Алън Брадли
Червена херинга без горчица (9)

Девет

Дългото мушамено яке беше пронизано на врата от един от зъбците на тризъбеца и Бруки се полюшваше на вятъра почти безгрижно с каскета и аления си шал, сякаш се разхождаше по крайбрежна алея.

За миг си помислих, че сигурно е паднал. Може би със сили, вдъхнати от алкохола, се е опитал да се покатери по статуята. Навярно се е подхлъзнал по главата на Посейдон и е паднал върху тризъбеца.

Тази теория обаче бързо беше опровергана. Почти веднага забелязах, че ръцете му са завързани зад гърба. Но това не беше най-лошото.

Заобиколих статуята отпред и слънцето проблесна върху нещо, което като че ли стърчеше от устата на Бруки.

— Стой тук — казах на Порцелан, макар да виждах ясно, че няма шанс да помръдне.

Подпрях Гладис на най-долното от трите корита на фонтана с формата на миди, изкачих се по рамката й и стъпих на седалката, откъдето вече можех да поставя коляно на грапавия каменен ръб.

Коритото на фонтана беше пълно с гнусен бульон от черна вода, сухи листа и плесен — последици от цял век забрава, — който вонеше до небесата.

Стъпих на ръба и успях да се покатеря в средното корито и накрая на най-високото. Вече се намирах на височината на коленете на Бруки и се взирах в невиждащите му очи. Лицето му беше страховито бяло като корема на риба.

Беше съвсем мъртъв, разбира се.

След първоначалния шок от факта, че човек, с когото съм говорила само преди часове, вече не е сред живите, започнах да усещам странно вълнение.

Не се страхувам от мъртвите. Всъщност за краткото си съществуване съм установила, че те предизвикват у мен чувство, напълно противоположно на страха. Мъртвото тяло е много по-интересно от живото, а бях научила и че повечето трупове разказват по-любопитни истории. Имах късмета да видя няколко трупа през живота си; всъщност Бруки беше третият.

Щом се изправих на ръба на каменната мида, ясно забелязах какво беше проблеснало на слънцето. От ноздрите на Бруки — а не от устата — стърчеше предмет, който на пръв поглед ми се стори кръгъл сребърен медальон — плосък, перфориран диск с дръжка. От края му бе увиснала една-единствена капка от кръвта на Бруки.

Върху диска имаше гравиран омар, а на дръжката беше изписан монограмът на Де Лус.

Д. Л.

Беше сребърна вилица за омари — от комплекта в Бъкшоу.

Последния път, когато видях един от тези остри прибори, Догър го лъскаше на кухненската маса с препарат за полиране на сребро.

Доколкото си спомнях, другият край на вилицата завършваше с две тънки остриета, стърчащи като антените на охлюв. Тези зъбци, предназначени да вадят розовото месо от процепите в тялото на сварения омар, сега бяха забити някъде дълбоко в мозъка на Бруки Хеъруд.

„Загинал от фамилен сребърен прибор“, помислих си аз, преди да пропъдя тази мисъл.

Тихото стенание зад гърба ми ми напомни, че Порцелан е още тук.

Лицето й беше бяло почти колкото лицето на Бруки и забелязах, че трепери.

— За Бога, Флавия — каза тя накъсано, — слез, да се махаме оттук. Ще повърна.

— Това е Бруки Хеъруд — отвърнах аз и казах наум молитва за душата на бракониера.

„Пази го, Боже, и дано в рая има потоци, гъмжащи от пъстърва.“

При тази мисъл се сетих за Колин Праут. Почти го бях забравила. Дали Колин щеше да въздъхне облекчено, когато разбере за смъртта на мъчителя си? Или пък щеше да скърби?

Майката на Бруки сигурно също щеше да се двоуми по този въпрос, както и, сега осъзнах, почти всички в Бишъпс Лейси.

Стъпих на коляното на Посейдон, хванах се за мускулестия му лакът и се издърпах нагоре. Сега се намирах малко над Бруки и когато погледнах надолу, нещо привлече погледа ми. Между два от зъбците на тризъбеца имаше лъскаво петно с размерите на монета, сякаш някой е полирал бронза с парцал.

Запомних формата на петното и тръгнах бавно надолу, като много внимавах да не докосвам тялото на Бруки.

— Хайде — подръпнах Порцелан за ръката. — Да се махаме оттук, преди да си помислят, че ние сме го убили.

Не й казах, че тилът на Бруки е разбит на кървава каша.

 

 

Спряхме за миг зад един от розовите храсти на живия плет, които по това време на годината цъфтяха за втори път. От зеленчуковата градина се чу как Догър изкопава с лопатка старата пръст от лехите. Знаех, че госпожа Малит трябва вече да си е тръгнала.

— Стой тук, докато разузная — прошепнах на Порцелан.

Тя като че ли почти не ме чуваше. Пребледняла от страх и умора, стоеше неподвижно сред розите като някоя от статуите на Бъкшоу, заметната на шега със стара черна рокля.

Притичах, както се надявах, незабелязано през тревата и настланата с чакъл алея до кухненската врата. Притиснах се към нея и прилепих ухо върху масивното дърво.

Както вече споменах, наследила съм от Хариет почти неестествено остър слух. Веднага щях да чуя потракване на тенджери и тигани и дори най-тихия разговор. Госпожа Малит непрекъснато си говореше сама, докато работеше, и макар да мислех, че вече си е тръгнала, трябваше да съм предпазлива. Ако Фели и Дафи са ми устроили нова засада, кикотът им щеше да ги издаде.

Но не чух нищо.

Отворих вратата и пристъпих в празната кухня.

Най-важната ми задача беше да вкарам Порцелан в къщата и да я скрия на сигурно място, където никой не би усетил присъствието й. След това щях да се обадя в полицията.

Телефонът в Бъкшоу стоеше прибран в малък килер в тесния коридор, свързващ вестибюла с кухнята. Както вече казах, татко ненавиждаше „апарата“ и на всички в Бъкшоу ни беше забранено да го използваме.

Докато стъпвах на пръсти по коридора, чух отличителния шум от кожени обувки върху плочки. Най-вероятно беше татко. Дафи и Фели носеха по-женствени обувки, които издаваха по-тихо шумолене.

Пъхнах се в килера с телефона и тихо затворих вратата след себе си. Щях да поседя малко на ориенталската пейчица в тъмното и да изчакам стъпките да отминат.

Във вестибюла стъпките се забавиха… и спряха. Затаих дъх.

Стори ми се, че мина цяла вечност, преди да продължат нататък, към западното крило и кабинета на татко.

В този миг — досами лакътя ми! — телефонът иззвъня… и после отново.

Няколко секунди по-късно стъпките се чуха пак в посока към фоайето. Вдигнах слушалката и я притиснах в гърдите си. Ако звъненето прекъснеше внезапно, татко щеше да си помисли, че онзи, който се обажда, е затворил.

— Ало? Ало? — каза тънко гласче на гръдния ми кош. — Чувате ли ме?

Навън във вестибюла стъпките спряха и след малко се оттеглиха назад.

— Чувате ли ме? Ало? Ало? — Приглушеният глас вече викаше дразнещо.

Вдигнах слушалката до ухото си и прошепнах:

— Ало? Флавия де Лус на телефона.

— Обажда се полицай Линет от Бишъпс Лейси. Инспектор Хюит се опитва да се свърже с вас.

— А, полицай Линет — казах дрезгаво с най-хубавия си глас, имитиращ Оливия де Хавиланд. — Тъкмо се канех да ви звънна. Толкова се радвам, че се обадихте. В Бъкшоу се случи нещо ужасно!

След като отметнах и тази задача, се оттеглих бързо назад до розовите храсти.

— Ела — казах на Порцелан, която не беше помръднала, откакто я оставих. — Нямаме време за губене!

След по-малко от минута вече се прокрадвахме нагоре по широките стълби в източното крило на Бъкшоу.

 

 

— Да му се не види! — възкликна Порцелан, когато видя стаята ми. — Голяма е като площад!

— И също толкова студена — отвърнах аз. — Пъхай се под одеялото. Ще донеса бутилка с гореща вода.

Едно бързо отскачане до лабораторията, пет минути със спиртната лампа и вече бях напълнила червената гумена торба с вряща вода, готова за под краката на Порцелан.

Вдигнах края на дюшека си и извадих кутия шоколадови бонбони, които бях свила от кухненския праг, където Нед, влюбеният помощник от странноприемницата, оставяше дарове на Фели. Тъй като госпожица Ревлата не знаеше кога пристигат подаръците, нямаше как да усети липсата им, нали? Напомних си следващия път, когато видя Нед, да му кажа каква радост е донесъл подаръкът му. Просто нямаше да спомена кого е зарадвал.

— Вземи си — рекох, след като разопаковах целофана от кутията. — Не са пресни като майски рози, но поне не гъмжат от червеи.

С ограничените си финанси Нед можеше да си позволи само бонбони, забравени на витрината от четвърт век, че и повече.

Порцелан застина, поднесла към устата си бонбон с ванилов крем.

— Не се притеснявай, шегувах се.

Всъщност не се шегувах, но нямаше смисъл да тревожа момичето.

Реших да дръпна пердетата и отидох до прозореца, където спрях и погледнах навън. Не се виждаше жива душа.

Отвъд моравата зърнах крайчеца на Висто, а на юг — Посейдон! Съвсем бях забравила, че фонтанът се вижда от прозореца на стаята ми.

Възможно ли бе да…? Потрих очи и пак погледнах.

Да! В далечината Бруки Хеъруд висеше като тъмна кукла на тризъбеца на морския бог. Можех да се промъкна дотам и да хвърля още един поглед, преди да дойде полицията. А ако все пак ме завареха на местопрестъплението, щях да им кажа, че ги чакам и следя никой да не докосва Бруки. И така нататък.

— Изглеждаш много уморена — обърнах се към Порцелан.

Клепачите й вече бяха натежали, когато дръпнах пердетата.

— Приятни сънища — пожелах й аз, но тя май не ме чу.

Звънецът иззвъня, докато слизах по стълбите. Проклятие! Тъкмо когато си мислех, че съм сама. Преброих до десет и отворих вратата в мига, в който се звънна втори път.

На прага стоеше инспектор Хюит с пръст на бутона и смутено изражение, сякаш беше малко момче, хванато да си играе със звънците на хората.

„Определено не си губят времето“, помислих си аз. Не бяха минали и десет минути, откакто разговарях с полицай Линет.

— Ах, вездесъщата Флавия де Лус — каза той.

— Добър ден, инспекторе — отвърнах с леден глас. — Заповядайте, влезте.

— Не, благодаря. Доколкото разбрах, е станал нов… инцидент.

— Да, инцидент — подхванах играта. — Опасявам се, че става въпрос за Бруки Хеъруд. Най-прекият път до моравата Трафалгар е оттук — посочих на изток. — Последвайте ме, ще ви покажа.

— Чакай малко. Никъде няма да ходиш. Не искам да се бъркаш. Разбираш ли, Флавия?

— Все пак това е нашият имот, инспекторе — казах, само за да му напомня, че разговаря с член на семейство Де Лус.

— Да, а това е моето разследване. Ако има и един твой отпечатък по местопрестъплението, ще повдигна обвинение срещу теб, ясно ли е?

Какво нахалство! Не заслужаваше да му отговоря. Можех да кажа: „Отпечатъците ми вече са по местопрестъплението, инспекторе!“, но не го направих. Обърнах се на пети и треснах вратата в лицето му.

От вътрешната страна бързо прилепих ухо до дървото и се заслушах.

Макар да прозвуча като сух смях, звукът, който долових, трябва да беше удивеното възклицание на инспектора, загубил така глупаво помощта на първокласен ум.

Проклет да е! Ще съжалява за безочливото си поведение. О, да — как само ще съжалява!

Качих се по стълбите и се спуснах към лабораторията. Отключих масивната врата, влязох и веднага се отпуснах, залята от чувство на покой.

В тази стая имаше нещо специално: начинът, по който светлината падаше меко през високите прозорци с оловни рамки, топлото сияние на микроскопа, принадлежал някога на чичо Тар, който сега бях толкова доволна, че притежавам, ясното, почти въодушевено, блещукане на стъклениците, шкафовете, пълни с прилежно надписани шишенца с химични вещества (сред които някои забележителни отрови) и етажерките с книги — всичко това придаваше на помещението атмосфера, която можех да опиша само като свята.

Взех една от високите табуретки и я качих на плота под прозорците. От най-долното чекмедже на бюрото — което, заради дневниците и документите, все още приемах за чекмеджето на чичо Тар, — извадих немски бинокъл. Лещите, прочетох в една от книгите в библиотеката му, били изработени от специален пясък, срещан единствено в Тюрингската гора край село Мартинрода в Германия, който, заради съдържанието си на алуминиев оксид, даваше забележително чисто изображение. А точно това ми трябваше сега!

С бинокъла, провесен на шията, се покачих с помощта на стол върху плота, после пропълзях върху табуретката и се изправих нестабилно на импровизираната си наблюдателница, а главата ми почти докосваше тавана.

С една ръка се подпрях на рамката на прозореца, а с другата вдигнах бинокъла към очите си и, с колкото свободни пръсти ми останаха, нагласих фокуса.

Щом живите плетове, обрамчващи моравата Трафалгар, изникнаха на фокус, осъзнах, че гледката от лабораторията под този ъгъл е много по-добра от изгледа от стаята ми.

Да — ето го Посейдон, взрял се в невидим океан и нехаещ за полюшващия се на тризъбеца му труп. Но сега виждах добре целия фонтан.

Щом мощните лещи стопиха разстоянието, видях и как инспектор Хюит се приближава към фонтана, вдига ръка да засенчи очи от слънцето и се взира в тялото на Бруки. Сви устни и почти чух тихото подсвирване, което му се изплъзна.

Зачудих се дали знае, че го наблюдават.

Образът през лещите на бинокъла внезапно потъмня, а после пак се върна и отново потъмня. Отдръпнах го от очите си и видях, че пред слънцето беше преминал облак. Макар да бе твърде далеч на запад, за да го забележа с невъоръжено око, по мрака разбрах, че е надвиснал над полята и носи буря.

Вдигнах бинокъла тъкмо когато инспекторът погледна към мен. Ахнах, но после осъзнах, че това е оптична илюзия — нямаше как да ме види. Сигурно гледаше буреносните облаци, скупчващи се над Бъкшоу.

Инспекторът се обърна и ми се стори, че говори с някого. Наистина, след миг сержант Улмър се появи иззад основата на фонтана с тежко куфарче, следван по петите от доктор Дарби и сержант Грейвс. „Трябва да са дошли с колата, а по пътя са минали през Канавката и покрай Стобора“, помислих си аз.

За нула време сержант Улмър разпъна сгъваемия статив и постави на него тежкия полицейски фотоапарат. С наслада наблюдавах как дебелите му пръсти ловко настройват крехките копчета и колко бързо правят първите снимки.

Внезапно проблесна ослепителна светкавица, последвана от оглушителен гръм и едва не паднах от стола. Пуснах бинокъла да увисне на верижката на шията ми и прилепих длани в прозореца, за да запазя равновесие.

Какво ми каза Дафи веднъж по време на лятна буря?

„Когато гърми, стой далеч от прозорците, магаре такова.“

Но ето че сега, когато светкавицата облиза подпокривните греди, аз стоях прикована към стъклото като пеперуда, забодена върху картон в Музея по естествена история.

„Дори светкавицата да не те уцели, беше добавила Дафи, шумът от гръмотевицата ще ти изкара въздуха и ще се обърнеш наопаки като червен чорап.“

Отново проблесна светкавица и избумтя гръм, а дъждът заваля като из ведро и забарабани тържествено по покрива. Изведнъж изви вятър и дърветата в парка се заогъваха от поривите.

Всъщност гледката беше доста вълнуваща. „Проклета да е Дафи“, помислих си. Ако се упражнявах достатъчно, можех дори да обикна гръмотевиците и светкавиците.

Отдръпнах се от стъклото, възвърнах си равновесието и отново вдигнах бинокъла пред очите си.

Онова, което видях, приличаше на гравюра на ада. На фона на мътнозелената светлина, брулени от вятъра и осветявани от проблясванията на светкавиците, тримата полицаи сваляха тялото на Бруки от тризъбеца. Бяха прокарали въже под мишниците му и го спускаха бавно, почти нежно на земята. Над тях в дъжда се извисяваше Посейдон като чудовищна каменна фигура на Сатаната, приготвил вилата си и взрян в забулената от вода далечина, вкаменен от скука от делата на простосмъртните.

Инспектор Хюит вдигна ръка да хване въжето и да поеме покойника с коса прилепнала по челото от дъжда и за миг изпитах чувството, че гледам страховита пиеса за разпъването на Христос.

А може би виждах точно това.

Чак след като сержант Улмър извади от куфарчето си брезент и покри тялото на Бруки, мъжете потърсиха подслон и за себе си. Макар да не пазеше кой знае колко, доктор Дарби държеше лекарската си чанта над главата и стоеше неподвижно, недоволен от дъжда.

Инспектор Хюит разгъна малък прозрачен дъждобран и го нахлузи над подгизналите си дрехи. Мушамата приличаше на наметка за камериерки и се зачудих дали прекрасната му съпруга Антигона не я е пъхнала в джоба му за случаи като този.

Сержант Улмър стоеше непоклатим под дъжда, сякаш едрата му фигура му осигуряваше достатъчна защита от вятъра и водата, а сержант Грейвс — единственият достатъчно дребен от четиримата — се беше свил удобно под най-долното корито на фонтана, където клечеше на сухо като патица.

И изведнъж, както беше започнала, бурята отмина. Тъмните облаци се понесоха на изток, откриха слънцето и птичките възобновиха прекъснатите си песни.

Сержант Улмър свали непромокаемата покривка от фотоапарата и започна да прави снимки на фонтана от всеки възможен ъгъл. Когато се зае със снимките в близък план, се появи линейка, лъкатушеща по неравната земя между Стобора и моравата Трафалгар.

Доктор Дарби размени няколко думи с шофьора и му помогна да вдигне покритото тяло на Бруки върху носилка, а после се качи отпред в автомобила.

Щом линейката потегли бавно по неравния терен, като криволичеше около стърчащите статуи, забелязах дъгата. Пейзажът потъна в злокобна жълтеникава светлина и заприлича на картина в ярки цветове, нарисувана от безумец.

В далечния край на моравата Трафалгар покрай дърветата нещо помръдна. Извъртях се леко и бързо настроих фокуса тъкмо навреме, за да видя как някаква фигура изчезва в гората.

„Поредният бракониер, помислих си, зърнал е полицаите и се крие от тях.“

Огледах бавно дърветата, но който и да се беше шмугнал сред тях, вече го нямаше.

Отново открих линейката и я проследих как изчезва зад далечен плет. След като тя се изгуби от поглед, слязох от стола и заключих лабораторията.

Ако исках да претърся бърлогата на Бруки преди полицаите, трябваше да тръгна веднага.