се настани по-удобно — клекна и започна да придърпва едно след друго малките между огромните си предни лапи и да ги облизва, докато изсъхнат. Но през цялото време не сваляше поглед от другите две и от Уил.

Навън бурята бушуваше с неотслабваща сила. И Уил забеляза как зад голямата котка зайците без опашки плахо се връщаха в храма и се насочваха към своя отдалечен ъгъл. Ягуарът им хвърляше по един бърз поглед, но продължаваше да се занимава с малките си. Едно от зверчетата, любопитното, което се бе заиграло с връзките на Уил, реши да проучи новодошлите, но майка му го цапна с лапа и то полетя обратно към Уил. Така че дребосъкът отново се зае с връзките на обувките му.

Махай се, фъстък такъв, помисли си Уил, с надеждата да предаде мислите си телепатично на малкото животинче. Моля те, не привличай вниманието върху мен.

Малкото обаче явно нямаше телепатични способности и започна пак да удря с лапка по връзките, но бързо му омръзна.

Чудесно. Хайде сега върви при мама.

Но мъничето бе намислило друго. Скочи на бедрото на Уил и се претърколи в скута му. Уил видя как майката рязко вдигна глава и чу глухо ръмжене да гъргори в гърлото й.

От страх по тялото му потекоха струйки пот. Какво бе направил пък сега? Нямаше абсолютно никакво желание да види как майката идва при него да си вземе малкия скитник от скута му, ама смееше ли да го вдигне и да го остави обратно на пода?

А ако мръдне, паякът как ли ще реагира?

Зверчето сложи край на кризата, като се сви на кълбо и замърка.

Уил и майката се погледнаха в очите, но тя вече не ръмжеше. Светкавица блесна в зелените й очи, които внезапно му напомниха за очите на Мая. Тя примигна, после отново се обърна към другите си малки и продължи да ги ближе.

И тогава Уил усети как дълбоко в него се заражда нещо странно и го изпълва, стига чак до кожата и го обгръща целия.

Седеше си с космат ужас на рамото, хванат като в капан между метеорологичен бяс, бушуващ отвън, и петниста смърт с остри нокти, клекнала току на сантиметри от него, и въпреки това не можеше да си спомни кога за последно бе изпитвал такова силно чувство, че е в мир със себе си, с целия свят.

Тук вътре, в този малък каменен храм нямаше хищници. Тази вечер всички сме жертви, мислеше Уил. Бурята и реката бяха хищниците, които искат да погълнат всички ни. Утре ще се върнем към обичайните си роли, но тази нощ, тук и сега… сме в примирие.

Стиснал здраво това чувство, за да не му даде възможност да се изплъзне, той затвори очи и се хвана за него с цялото си същество. Но не заспа. О, не, щеше да изгуби това вълшебно чувство, а му се искаше да изцеди и последната капчица покой от него. Кой знае кога пак и дали някога въобще щеше да изпита подобно нещо.

Уил бавно пусна дръжката на мачетето с една ръка и още по-бавно я плъзна към скута си. Протегна пръст и нежно погали влажната пухкава топка. Тя замърка още по-силно.

Имаше чувството, че се понася из облаците.