Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (2)

2

Бедфорд, Ню Йорк

Уил седеше в ужасно тясната приемна на болницата, заобиколен отвсякъде с медицински картони, и подписваше последния, когато в помещението надникна Дейв Андрос.

Точно с този човек нямаше никакво желание да се среща.

— Здрасти, Уил. — Андрос бе нисък и пълен, но бе кълбо от енергия. Седна на стола до Уил и го прониза с черните си очи. — Как се чувстваш?

— Прилично.

Той се пресегна и повдигна брадичката на Уил.

— Я да видя разреза. — Дейв се наведе, наклони глава наляво, после кимна. — Добре работя, дявол да ме вземе!

Уил се засмя.

— Така е, Дейв.

— Да, знам — кимна той, без да сваля поглед от Уил. — И какво?

— Какво „и какво“?

— Какво е заключението от Слоун?

— Не ти ли пратиха доклад?

— Още не. На какво мнение са?

Уил въздъхна:

— На каквото и всички останали.

* * *

Първото нещо, което Уил забеляза преди месец, докато се бръснеше, бе една бучка на врата — твърда, неболезнена, подкожна маса с размерите горе-долу на последната фаланга на малкия му пръст. Без съмнение — уголемен лимфен възел. Продължи да го наблюдава около седмица, убеден, че ще възвърне нормалния си размер.

И други хора получаваха лимфоми в края на краищата.

Но възелът не намаля. На Уил дори му се струваше, че нараства. А това, което опипваше под него, не беше ли втори възел?

Вече обезпокоен, Уил хвана Дейв в коридора за една бърза консултация „уши-нос-гърло“. А Дейв му каза, че най-бързият начин да се види какво става, е да се направи биопсия на възела. И да не се тревожи прекалено — дори да е лимфома, вече се постигат чудесни резултати при лечението.

След два дни Дейв отстрани възела с местна упойка, без да хоспитализира Уил, и изпрати материала за бързо изследване в патологията. Веднага щом зашиха разреза, Уил отиде в патологичното отделение, където щяха да го чакат резултатите от замразения срез.

Почука на рамката на вратата пред отворения кабинет на Алекс Рийд.

— Какви са новините, Алекс?

Рийд беше завеждащ патологията в болницата. Наближаваше шейсетте и тялото му бе истинско копие на името му^[1] — седеше сгънат в стола си, загърнат в бяла престилка с възкъси за него ръкави. Не се усмихна, като вдигна поглед от бюрото си.

— О, Уил. Седни. И затвори вратата, моля те.

Нещо в очите на патолога накара стомаха на Уил да се свие от бавно надигащ се леден ужас. Затвори вратата, но остана прав.

— Какво има, Алекс? Не-Ходжкинова лимфома ли?

— Не. Сквамозен е, Уил. Възелът бе пълен със сквамозни карциномни клетки.

— По дяволите. — Коленете на Уил се подкосиха и той се строполи на стола. — Сигурен ли си?

— Съвсем. Ще мога да ти съобщя повече подробности, след като направя пълно изследване на препарата, но дори и по замразените срезове личи, че, изглежда, става въпрос за много агресивен тумор. Предлагам ти да се подложиш на лечение моментално.

— Но къде е първичният, да го вземат мътните?

— Може да е навсякъде из главата или врата. Ако питаш мен, бих казал, че е в езика.

Потресен, Уил излезе от кабинета на Рийд с несигурна крачка и отиде да търси Дейв.

Никакви прегледи на крак в коридора повече. Дейв накара Уил да дойде в кабинета му, където му направи обстоен преглед на устата и в основата на езика на Уил откри нещо, което смяташе, че би могло да е първичният рак.

— Никакви симптоми ли нямаше? — попита Дейв. Изглеждаше посивял; двамата бяха приятели от дълго време. — Затруднения при гълтане или усещане за подутина там отзад?

— Не — отвърна Уил. — Нищичко.

— Понякога са много подли.

Уил се облегна назад и затвори очи. Имаше чувството, че стаята се смалява и стените го притискат.

— Защо, Дейв?

— Ти не пушиш, нали?

Знаеше накъде бие Дейв — основните причини за рака на устната кухина бяха пушенето и алкохолът.

— Отказах цигарите като студент, макар че след това известно време пушех лула и все още от време на време запалвам пура.

Дейв поклати глава.

— Кой ли идиот върна този тъп навик на мода? А пиеше ли?

— По малко червено вино на вечеря. Друго не…

Защо точно аз? — крещеше някаква мисъл в главата на Уил.

Беше виждал стотици пациенти да си задават този въпрос. Обикновено отговорът бе очевиден: пушеха прекалено много, пиеха прекалено много или имаха в рода си подобни заболявания, но не бяха обърнали внимание на това. Ала понякога туморите просто се появяваха без причина. Уил винаги се бе грижил за себе си… Не беше честно.

Изправи се и погледна Дейв. Нямаше смисъл да затъва в самосъжаление. Трябваше веднага да предприеме офанзива срещу това нещо в тялото си.

— Добре. Какво лечение ще предприемем?

— Облъчване и операция — отвърна Дейв.

Уил усети как червата му се свиха при тези думи.

— Каква част от устната кухина ще трябва да се изреже?

— Бих искал да видя първо ядрено-магнитния резонанс и тогава ще ти кажа.

Окончателният доклад от патологията бе готов на следващия ден и потвърди първоначалните впечатления на Рийд: агресивни сквамозни карциномни клетки. Ядрено-магнитният резонанс поднесе още по-лоши новини: туморът вече бе обхванал ларинкса.

Тогава, много нещастен, Дейв Андрос обясни на Уил какво трябваше да направи, за да спаси живота му.

Уил отказа да приеме чутото. По настояване на Дейв той взе хистологичните препарати и снимките от ядрено-магнитния резонанс за второ мнение. Нямаше защо да се чуди къде: в Мемориал Слоун-Кетъринг в Манхатън — това беше болница с международен авторитет.

* * *

— Казаха, каквото и ти, Дейв, само дето някои от тях искат да включат и малко химиотерапия за всеки случай.

Дейв поклати глава.

— За съжаление друг начин няма, Уил. — Замълча за миг, после попита: — Кога влизаш?

Уил бе очаквал този миг с ужас. Миналата седмица, докато се връщаше с колата от консултацията със специалистите от Слоун-Кетъринг, бе взел трудно решение. През следващите дни го бе обмислил от всички страни, но не го промени. Оттогава постоянно избягваше срещите с Дейв. Знаеше, че старият му приятел го обича, знаеше и как ще реагира.

Уил се стегна, пое дълбоко дъх и заяви:

— Няма да вляза в болница.

Очите на Дейв се разшириха.

— Как така?

— Ами така. Никакви операции, никакви облъчвания, никакви химиотерапии. Нищо.

Дейв скочи от стола си и започна да крачи напред-назад, което не бе много приятна гледка, предвид малките размери на помещението.

— Не говориш сериозно! Няма да изкараш и три месеца!

— Може, но ще е по-добре, отколкото да живея години с онова, което ще ми остане, след като хирурзи и радиолози свършат с мен… И при това без никаква гаранция, че ще се отърва от тумора.

— Но смъртта ти ще е ужасна, Уил! Въпрос на шанс е дали ракът ще затвори първо ларинкса или хранопровода. Ако не се задушиш до смърт, ще умреш от глад и дехидратация.

Уил втренчи поглед в него.

— Няма да умра така.

Дейв престана да крачи.

— О, чудесно! Просто чудесно! Намислил си да сложиш край на живота си? И как моля ви се? Свръхдоза морфин? Или калиев хлорид? „Магнум 357“?

Уил още не бе избрал начина. Не беше стигнал дотам в плановете си.

— Да кажем само, че няма да умра от глад и дехидратация.

Дейв пак седна и сложи ръка на рамото на Уил.

— Не мислиш трезво, Уил. Страшно е, знам, но не можеш да избягаш от това. Трябва да се изправиш срещу него и да го победиш. — Той стисна рамото му. — Другият вариант е да седиш и да чакаш туморът да те изяде отвътре.

— Няма да седя. Ще пътувам… с все тумора — и ще отида до всички онези места, които постоянно отлагах да посетя, докато си мислех, че имам още много време пред себе си.

С натежало сърце Уил затвори медицинския картон и се изправи. Не искаше да спори с Дейв, не искаше да вижда тревогата в очите му.

— А ето и няколко мъдри думи от човек, чиито дни са преброени: Наслаждавай се на живота сега, Дейв. Прави нещата, които искаш да правиш, сега. Не ги отлагай за по-късно… понякога се оказва, че „по-късно“ няма.

Остави Дейв да седи втренчен в пода и излезе.

* * *

Уил потисна надигналия се от стомаха му въздух и тръгна към своята двуетажна градска къща, наподобяваща стил „Тюдор“, в Маунт Киско^[2]. Беше я наел, когато се разделиха с Ани, и продължи да живее в нея и след развода. Не беше кой знае какво, но той нямаше и нужда от кой знае какво. Имаше нужда от функционално жилище. А тази къща се намираше на еднакво разстояние от кабинета му и от болницата. Той, общо взето, я използваше само за спане.

Поразтри с длан стомаха си. Изглеждаше малко подут. Отново беше преял в ресторанта на Армондо — пържола с черен пипер, аспержи по холандски, двойно препечени картофи и немска шоколадова торта. Беше решил, че след като не се налага вече да се тревожи за дълготрайното въздействие на наситените мастни киселини, може да се поглези с тежки ястия, когато му се отвори възможност.

Съвсем скоро щеше да му се наложи да мине на течна диета.

Беше вече влязъл в къщата си и прекосил половината вестибюл, когато чу някой да чука на вратата. Отвори и видя пред себе си бившата си жена.

— Ани? Какво…?

Тя мина покрай него и влезе.

— Дейв Андрос ми се обади днес следобед.

— О, по дяволите.

Затвори входната врата и се обърна към нея. Ани бе привлекателна както винаги — определено младееше за своите четирийсет и осем години, но тази вечер бе сякаш малко по-неглижирана от обикновено. Кестенявата й коса не беше сресана безупречно, а бялото на големите й кафяви очи изглеждаше зачервено. Дали пък не беше плакала?

— „О, по дяволите“ е много на място казано — отсече тя.

— Той няма право да…

— Да не се отклоняваме към темата за правата на пациента. Дейв ти е приятел и се тревожи за теб. Аз също, след като вече знам. От часове седя на паркинга там отпред и те чакам да се прибереш.

Беше трогнат.

— Нямаше нужда.

— Надявам се да ти набия малко мозък в главата.

Уил й се усмихна.

— Не ти се отдаваше, докато бяхме женени.

— Може пък сега да успея, след като вече не сме. Аз още те обичам, Уил. Знаеш го.

Наистина го знаеше. Бракът им се разпадна по негова вина. Не заради друга жена, а заради един друг вид възлюбена — много по-взискателна: неговата лекарска практика. Не беше пренебрегвал задълженията си като баща на единствената им дъщеря, но като съпруг почти се беше провалил: Ани имаше нужда от много повече присъствие, отколкото той бе успял да й осигури.

Лекарската практика… проклетата практика. Така и не си беше дал сметка, че го бе обсебила — това бе неизбежно, когато един лекар работи сам. Именно поради тази причина вече почти никой не работи сам. Беше един от последните мохикани и го знаеше. Не че не беше опитвал да си намери партньор през годините. Беше опитвал три пъти. И всичките бяха добри лекари, но някак си не проявяваха онази отдаденост в работата, която той очакваше от тях. Всички, видите ли, искаха почивен ден през седмицата. За какво им беше? Дори не помнеше кога за последно бе почивал през уикенда, да не говорим за почивен ден през седмицата.

Може би беше прекалено съвестен. Може би не бе успял да си наложи да се откаже от строгия контрол, който налагаше в работата си. Човек не може да разпределя отговорността в една съвместна лекарска практика, но понякога се налагаше да предостави инициативата на колегите. Оказа се обаче, че Уил не е в състояние да направи такова нещо. Той искаше да контролира всичко. Или ще стане както аз казвам, или хващаш пътя. Ето така работата бе превзела живота му.

И заради това се бе развел — а все още обичаше жена си. Беше й предложил да вземе къщата и всичко друго, което бе поискала. Единственото, което пожела за себе си, бяха старите грамофонни плочи и колекцията от видеокасети с уестърни.

Сега Ани бе сгодена за брокер на недвижими имоти — бизнесът му сякаш се управляваше сам и той имаше много време за нея.

Но Уил и Ани бяха останали приятели. И както често се случва, сега бяха по-близки, отколкото докато живееха заедно. Почти като в клише.

Напоследък май много стари клишета взеха да доказват правотата си. Особено онова, дето твърди, че няма човек, който на смъртния си одър да съжалява, задето не е прекарал повече време на работното си място.

Уил съжаляваше, че не е прекарал повече време с дъщеря си Кели. Сега тя беше втора година студентка по медицина в Нюйоркския университет и Уил си даваше сметка, че почти не я познава. Откакто бе научил за тумора си, горчиво съжаляваше за всяка възможност, която бе пропуснал да бъде с Кели, докато тя растеше.

Угризенията се бяха превърнали в нещо като студена наковалня, която висеше на врата му и тежеше неотклонно, където и да отидеше.

Само ако знаеше тогава, че…

Осъзна, че напоследък ужасно често си казваше „само ако“.

Сега Ани го гледаше с болка в кафявите си очи.

— Ти нямаше да ми кажеш, нали?

— Щях, разбира се. Накрая щях да ти кажа.

— Не мога да повярвам, че си взел подобно решение. Ти, лекарят на лекарите. Господин Съвременна Медицина. Просто не е в стила ти да откажеш лечение.

— Дейв каза ли ти какво трябва да направят с мен, за да ме „излекуват“?

— Каза операция и лъчетерапия.

— А в подробности обясни ли ти?

— Не.

— Така си и знаех. Добре тогава, аз ще ти обясня. Първо, седмици наред здраво ще облъчват устната ми кухина и гърлото, за да смалят тумора. Но междувременно ще се свие и хранопроводът, така че през следващите месеци ще мога да преглъщам само течности, и при това трудно, което не е толкова страшно, защото радиацията ще убие вкусовите ми луковици и ще изсуши слюнчените жлези, което означава, че и без това няма да усещам никакъв вкус.

Ани преглътна.

— После идва операцията — радикална дисекция на врата. И като казвам радикална, разбирай го буквално. Ще загубя ларинкса, голямо парче от езика и по-голямата част от дясната долна челюст. После отново облъчване. А може и химиотерапия.

Ани плъзна ръка към устата си.

— О, боже.

— Ще ми оставят три четвърти от лицето; ще говоря с оригвания или ще бръмча с говорен апарат; ще ям, давейки се с течности и каши, които ще минават покрай осакатен език без вкусови усещания и ще се спускат с трудности по изкуствен гръклян.

Ани се обърна, закрачи със залитане из скромно мебелирания хол, и се строполи в някакъв стол.

— Нямах представа!

Уил се поколеба за миг, после я последва, застана над нея и сложи ръка на рамото й. Познаваше Ани, знаеше колко присърце взема чуждото нещастие. Изпитваше болката на другите, съчувстваше на страдащите. Понякога е проклятие да си толкова съпричастен; можеше да си представи какво изпитва сега заради него. Но искрената й мъка странно стопли душата му… тя поне продължаваше да държи на него. Съжаляваше, че му се наложи да й го сервира така, но не виждаше причина да разкрасява положението.

Тя вдигна поглед към него.

— Но поне ще си жив.

— Ти на това живот ли му викаш, Ани? Та това не е живот, а съществуване! При това безсмислено: в това състояние няма да мога да упражнявам професията си. И понеже няма да имам желание да се натрапвам на никого в този си вид, ще си седя тук сам, ще слушам надрасканите си грамофонни плочи и ще гледам уестърните. Колко пъти мислиш, че ще изслушам „Осем мили високо“ или ще изгледам „На кон през планините“, преди да напъхам дулото на някой пистолет в онова, което е останало от устата ми, и да сложа край на всичко!

Ани се бе свила в стола и не откъсваше поглед от него. Уил осъзна, че е надигнал глас и почти вика.

— Извинявай — наведе глава той и се обърна.

Не си беше дал сметка колко бе гневен. Реагираше като всеки пациент, болен от рак, когото познаваше, мислейки, че не е честно. И не беше! Изобщо не беше честно, дяволите да го вземат!

Но успя все пак да се поуспокои, въздъхна и каза:

— Като се слушам да говоря така, излиза сякаш всичко опира до суетата. Но не става дума за суета, Ани. А за достойнството. През цялата ми кариера съм се мъчил да пазя достойнството на моите пациенти. Стараел съм се да не накърнявам свободата на волята им. Сега искам същото и за себе си. Не вярвам в живота на всяка цена… За себе си поне съм убеден, че не го искам. Искам да избера начина, по който ще си отида от този свят, и нямам никакво желание да ме нарежат на филийки и на парчета, да ме изпържат и да ме отровят, докато вървя към изхода.

Чу раздвижване зад гърба си, после усети ръцете на Ани около себе си. Боже, колко добре му стана.

Тя хлипаше, опряла буза в гърба му.

— О, Уил! О, Уил! Толкова ми е мъчно. Иска ми се да можех да ти помогна с нещо.

Изведнъж и на него му се доплака, прииска му се да се обърне, да потъне в прегръдките й и да зареве като бебе, да освободи ужасния страх и угризенията, насъбрали се в него. Но вместо това покри с длани ръцете й там, където се сключваха върху корема му, и се насили да се засмее.

— Да. И аз. Да ти се намира някоя магия?

Телефонът иззвъня.

Беше близо до него, така че вдигна слушалката.

— Д-р Бърли? — прозвуча женски глас.

Разпозна акцента. Жената от онова място в Катона. Как се казваше?

— На телефона.

— Мая е. Искате ли да се видим утре сутринта?

Той се поколеба, прииска му се да й поблагодари и да откаже, но част от него, част, която отчаяно искаше да живее и преценяваше, че нещата едва ли могат да станат по-зле, не му разреши.

— Разбира се — отвърна той. — В десет часа добре ли е?

— Да. Ще ви чакам в десет.

Той затвори телефона и се зачуди защо ли бе решил да си загуби малкото време, което му оставаше, с откачалки като Мая.

Не, чакай, не беше честен. Може да бе загадъчна, магнетична, отнесена и определено заблудена, но Уил бе усетил, че си е съвсем нормална. На всичкото отгоре и етична — веднага го бе посъветвала да отиде при хирург.

Но това не отговаряше на въпроса защо бе решил да се консултира с екстрасенс.

Навярно защото тя бе тайнствен камък, на който бе попаднал на последната отсечка от пътя си. И макар в себе си да бе абсолютно убеден, че няма да намери нищо под него, не искаше да отмине, без да го обърне.

— Кой беше? — попита Ани иззад него.

Той не се извърна да я погледне.

— Никой. Тоест някой, който едва ли ще промени хода на нещата.