Алън Брадли
Червена херинга без горчица (7)

Седем

— Догър! — извиках аз. — Ще дойдат да ми вземат отпечатъците!

Догър вдигна очи от безчетните сребърни прибори, които полираше на кухненската маса. За миг лицето му беше напълно безизразно, но после рече:

— Надявам се, ще ви ги върнат непокътнати.

Примигнах. Нима Догър се шегуваше? Отчаяно се надявах да е така.

Той беше понесъл жестоки страдания в Далечния изток по време на войната. Понякога мислите му бяха като сложна плетеница от счупени въжени мостове, свързващи миналото и настоящето. Ако се е шегувал преди, то аз не съм го чувала. В такъв случай сега това беше знаменателно събитие.

— Ха-ха-ха! — засмях се прекалено силно. — Страшна шега, Догър. Да ми ги върнат непокътнати… Трябва да я кажа на госпожа Малит.

Нямах никакво намерение да споделям този важен миг с готвачката, но понякога ласкателствата нямат спирка.

Догър разтегли устни в лека усмивка, върна една вилица за риба в сандъка за прибори и взе друга. Сребърните прибори на фамилия Де Лус се съхраняваха в тъмен сгъваем сандък, който, щом се отвореше, разкриваше гледка към забележително разнообразие от вилици за риба, черпаци за пунш, решетъчни лъжици, правоъгълни лъжички, вилици за омари, щипки за захар на бучки, ножички за гроздове и лъжички за пудинг, подредени стъпаловидно като многобройни сребристи сьомги, подскачащи по каменните тераси на поток с цвят на уиски някъде из Шотландия.

Догър беше домъкнал тежкия сандък на кухненската маса за ритуалното почистване на приборите — на вид безкрайно занимание, което отнемаше по-голямата част от времето му и което аз никога не се уморявах да наблюдавам.

Госпожа Малит обичаше да разказва как като малка ме заварили върху масата да си играя с кукли, които съм била направила, като съм облякла семейство сребърни вилици със сгънати салфетки. Еднаквите им лица — дълги носове и заоблени бузи — бяха само леко загатнати от гравираните букви „ДЛ“ на всяка дръжка и се изискваше голямо въображение, за да си ги представиш. Кръстила съм ги семейство Мъмпетър: мама Мъмпетър, татко Мъмпетър и трите им малки дъщери, които — макар обременени с по три или четири крака — съм разхождала и въртяла в танци върху плота на масата. Още помнех Гриндълстик — трикракото човече, което бях сътворила от вилица за кисели краставички; то правеше невероятни акробатични номера, докато не закачих един от краката му в някакъв процеп и не го счупих.

„По-интересно е и от хиподрума, казваше госпожа Малит и избърсваше сълзите си от смях. Горкото човече.“

Още нямах представа Гриндълстик ли е имала предвид, или мен.

Сега, докато гледах как Догър работи, се зачудих дали знае за семейство Мъмпетър. Най-вероятно знаеше, тъй като по отношение на клюките с госпожа Малит можеше да се конкурира само „Нюз ъф дъ Уърлд“.

Наясно бях, че сега е най-подходящият момент да изкопча някаква информация: госпожа Малит не беше на обичайния си пост в кухнята, а Догър изглеждаше невероятно адекватен. Поех си дълбоко въздух и минах направо на въпроса:

— Снощи заварих Бруки Хеъруд в салона. Всъщност беше два след полунощ.

Догър довърши полирането на ножа за грейпфрути и го положи в съвършено права линия до братята му върху зелен вълнен плат.

— Какво правеше? — попита той.

— Нищо. Просто стоеше пред камината. Не, чакай! Беше клекнал и пипаше триножниците.

Триножниците за камината са принадлежали на Хариет и макар лицата, изсечени върху тях, да бяха различни, и двете бяха на лукави лисици. Хариет ги превръщала в главни герои в приказките, които измисляла за Дафи и Фели: факт, който не им омръзваше да ми натякват.

Да си кажа правичката, страшно ме беше яд, че майка ми е разказвала толкова много измислени от самата нея приказки на сестрите ми, а на мен не. Беше умряла, преди да порасна достатъчно, че да получа своя дял.

— Кой от двата триножника пипаше? — попита Догър, вече надигнал се от масата.

— Лисицата Сали. Десният.

Лисицата Сали и Шопо бяха имената, които Хариет дала на хитрата двойка, тръгнала на дръзки приключения из въображаем свят — свят, който бе изчезнал завинаги със смъртта й. От време на време Фели и Дафи се опитваха да възкресят топлите и щастливи отминали дни, като измисляха собствени истории за двете хитри лисици, но в последните години, неизвестно защо, престанаха. Може би бяха пораснали твърде много за приказки.

Последвах Догър от кухнята през вестибюла към салона в западното крило.

Той спря за миг, ослуша се пред вратата, а после сякаш премина през нея като струйка дим, както умеят много от по-възрастните прислужници.

Отиде право при Лисицата Сали и я огледа сериозно като свещеник, който се кани да даде последно причастие. След като приключи, направи няколко крачки вляво и повтори същото с Шопо.

— Много странно — каза Догър.

— Странно ли?

— Много странно. Тази — посочи той Лисицата Сали, — липсваше от няколко седмици.

— Как така е липсвала?

— Вчера не беше тук. Не съобщих на полковника, защото знаех, че ще се разтревожи. Първо си помислих, че може да съм я преместил някъде по време на някой от… на някой от…

— Бляновете си — предложих аз.

Догър кимна:

— Благодаря.

От време на време той получаваше страховити пристъпи — тогава го нападаха невидими сили и Догър пропадаше в някаква ужасяваща бездна. Изглежда, в тези случаи душата му си спомняше отминали мъчения и се озоваваше отново в компанията на скъпите си стари братя по оръжие, чиито неспокойни духове се завръщаха от отвъдното, изтръгнати от обичта му към тях.

— Преди месец липсваше Шопо: един ден беше тук, на следващия го нямаше. И после пак се появи. Реших, че ми се привижда.

— Сигурен ли си, Догър?

— Да, госпожице Флавия, сигурен съм.

За миг се замислих дали да не му кажа, че аз съм местила триножниците, но сърце не ми даде да излъжа. Нещо у Догър винаги ме караше да му казвам истината.

— Може Дафи да ги е взела за заниманията си по рисуване.

Скиците с молив, които сестра ми правеше от време на време, обикновено потръгваха добре в началото, но след това нещо страшно се объркваше. На Дева Мария например изведнъж й изникваха бивни или нахвърляната набързо скица на татко, седнал на масата за вечеря, се превръщаше в безок мъж. Винаги когато това се случеше, Дафи зарязваше рисуването и се връщаше към четенето. После седмици наред намирахме по процепите на дивана и под възглавниците на фотьойлите в салона откъснати страници от скицника й.

— Може и да ги е взела — каза Догър. — А може и да не е.

Струва ми се, че именно в този миг, без да го съзнавам, започнах да намирам решение на загадката с триножниците от камината.

— Госпожа Малит тук ли е днес?

Много добре знаех, че е тук, но не я видях в кухнята.

— Навън е и говори със Симпкинс, млекаря. Разправяше нещо за клечка в маслото.

Трябваше да изчакам Догър да приключи с приборите, преди да се заема с госпожа Малит.

Исках да остана насаме с нея.

 

 

— На тези търговци хич не им дреме — каза възмутено госпожа Малит с ръце, потънали до лактите в брашно. — Наистина. Един ден е муха в сметаната, на следващия… е, не ти трябва да знаеш, скъпа. Но едно е ясно като бял ден. Ако не ги нахокаш, не се знае какво ще намериш следващия път. Ако си замълчиш за клечката за зъби в маслото днес, преди да се усетиш, ще намериш цяла брава в сиренето. Не ми харесва, миличка, но така стоят нещата.

Как, за Бога, да отклоня разговора от търговците и да го насоча към Бруки Хеъруд, без да изглежда нарочно?

— Може би трябва по-често да ядем риба — предложих аз. — Някои от рибарите в селото я продават прясна направо от кошниците. Бруки Хеъруд, например.

Госпожа Малит ме изгледа остро.

— Пфу! Бруки Хеъруд. Та той си е чист бракониер. Изненадана съм, че полковникът още не му е забранил да ходи при Стобора. Именно вашата риба продава по къщите.

— Нали трябва да си изкарва прехраната.

— Прехраната ли? — Госпожа Малит се наежи и свирепо тресна тестото на масата. — Никаква прехрана не изкарва той. Не и след като майка му му изпраща редовно чекове от Молдън Фенуик, за да не припарва там. Мързеливец е той и е голям хаймана.

— На издръжка ли е? — попитах аз.

Веднъж Дафи ми разказа за сина на съседите ни, черната овца на семейство Блачфорд, които му пращали пари, за да стои в Канада и да не се връща тук. „Дават му по две лири и десет шилинга годишно за всяка миля разстояние“. „Живее на островите Кралица Шарлот, за да получава възможно най-голяма издръжка.“

— На издръжка или не, нищо добро няма да излезе от него — рече госпожа Малит. — Събра се с лоши хора.

— С Колин Праут ли? — подметнах аз, като се сетих как Бруки тормозеше момчето на панаира.

— Колин Праут не може да стъпи и на малкия пръст на Бруки Хеъруд, или поне така съм чувала. Не, говорех за Реджи Петибоун и онези хаймани от магазина на главната улица.

— От антикварния магазин ли?

„Антики и качествени стоки“ на Петибоун се намираше само през няколко врати от „Тринайсетте патока“. Макар често да минавах оттам, никога не съм влизала вътре.

Госпожа Малит изсумтя.

— Антики друг път! — възкликна тя. — Съжалявам, миличка, но това е мнението ми. Онзи Реджи Петибоун ни даде две лири, шест шилинга и три пенса миналата година, когато с Алф му занесохме маса, която си бяхме купили от армейския магазин, когато се оженихме. Три седмици след това я видях на витрината със сребърни дръжки на чекмеджетата и цена от петдесет и пет гвинеи! А на табелата пишеше „Маса за вист от XVIII век, изработена от Томас Чипендейл“. Познахме, че е нашата по петното от изгорено на крака, дето я перна един въглен, който Алф се опитваше да докопа с ръжена, когато Алис беше още мъничка.

— Значи Бруки е в комбина с Петибоун?

— Така бих казала. Като дупе и гащи са.

— Какво ли мисли майка му по този въпрос?

— Пфу! Хич не й дреме за него. Занимава се с четките и боите си! Рисува коне, хрътки и ловци — такива работи. И им взема скъпичко, бас държа. Бруки само я срами с далаверите си. Според мен не я интересува в какво се забърква, стига да не припарва до Молдън Фенуик.

— Благодаря, госпожо Малит. Много обичам да си говоря с вас. Винаги разказвате толкова интересни истории.

— Все едно нищо не съм казала — рече тя тихо и вдигна пръст. — Нищичко.

По странен начин в думите й имаше истина. Откакто влязох в кухнята, чаках да ме попита за циганката или защо полицията е идвала в Бъкшоу, но тя не повдигна въпроса. Нима беше възможно да не е разбрала за тези събития?

Малко вероятно. По време на разговора на госпожа Малит с млекаря пред кухненската врата вероятно са обменени повече разузнавателни данни, отколкото е предавала Мата Хари.

Вече излизах от кухнята и бях поставила ръка на бравата, когато госпожа Малит рече:

— Не скитосвай далеч, миличка. Онзи мил полицай с трапчинките ще дойде след малко да ти вземе отпечатъци.

Проклета жена! Зад всяка затворена врата в Бъкшоу ли подслушваше? Или имаше ясновидски способности?

— А, да — отвърнах неубедително. — Благодаря, че ми напомнихте. Съвсем бях забравила за него.

 

 

Звънецът издрънча точно когато минавах под стълбището. Затичах се, но Фели ме изпревари.

Спрях с приплъзване на шахматно подредените плочи във вестибюла в мига, в който тя отвори входната врата на сержант Грейвс. Застанал на прага с малка черна кутия в ръка, той вече беше зяпнал облещено сестра ми.

Трябва да призная, че Фели изглеждаше прекрасно: от копринената блуза в сребристорозово до зеления мохерен пуловер (които, както знаех от собственото си душене тук-там, бе свила от дрешника на Хариет), от съвършената си коса с цвят на пчелен мед до сияещите сини очи (беше оставила, разбира се, както винаги очилата си с черни рамки зад една възглавница на дивана), тя приличаше на кинозвезда от цветен филм.

Планирала го е, вещицата!

— Вие сигурно сте сержант Грейвс — каза тя с нисък дрезгав глас, който досега не бях чувала. — Заповядайте. Очаквахме ви.

Ние ли? Каква игричка играеше?

— Аз съм сестрата на Флавия, Офелия — протегна тя дългата си бяла ръка с коралова гривна, в сравнение с която и пръстите на лейди Шалот щяха да изглеждат като кебапчета.

Идеше ми да я убия!

Какво право имаше Фели да застава без разрешение между мен и човека, дошъл в Бъкшоу специално, за да снеме отпечатъците ми? Непростимо от нейна страна!

Но не биваше да забравям, че понякога си мечтаех усмихнатият дребничък сержант да се ожени за по-голямата ми сестра и да заживеят в обгърната с цветя къщичка, където да им гостувам и с него да си бъбрим сладко за престъпници отровители.

Сержант Грейвс най-накрая се съвзе достатъчно, че да каже „Да“ и изпърха във вестибюла.

— Желаете ли чаша чай и бисквити, сержанте? — попита Фели, като успя да внуши чрез тона си, че горкичкият скъп сержант е претоварен, изтощен и недохранен.

— Сега, като се замисля, май доста ожаднях — успя да продума той със свенлива усмивка. — И огладнях.

Фели се отдръпна от вратата и го поведе към салона.

Последвах ги като изоставено кученце.

— Можете да разположите оборудването си тук — посочи му Фели масата край прозореца. — Сигурно полицейската работа е крайно уморителна. Занимавате се с оръжия и престъпници, носите тежки обувки.

Сержант Грейвс беше достатъчно възпитан, за да не отвърне с насмешка. Всъщност, като че ли му беше приятно.

— Животът на полицая наистина е тежък, госпожице Офелия. Поне през по-голямата част от времето.

Усмивката му с трапчинки загатна, че в момента се радва на един от по-леките аспекти на работата си.

— Ще позвъня на госпожа Малит — отвърна Фели и се пресегна към кадифения шнур край камината, който вероятно не бе използван от времето, когато крал Джордж III е бълвал пяна от устата си. Госпожа Малит щеше да получи бъбречна криза, когато звънецът в кухнята издрънчеше над главата й.

— Кога ще ми вземете пръстовите? — попитах аз. Тази дума използваше за отпечатъци Филип Одел, частният детектив от радиопиесите. — Инспектор Хюит ще иска да ги види.

Фели се разсмя звънко като сребърна камбанка.

— Простете на малката ми сестричка, сержанте. Страхувам се, че твърде често я оставяме сама.

Сама ли? За малко да се изсмея на глас! Какво би казал сержантът, ако разбереше за инквизицията в избата на Бъкшоу? Какво би казал, ако чуеше как Фели и Дафи ме натикаха във вонящ чувал от картофи и ме хвърлиха на каменния под?

— Да се захващаме с пръстовите тогава — рече сержантът и отвори кутията. — Сигурно ще искаш да прегледаш химичните вещества — добави той и ми намигна.

Ако зависеше от мен, на мига щях да го обявя за светец. Свети сержант Грейвс. Сетих се, че дори не знам малкото му име, но сега не беше уместно да питам.

— Това — извади той първото от двете стъклени шишенца — е прах за снемане на отпечатъци.

— Предполагам, че е на живачна основа. Достатъчно фино стрит, че да очертае добре релефа, нали?

И това бях научила от Филип Одел. Запомних го заради връзката с химията.

Сержантът се ухили и извади второто шишенце, по-тъмно от първото.

— Да видим дали ще отгатнеш какво е това.

„Да отгатна ли? Колко е заблуден горкичкият!“

— На графитна основа е — отвърнах аз. — По-грубо стрит от живака, но прилепва по-добре върху някои повърхности.

— Отлично! — възкликна сержантът.

Обърнах се, сякаш за да изтрия песъчинка от окото си, и се изплезих на Фели.

— Но тези вещества са за снемане на отпечатъци от повърхности, нали? — възразих аз. — Не са ни нужни сега.

— Права си. Просто реших, че ще ти е интересно да видиш професионалните ни оръдия.

— Така е — рекох бързо. — Благодаря, много сте внимателен.

Предположих, че няма да е учтиво да споменавам, че горе в лабораторията си имам достатъчно живак и графит, за да задоволи нуждите на участъка в Хинли през следващото столетие. Освен всичко останало, прачичо Тар си е падал и малко вехтошар.

— Живак — докоснах аз шишенцето. — Очарователно!

Сержант Грейвс разопакова правоъгълно стъкълце, шишенце мастило и валяк. После сръчно капна пет-шест капки мастило върху стъклото и го разнесе с валяка, докато плочката не се покри равномерно с гладък черен слой.

— А сега се отпусни и да свършим работа — каза той, хвана ме за дясната китка и разпери пръстите ми над стъклото.

С леко натискане прилепи възглавничките на пръстите ми една по една в мастилото с плавно движение от ляво на дясно. След това нанесе ръката ми над бяло картонче с квадратчета за всеки пръст и свали отпечатъците ми.

— О, сержант, Грейвс — обади се Фели, — снемете и моите отпечатъци!

„О, сержант Грейвс! Снемете и моите отпечатъци!“

Идеше ми да я фрасна.

— С удоволствие, госпожице Офелия — отвърна той, пусна моята ръка и хвана нейната.

— Най-добре нанесете още мастило върху стъклото — казах аз. — Да не остане лош отпечатък.

Ушите на сержанта пламнаха, но той продължи смело. За нула време нанесе нов слой мастило върху стъклото и пое ръката на Фели като някакъв свят предмет.

— Знаете ли, че в Светите земи пазят отпечатъците на ангел Гавраил? — попитах в отчаян опит отново да привлека вниманието му. — Поне са ги имали преди време. Доктор Робърт Ричардсън и граф Белмор са ги видели в Назарет. Помниш ли, Фели?

Почти цяла седмица — преди последната ни кавга — Дафи ни чете на глас по време на закуска странна книга за пътешествията на доктора, озаглавена „Пътувания из Средиземноморието и прилежащите му територии“, където се описваха многобройни чудеса, още пресни в съзнанието ми.

— Видял и кухнята на Дева Мария в Параклиса на Рождеството, където още стояли пепелта в огнището, триножниците, приборите…

Частица от съзнанието ми мислеше за нашите триножници в камината: Лисицата Сали и Шопо, принадлежали някога на Хариет.

— Достатъчно, благодаря ти, Флавия — каза Фели. — Донеси ми кърпа да си изтрия пръстите.

— Вземи си я сама — сопнах й се аз и излязох от стаята.

В сравнение с моя живот, животът на Пепеляшка направо е бил песен.