Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (1)

1

Катона, Ню Йорк

Беше доста тихо в това старомодно градче в Уестчестър, в горещия четвъртък следобед, затова Уил реши да мине бавно с ленд роувъра си по главната улица, с редиците дървета от двете й страни, покрай магазините с тухлени стени или с фасади, облицовани с дъсчена обшивка, и да хвърли поглед върху витрините. Имаше кафене, магазин за очила, експресни снимки…

Ето. Черни букви върху витрина от дебело стъкло: ЛЕЧИТЕЛ. Нищо чудно, че не ги беше забелязал при първото минаване — бяха дребни букви, едва се виждаха от улицата.

Видя свободно място за паркиране точно отпред, намести колата и изгаси двигателя, но остави ключа в стартера. Още не бе сигурен, че ще намери сили да направи онова, за което беше дошъл.

Климатикът изключи заедно с двигателя и температурата в колата бързо започна да се покачва под палещите лъчи на августовското слънце. Той обаче продължаваше да седи, втренчен в малката витринка. Отвън като я гледаше човек, не се виждаше нищо особено. Всъщност тя едва ли би могла да изглежда по-незначително. Повече от половината стъкло бе закрито с някаква платнена завеска, бродирана в червено и бяло, над която само хора с гигантски ръст можеха да надникнат, ако искаха да видят какво става вътре. Думата ЛЕЧИТЕЛ бе написана малко вляво от центъра, по-близо до бялата врата, над чийто горен праг се мъдреше капещ климатик.

Само това. Нямаше подкани, нямаше обещания. Само… ЛЕЧИТЕЛ.

Единственото, което можеше да подскаже какви услуги предлага магазинчето, бяха многоцветните кристали, закачени на връвчици над завеската.

Трябва да съм полудял, помисли той. Как ще вляза там?

Огледа сенчестия тротоар да види дали има пешеходци. Отляво млада жена с бебешка количка се отдалечаваше, но иначе в тази търговска част на градчето, която изглеждаше така, както бе изглеждала и през 1947 година, бе пусто. Времето за обяд беше минало, а бе твърде горещо да излезеш да зяпаш по витрините.

Още по-добре. Тъкмо да не го види някой, ако реши да влезе. Уил живееше в Бедфърд, където като лекар интернист имаше кабинет, но голяма част от пациентите му бяха от Катона. Не искаше някой от тях да го види да влиза на такова място.

Всъщност какво го интересуваше? Още повече, след като се бе отказал от работата си.

Въпросът беше реторичен, но въпреки това отговорът се очерта ярко в съзнанието му: защото това противоречеше на всичко, в което вярваше, защото единственото, което изпитваше към тези хора, беше презрение — към тези така наречени биоенерголечители, тези мошеници, тези шарлатани, тези пиявици от Новата епоха, които се лепваха за болни, отчаяни хора и изсмукваха парите им с празни обещания за чудотворно изцеление.

Той стисна облечения с кожен калъф волан и кокалчетата на пръстите му побеляха. Застави се да отпусне ръце. Спокойно.

Поне като вляза вътре, ще съм с отворени очи.

Ако вляза.

Влез, каза си той. Какво губиш?

Нищо, освен себеуважението си.

Въздъхна. Да… себеуважението. И колко ще струва то след три месеца?

Както се казва: когато си отчаян, предприемаш отчаяни действия.

Уил грабна бейзболната шапка от седалката до себе си и я нахлупи. Погледна в огледалото да се увери, че яката на полото скриваше яркочервения белег на гърлото му.

Поло през август, помисли си той, тя ще реши, че имам нужда от психиатър.

Зърна сините си очи и новите бръчки около тях… Породени от тревога, би могъл да каже някой. Е, този някой би могъл също така да се досети, че напоследък е преживял някакъв стрес. И че това вероятно е добавило някой и друг бял косъм в, общо взето, тъмната му коса. Забеляза, че обикновено бузестото му лице сега е бледо и изпито. За първи път през четирийсет и девет годишния си живот Уил изглеждаше на толкова, на колкото бе.

Нахлупи козирката ниско над очите си, дръпна ключа от стартера и излезе навън в жегата. Отново огледа тротоара (чувстваше се като престъпник) — пуст. След шест бързи големи крачки и три удара на сърцето се озова до вратата и влезе в прохладното помещение. Затвори. Звънна камбанка, закачена над вратата.

Нали е екстрасенс. Защо й е звънец?

Всъщност къде пише, че е екстрасенс?

Никъде.

Бъди честен.

Огледа се, като привикваше към сумрака. Малка стая, без особени украси, боядисана в бежово и кафяво, с доста оскъдно обзавеждане — едно-единствено бюро, масичка със списания и два стола, плътно прибрани до нея — всичко изглеждаше купено от втора ръка. Пред вратата в дъното на помещението висеше завеса от нанизи. Малки живи пламъчета танцуваха навсякъде — запалени свещи с всякакви размери, форми и цветове бяха поставени на всички възможни хоризонтални повърхности, както и на множество свещници, закрепени по стените.

Останалата част от светлината влизаше в помещението през прозореца, филтрирана през кристалите. Разбира се… тия неща от Новата епоха можеха да се правят само с кристали. Те висяха на нишки от вътрешната страна на витрината, замрежваха рамките на тесните и високи странични прозорци — аметисти, розов кварц, червеникави халцедони, аквамарини — и хвърляха цветни дъги из стаята.

Въпреки всичките си опасения Уил усети някакво облекчение. Свещите и светлината, пречупена през кристалите, имаха успокояващо въздействие.

Приспиващо вероятно е по-точната дума. Беше убеден, че помещението неслучайно е подредено по този начин.

И все пак… имаше чувството, че всичко тук е временно, сякаш бе само спирка в едно дълго пътуване и всичко можеше да бъде изоставено на мига.

Чу се шум в задната част, после през мънистената завеса влезе жена, която порази Уил с външния си вид. Дългата й черна коса — ама наистина черна като най-дълбоката пещера — бе събрана отзад на тила и вързана с бродирана лента. Гладка кожа с цвят на кафе покриваше силна челюст и високи скули. Но онова, което го закова за вратата, бяха очите й — нефритенозелени ириси искряха на тъмното й лице.

Тя се усмихна, без да показва зъби.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Той преглътна — откъде се взе всичката тази слюнка? — и свали шапката.

— Да — успя да отговори. — Искам… Давате ли консултации?

— За здравето ви ли? Да, ако искате. — Гласът й бе плътен и гърлен, акцентът й странен, сякаш бе учила английски в Севиля… при парижанин.

Очите й се отместиха и го освободиха от хватката си, тъй като тя тръгна към бюрото и той видя, че е боса. Уил огледа и останалата част от тялото й. Беше средна на ръст, носеше свободна бяла туника и сиво-кафяви панталони. Широките рамене, изправеният гръб, почти военната стойка придаваха на тялото й стегнат вид. Той я хареса, хареса и скромните й дрехи. При други обстоятелства може би би поискал да я опознае по-отблизо.

От улицата бе забелязал нещо като апартамент на втория етаж. Сега се запита дали тя не живее там.

Жената отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади бяло картонче и го плъзна към него. Пръстите й бяха дълги, а ноктите късо изрязани и без лак. Колко жени в окръг Уестчестър не си лакират ноктите, запита се той.

— Моля, напишете името и адреса си.

Уил пристъпи навътре и седна на стола до бюрото. Извади химикалка… и се поколеба. Каква част от истината да й разкрие?

Колкото се може по-малка.

Но не бива и да лъже. Написа „У. К. Бърли“, но не добави доктор по медицина и даде адреса на вече празния си кабинет. Хвърли поглед към нея.

— Не ви ли трябва някаква история на минали заболявания?

— Ще стигна и дотам. Имам си свой начин. — Тя присви зелените си очи и съсредоточи ахатовата им светлина върху тялото му, докато започна да му се струва, че го пронизва през кожата и вижда през него. — Изглеждате ми много напрегнат.

И това ако не е гениална диагноза — и дете от детската градина може да види, че всеки миг ще се пръсне.

И все пак трябваше да признае, че тази жена имаше необикновено присъствие — сякаш изпълваше стаята. Което определено бе предимство в шарлатанския занаят.

— Така е — призна той. Защо пък да не й го каже открито. — Не можете да си представите колко ми е неудобно, че съм тук.

— Така ли? И защо?

— Защото не вярвам в такива… — за малко да каже „глупости“, но преглътна думата и остави изречението недовършено.

Тя го изненада с усмивка, която този път разкри бели, равни зъби. Сега отблизо забеляза как усмивката й образува малки гънки като трапчинки в ъгълчетата на устните й.

— Чудех се защо бях изпратена в окръг Уестчестър. Понякога си мисля, че е, за да накарам хора като вас да повярват.

— Изпратена ли?

— „Изпратена“ е може би малко силно казано. Насочена.

— От кого?

— Просто… насочена. Но ако не вярвате в такива работи и ви е толкова неудобно да сте тук, защо дойдохте?

— Защото съм болен.

Усмивката й залезе.

— Знам.

Така ли? Наистина ли? Или това бе просто логичното заключение за всеки човек, влязъл през врата, до която стои надпис ЛЕЧИТЕЛ?

Няма начин да знае колко болен бе.

— Разкажете ми — предложи тя.

— Предпочитам вие да ми кажете. За това, имам предвид.

— Вече сте били при вашия лекар, предполагам?

— Да. При няколко.

— И?

— Казват ми, че съм болен.

Уил говореше тихо, като се мъчеше да запази неутрален тон. Не искаше да звучи враждебно, но му се искаше да каже колкото се може по-малко. Беше чел за екстрасенсите, хиромантите и тям подобните и как умело изтръгвали информация от нищо неподозиращите нещастници. Тази нямаше да получи нищо даром от него.

— И сега идвате при мен. За какво? Да ме изпитате?

Какво проблесна в очите й? Веселост или раздразнение? Не можеше да каже със сигурност. Но каквото и да беше, го накара да се почувства неудобно.

— Не… Не знам. Говорих със Савана Уолтърс.

Отново усмивка, този път топла.

— А, Савана. Симпатична жена.

Да, такава беше Савана — много симпатична. Независима, изключително остроумна стара мома, която бе една от първите пациентки на Уил, когато преди близо две десетилетия за първи път окачи табелата „Вътрешни болести“ пред кабинета си. Беше й помагал при редица незначителни заболявания и един сериозен и упорит случай на пневмония. Но когато миналата година откри някакви аномалии в кръвната й картина, а направената биопсия на гръбначния мозък потвърди диагнозата „остра лимфоцитна левкемия“, Уил разбра, че нещата излизат извън неговата компетенция. Изпрати я при онколог-хематолог и си мислеше, че никога повече няма да я види: прогнозата за всички пациенти на нейната възраст бе изключително мрачна.

Не щеш ли миналата седмица, в предпоследния му работен ден, тя се появи и го потресе със здравия си вид. Чула, че е болен и преустановява работа. Всъщност Уил бе продал кабинета и цялата си практика на местната болница — те бяха направили баражен анонс от половин милион долара в стремежа си да сложат прът в колелата на манхатънските медицински центрове, които поглъщаха един след друг частните кабинети в целия окръг Уестчестър. Болницата бе назначила двама млади лекари да поемат работата — двама мъже, за да се справят с онова, което той беше правил сам.

Напускането на работата бе най-тежкото решение, което някога бе вземал в живота си. Разтрогването на брака му не можеше да се мери с болката, която бе изпитал, затваряйки вратата на кабинета зад себе си последния ден.

— Савана — каза той, — ти си…

— Жива? — довърши тя с блеснали очи. — Да. Излекувах се.

— Това е чудесно! Но доктор Сингх ми каза, че си прекъснала лечението си.

— Само неговото. След първата химиотерапевтична процедура разбрах, че това не е за мен. Затова си намерих друг да ме лекува.

— Трябва да е чудотворец.

— Да. Такава е. — Савана бръкна в чантата си, извади едно листче и го сложи в ръката му. — Това е адресът й. Идете при нея. Моля ни. Тя ми помогна да се излекувам. Може да направи същото и с вас.

— Излекувала е левкемията ти? — попита той слисан. — Как?

— Работи с мен и двете заедно я унищожихме.

Колко странно се изрази. „Унищожихме я…“ Не излекувахме я — унищожихме я.

— Тя може да ви помогне да унищожите и вашия рак — заяви Савана, сякаш това обясняваше всичко.

— О, ами… — провлече той, без да знае как точно да реагира. Предположи, че е подразбрала отнякъде за заболяването му, но му беше странно да е в ситуация, в която пациент му препоръчва лечение. — Не мисля, че…

— Тя успя да излекува мен, д-р Бърли. Може и вас да излекува. — Светлосините й очи го гледаха умолително. — Моля ви, идете да я видите. Моля ви.

След като Савана си отиде, Уил се обади на нейния онколог, който се изуми, като чу, че още е жива. Сингх потвърди, че е приела първата си доза от химиотерапията и повече не се върнала, нито веднъж не отговорила на неколкократните опити на хората му да се свържат с нея по телефона.

Онкологът предположи, че Савана е влязла в спонтанна ремисия — изключително рядко срещан случай, но все пак възможен. Уил се съгласи с него. Спонтанна ремисия. Какво друго би могло да е?

Но през следващите няколко дни думите на Савана не излизаха от главата му: „Тя успя да излекува мен, доктор Бърли. Може и вас да излекува. Моля ви, идете да я видите. Моля ви“.

И ето го сега тук — противно на всяка логика, противно на здравия разум.

* * *

— Как е Савана? — поинтересува се тя.

— Добре, доколкото видях. Каза ми, че сте излекували левкемията й.

— Радвам се, че е добре.

Друго очакваше той.

— А вярно ли е? — попита Уил. — Излекувахте ли я?

— Не.

Отговорът й го изненада. Беше й поднесъл идеална възможност да си припише заслугата за спонтанната ремисия на Савана — беше й я поднесъл на сребърен поднос, а тя отрича.

— Но Савана твърди обратното.

— Много мило от нейна страна, ала аз просто й помогнах да открие пътя.

Нещата не се развиваха според логиката на Уил. Защо скромничи? Защо отговаря така уклончиво? Да не си мисли, че съм от Министерството на здравеопазването или от Федерацията за защита на потребителите?

Или пък ме имитира?

Каквато и да е истината, той бе решил да я разнищи.

— Добре тогава. Можете ли да помогнете и на мен по същия начин?

— Мога да опитам.

Започна да се дразни. Тя не следваше сценария, който той си бе представял: не му обещаваше изцеление; а и дума не бе отворила за пари. Действаше много професионално. И това го дразнеше.

— А цената?

Не очакваше нищо от тази среща, освен да задоволи любопитството си, и бе готов да си плати за това… в разумни граници. Но нямаше желание да му съдерат кожата с някаква безбожна сума.

— Нека първо да видим дали ще мога да ви помогна. Елате насам.

Не иска пари предварително. Добре де, възможно е да не е мошеничка. Може да е просто поредната луда, която си мисли, че е в пряка връзка с тайните на Вселената. Този тип хора, макар и честни, бяха почти толкова опасни, колкото и алчните шарлатани, защото под тяхно влияние болните се отказваха от традиционната медицина, доказала заслугите си.

Тогава какво правя аз тук, дявол да го вземе?

Тук си, защото си страхливец — чу той вътрешен глас. — Защото не искаш да приемеш онова, което ти казва традиционната медицина.

Тя мина през завесата от мъниста и я задържа настрани, за да мине и той. Уил я последва надолу по тясно извито дървено стълбище и се озова в друга, осветена със свещи стая в сутерена. Тук обаче нямаше прозорци и из стаята не танцуваха многоцветни дъги. Мебелировката се състоеше само от два стола от дъбово дърво и малка дъбова маса, които също като мебелите горе изглеждаха втора употреба. На масата върху бял плат бяха подредени четири метални предмета със странна форма. Ала друго прикова вниманието на Уил — голяма правоъгълна дупка, издълбана в бетонната плоча на пода на мазето. Бе метър и нещо на два и нещо и бе запълнена с пясък.

Окръг Уестчестър сякаш изчезна на светлинни години.

— Свалете си обувките и легнете, ако обичате — посочи тя към вдлъбнатината.

— Там вътре ли?

— Да. Върху пясъка.

— Защо?

— Защото искам да сте в контакт със земята.

Става все по-любопитно, помисли си той. Седна на един от столовете и свали мокасините и чорапите. Сигурно съм по-отчаян, отколкото си представях.

Тихо премина по студения бетонен под до импровизирания пясъчник, ала на ръба замря като поколебал се плувец, който се чуди дали водата не е много студена. Тя наистина ли искаше от него да…?

— Казахте да легна вътре, нали?

— Да — отвърна тя, без да го погледне, съсредоточила вниманието си върху металните предмети, които вдигаше един по един. Бяха по около двайсетина сантиметра дълги, тънки и в единия край цилиндрични, а в другия се разширяваха и изтъняваха във формата на груб, вълнообразен триъгълник.

— По гръб, ако обичате. Не се тревожете. Сухо е. Няма да настинете.

Затова пък най-малко се тревожа, помисли си Уил.

С чувството, че изглежда нелепо, той стъпи върху хладните песъчинки и се просна по гръб. Тилът му опря в пясъка и Уил осъзна, че имаше късмет с това поло — нямаше да му влезе пясък във врата.

— Как е? — попита тя, като се приближи и надникна в дупката.

— Пясъчно.

На устните й трепна усмивка и той си даде сметка, че му е приятно, задето я бе накарал да се усмихне. Искаше му се да не я харесва, да не й вярва — шарлатанка или луда, тя би могла и да навреди на някой по-податлив човек — но установи, че откликва и завижда на искреността, която тази жена излъчваше. Излъчване… какви ги приказвам. Само от десет минути съм тук и вече започвам да ги плещя като фен на Новата епоха.

— Притиснете пети и длани в пясъка. Това, което усещате, е вашата Майка.

— Моята майка почина преди пет години.

— Не, имам предвид Майката на всички ни. Земята.

О, боже, помисли си той. Започна се.

— Една от трагедиите на съвременния живот е, че никога не я докосваме. Индустриалното общество откъсна хората от живия свят. Вие живеете и работите в конструкции от мъртви материали, пътувате, затворени в каучук и стомана, и дори когато се разхождате в малките живи местенца, които наричате паркове, стъпвате обути с маратонки по чакълени пътеки. Помислете си: кога за последен път тялото ви е било в контакт със земята… кога за последно дори само подметките на обувките ви са докосвали почвата? Защо мислите хората киснат в задръствания в колите си като метални леминги, когато дойде време да ходят на море? Защото това всъщност е единственото време в годината, когато влизат в контакт със своята Майка. Само докосват полите на дрехата й, а се чувстват като нови.

— Дооообре — въздъхна Уил и напъха ръце и пети в пясъка. Тази жена може да е хубава, но антените й май хващаха повредени канали. — Ето. Вкопах се.

— Хубаво. Как се чувствате?

— Чудесно — отвърна той. Изкушаваше се да добави: „Точно като в пясъчна дупка, изкопана в пода на нечие мазе“, но не искаше да даде повод за нова лекция.

— Виждате ли? Това е вашата Майка.

Знам коя е… коя беше майка ми, помисли той, и тази шепа пясък изобщо не прилича на нея.

Хванала в ръка цилиндричния край на един от металните предмети, тя клекна до него.

— Какво е това?

— Това ли? — вдигна тя ръка и завъртя нагоре-надолу металния предмет — сплесканият му край отрази в червеникаво светлината на свещите. Чукна с пръст върха му и той издаде тих музикален тон. — Това е един от четирите зъбеца.

— За какво служи?

— Ще изследвам чакрите ви.

— Кое?

— Чакрите ви — енергийните центрове на вашето тяло. Чакра на санскрит означава колело. Всеки от нас има седем енергийни центъра в тялото си.

Само седем ли? — му бе на устата да каже. Те са безброй. Наричат се клетки. Но си замълча.

— Сега ще проверя първата.

Тя задържа зъбеца над слабините му, на около пет сантиметра от ципа на дънките, и започна да го върти по часовниковата стрелка.

— И какво ви казва това нещо? — попита той, малко притеснен от мястото, в което бе избрала да съсредоточи вниманието си.

— Че тук всичко е наред, като изключим обстоятелството, че в момента няма жена в живота ви.

По дяволите. Беше права. Беше доста рисковано за нея да заяви такова нещо, без да е сигурна. Вярно, той не носеше венчалната си халка — беше я махнал след развода — но тя можеше да направи голяма грешка с подобна декларацийка. Всъщност…

— Ами ако ви кажа, че съм бил ужасно влюбен в една жена през последните две години?

— Нямаше да ви повярвам.

— Толкова ли сте сигурна?

— Не съвсем, но мога да ви кажа, че ако такава жена съществува, вие нямате сексуални отношения с нея. Първата ви чакра е много задръстена.

Засрамен, Уил отвори уста да измисли някакво оправдание, но тя го прекъсна.

— Моля ви. Оставете ме да довърша прегледа, а после може да говорим. Не искам да се разсейвам.

Сега започна да върти зъбеца над долната част на коремната кухина. След като реши, че е свършила там, взе друг зъбец — със златисти ръбове, насочи го към слънчевия му сплит и отново заописва кръгове. След малко го плъзна към сърцето му. След секунда-две кимна леко с глава. Очевидно нямаше проблеми тук.

Уил затаи дъх, когато тя взе зъбеца, по който се виждаха зеленикави отблясъци, и го насочи към гърлото му. Ето тук е, госпожо. Тук е мястото, където ще се издъниш.

Тя замръзна за миг със зъбеца над яката на полото му, после…

— О! — премигна жената и рязко отдръпна ръка. Зъбецът падна на гърлото му.

— Какво има? — попита той и усети как го полазиха ледени тръпки. Наистина ли усети нещо?

— Почакайте. Само минутка.

Вдигна зъбеца и отново го задържа над гърлото му. Уил не виждаше метала, но му се стори, че тихото му жужене се превърна в писък. Наблюдаваше тревожното й изражение. Най-сетне тя се изправи и се отдалечи.

— Петата ви чакра… Гърлото ви… Много сте болен.

Уил замръзна. Откъде бе разбрала? Как успя да разбере?

— Какво има? — попита той, опитвайки се да звучи спокойно, и прикри тревогата си, като стана на крака и заизтупва пясъка от дрехите си.

— В петата ви чакра има предател. Бунт. — Тя се обърна с лице към него. В очите й имаше болка. — Трябва да отидете на лекар.

— Ходих. Направени са ми всички необходими прегледи. — Той дръпна яката на полото надолу и разкри петсантиметровия белег от дясната страна на гърлото си. — Дори ми направиха биопсия на лимфен възел.

— И какво откриха?

— Много агресивен тумор в основата на езика, вече има разсейки в ларинкса… в гръкляна.

— Да, знам.

Заля го вълна от гняв: Да бе, знаеш! — но бързо се упрекна за реакцията си, щом си спомни какво бе казала само преди миг: „В петата ви чакра има предател. Бунт“. Беше права. Туморът си беше точно предател — група от собствените му клетки, които се бяха разбунтували и се бяха обърнали срещу него.

— Можете ли да ми помогнете? — попита той.

Тя поклати глава.

— Трябва да се обърнете към специалист. Мога да ви препоръчам някого.

Това го срази. Тя го отпращаше… препращаше го на лекар. Горчив смях се надигна в гърлото му.

— Това съм го правил вече. И съм бил при най-добрите.

— Нелечим ли е?

— Не. Лечим е. Но лечението е неприемливо.

— Какво…?

— Не ми се говори за това сега. Искам да знам можете ли да направите за мен онова, което сте направили за Савана.

Или което Савана си мисли, че сте направили за нея.

Колко съм жалък. Толкова ли съм отчаян, та се унижавам да се подмилквам на някаква луда заради несъществуващия шанс да падне върху мен чудодейна светкавица?

Да. Толкова бе отчаян. Защото друга възможност нямаше, нямаше къде другаде да отиде.

— Не знам — бавно отрони тя. — Възможно е, но ще е особено трудно с човек като вас.

— Какво означава това?

— Прекалено сте затворен… Вие сте един от най-затворените хора, които някога съм срещала.

Ще го приема за комплимент, помисли си Уил. Седна и започна да се обува.

— Трябва да сте отворен, за да ви помогна. Трябва да си помисля. Може ли да ви се обадя, когато реша?

Уил не знаеше да се разочарова ли, че го оставяха да чака, или да се радва, че го бяха освободили от задължението да вземе решение на момента да започне курс на магическо лечение с разни фокуси.

— Добре. Но не се бавете много. Времето ми е в ограничени количества.

— Колко време имате?

Гърлото му се стегна.

— Ами, ако не отида на операция и на безбройните процедури по лъчетерапия, които ще ми назначат, за да убият това нещо — а аз няма да отида нито на едното, нито на другото — разправят, че няма да изкарам до Коледа. А може да не доживея да ям и от пуйката в Деня на благодарността.

Уил видя как тялото й потръпна и се зачуди как ли бе изглеждал самият той, когато за първи път чу новината. Даде си сметка, че още не може да приеме за истина факта, че месеците живот, които му оставаха, можеха да се преброят на пръстите на едната му ръка.

— Да се качим горе — каза тя.

Той я последва до горното помещение. Стъпките й сякаш бяха по-тежки от преди, едва ли не уморени. Спря се до бюрото и взе картичката с името му.

— Дабъл Ю Сий Бърли. Така ли ви викат — Дабъл Ю Сий?

— Искате да кажете като на Дабъл Ю Сий Фийлдс?^[1] Не, на мен ми викат Уил.

— Добре тогава, Уил. Ще ми оставиш ли някакъв телефон, на който да ти се обадя?

Даде й домашния си телефон и тя го надраска на листче. После пристъпи към вратата и я отвори, за да го изпроводи навън.

— Ще ти се обадя утре вечер.

— Какво ще се промени дотогава? — запита той, нахлузвайки отново шапката.

— Трябва да направя едни… проучвания.

Какво ще проучва? Банковата ми сметка ли?

О, я престани да се държиш като цинично копеле!

— Ще чакам да ми се обадите — каза той и ослепителната влажна горещина на тротоара го блъсна в гърба. — Между другото, как се казвате?

— Наричай ме Мая — отвърна тя.