Алън Брадли
Червена херинга без горчица (4)

Четири

Очевидно беше пил. Веднага забелязах. Дори от прага надушвах алкохол — алкохол и силния мирис на риба, разнасящ се около човек, който носи кошница за раци със същата гордост, с която някои носят шотландски полички.

Тихо затворих вратата след себе си.

— Какво правиш тук? — попитах с най-строгото си изражение.

Всъщност си мислех, че в малките часове на нощта Бъкшоу започва да се превръща в гара „Падингтън“. Преди по-малко от два месеца заварих Хорас Боунпени да спори разгорещено с татко. Е, сега Боунпени беше в гроба, а тук на негово място имаше друг натрапник.

Бруки вдигна каскета си и прибра под него кичур коса — древен знак за подчинение пред по-висшите. Ако беше куче, щеше да се търколи по гръб и да си покаже корема.

— Отговори, ако обичаш — казах аз. — Какво правиш тук?

Той подръпна нервно плетената кошница за раци на бедрото си, преди да отвърне:

— Хванахте ме, госпожице — рече с обезоръжаваща усмивка. С раздразнение забелязах, че зъбите му са съвършено здрави. — Нищо лошо не исках да сторя. Признавам, дойдох в имението по една заешка работа. Нищо не може да се сравнява с гърне заешка яхния за болни гърди, нали?

Той потупа с юмрук по гърдите си и насила се изкашля, но не ме заблуди и за миг, тъй като и аз често прилагах този номер. Не ме заблуди и фалшивият изказ на ловец. Ако, както твърдеше госпожа Малит, майката на Бруки е прочута художничка, вероятно той е учил в „Итън“ или друго реномирано училище. С угодническия си тон целеше да спечели съчувствие. И това беше стар номер. И аз го използвах и поради това ми се стори противен.

— Полковникът не е ловец — продължи той — и целият свят го знае. Така че с какво ще навредя, ако ви отърва от един вредител, който само яде зеленчуците ви и копае дупки в градината? Как би навредило това?

Забелязах, че се повтаря — почти сигурен знак, че лъже. Не знаех какво да отговоря, затова замълчах и скръстих ръце.

— Но после видях, че в къщата свети — продължи Бруки. — „Я, какво е това, Бруки?“, рекох си аз. „Кой е буден в този късен час? Дали някой не е болен?“ Знам, че полковникът не се вози с кола и си помислих „Ами ако им трябва някой да изтича до селото за доктора?“

В думите му имаше истина. Старият Ролс-Ройс на Хариет — модел „Фантом II“ — седеше в гаража и изпълняваше ролята на нещо като уединен параклис, в който ходехме с татко — макар и не по едно и също време, — когато искахме да избягаме от, както баща ми ги наричаше, „превратностите на всекидневието“.

Под това, разбира се, той имаше предвид Дафи и Фели… а понякога и мен.

Макар Хариет да му липсваше ужасно, татко никога не говореше за нея. Скръбта му беше толкова дълбока, че името на майка ми стоеше начело в черния списък на Бъкшоу: първото от нещата, за които човек не споменаваше, ако му е мил животът.

Признавам, че думите на Бруки ме хванаха неподготвена. Преди да успея да измисля някакъв отговор, той продължи:

— Но тогава пък си помислих: „Не, не е само това. Ако в Бъкшоу има болен, ще светят повече стаи. В кухнята ще свети, защото ще топлят вода, ще ходят напред-назад…“

— Можехме да използваме телефона — възразих аз и инстинктивно се възмутих от опита на Бруки да ме оплете в лъжите си.

Но той имаше право. Татко ненавиждаше телефона и позволяваше използването му само при крайна необходимост. В два и половина през нощта щеше да е по-бързо да отида с колело — и дори тичешком — до Бишъпс Лейси, отколкото да събудя госпожица Рансиман в телефонната централа и да я помоля да позвъни на спящия доктор Дарби.

Докато приключи тази уморителна игра на гоненица, всички сигурно щяхме да сме умрели.

Сякаш той е господарят на къщата, а аз натрапникът, Бруки бе застанал с широко разтворени крака в гумени ботуши и ръце, сключени зад гърба пред камината, между двете месингови лисици, принадлежали някога на дядото на Хариет. Не облегна лакът на камината, ала все едно го беше направил.

Преди да проговоря, той се озърна нервно наляво и надясно и сниши глас до дрезгав шепот.

— Но си рекох: „Я чакай, Бруки, дали това не е прословутата Сива дама на Бъкшоу?“ Все пак, госпожице, всички знаят, че наоколо понякога се виждат странни светлини.

Сивата дама на Бъкшоу ли? Не бях чувала за подобно привидение. Колко нелепо суеверни са тези селяни! Този за глупачка ли ме вземаше?

— Нима семейният призрак не се споменава в изискана компания?

Семеен призрак ли? Внезапно изпитах чувството, че някой ме е залял с кофа ледена вода.

„Възможно ли е Сивата дама на Бъкшоу да е духът на майка ми Хариет?“

Бруки се засмя.

— Глупава мисъл, нали? — продължи той. — Не се плаша лесно аз! По-скоро ще да е някой апаш, хвърлил око на среброто на полковника. След войната е пълно с такива.

— Сега най-добре си върви — казах с разтреперан глас. — Татко спи леко. Ако се събуди и те завари тук, не знам какво ще направи. Спи с револвера си на нощното шкафче.

— Е, ще тръгвам тогава — отвърна безгрижно Бруки. — Радвам се, че семейството е в безопасност. Много се тревожим за вас, да знаете. Всички в селото се тревожат. Какво ли не може да ви се случи тук, в това отдалечено имение…

— Благодаря. Много сме ви признателни. А сега, ако обичаш…

Отключих една от френските врати и я отворих широко.

— Лека нощ, госпожице — каза Бруки с усмивка и изчезна в тъмното.

Бавно преброих до десет… и го последвах.

 

 

Бруки никакъв не се виждаше. Беше се стопил в сенките. Постоях малко на терасата и се ослушах, но нощта беше зловещо тиха.

В небето звездите блещукаха като милиони малки фенери и разпознах съзвездието Плеяди, или Седемте сестри, кръстено на седем момичета от гръцката митология — дъщерите на прочутия Атлас, прокълнат да носи небесата на плещите си. Те толкова се натъжили от съдбата на баща си, че се самоубили.

Сетих се за дъждовния следобед, който прекарах в оранжерията с Догър, за да му помогна да изреже кълновете от малка планина картофи и слушах легендата, предавана от уста на уста от хиляди години.

— Колко глупава постъпка! — възкликнах тогава. — Защо ще се самоубиват?

— Гърците си падат по трагедиите — отвърна Догър. — Именно те са измислили трагедията.

— Откъде знаеш всички тези неща?

— Плуват в главата ми като делфини — отвърна той и потъна както обикновено в мълчание.

Отвъд моравата избуха бухал и грубо прекъсна мислите ми. Видях, че още държа обувките си в ръка. Каква ли глупачка съм изглеждала в очите на Бруки Хеъруд!

Зад мен, с изключение на парафиновата лампа, която още гореше в салона, Бъкшоу тънеше в пълна тъмнина. Беше твърде рано за закуска и твърде късно да се върна в леглото.

Влязох в къщата, обух си обувките и намалих фитила на лампата. Циганката вече трябваше да си е починала и да се е съвзела от уплахата. С малко късмет щеше да ме покани на циганска закуска край лагерния огън. А с още малко късмет дори можех да разбера коя е Хилда Муир и защо всички ще умрем.

 

 

Спрях в началото на Стобора и изчаках очите ми да свикнат с по-гъстата тъмнина под дърветата.

„Обкръжена от дървета поляна на злокобно място, помислих си. Място, на което почти всичко може да се случи.“

Горски феи… Хилда Муир… Сивата дама на Бъкшоу…

Нахоках се мислено. „Я престани, Флавия!“, каза едно вътрешно гласче и аз се вслушах в съвета му.

Фургонът си беше на мястото: в един от закритите с пердета прозорци се отразяваха няколко звезди и късче от Млечния път. По звука от дъвчене в тъмното разбрах, че Грай пасе наблизо.

Приближих се бавно до фургона.

— Ехо! — изчуруликах ведро с оглед на душевното състояние на циганката, когато си тръгнах. — Аз съм Флавия. Чук-чук, има ли някой вкъщи?

Никой не отговори. Изчаках миг и заобиколих фургона отзад. Когато се подпрях на дървената му стена, за да запазя равновесие, ръката ми се намокри от студената роса.

— Има ли някой? Флавия е! — Потропах леко с кокалчетата на пръстите си.

През задния прозорец се процеждаше слаба светлина, каквато би хвърляла лампа, намалена за през нощта.

Внезапно нещо мокро, гнусно и хлъзгаво ме докосна по бузата. Отскочих назад, махайки с ръце.

— Боже! — изписках.

Чух шумолене и усетих горещ дъх по тила си, последван от сладникавия мирис на мокра трева.

Грай ме душеше по ухото.

— Да му се не види, Грай! — обърнах се рязко.

Докоснах топлата му муцуна в тъмното и това изненадващо ме успокои: много повече отколкото бих предположила. Опрях чело в неговото и за няколко секунди разтуптяното ми сърце се успокои и двамата стояхме под звездите и си общувахме по начин, много по-древен от думите.

„Ех, да можеше да говориш, помислих си аз. Само да можеше да говориш.“

— Ехо! — провикнах се отново, погалих за последно Грай по муцуната и се обърнах към фургона. Но отново никой не отвърна.

Караваната се разтърси леко, когато стъпих на осите и се промъкнах към капрата. Богато украсената брава бе студена, когато я натиснах. Вратата се отвори — не беше заключена.

— Има ли някой?

Пристъпих вътре и посегнах към парафиновата лампа, която мъждукаше над печката. Вдигнах фитила и лепкавият стъклен абажур засия страховито в червено.

Кръв! Всичко беше в кръв. Печката и пердетата бяха опръскани с нея. Имаше кръв и по лампата… кръв по ръцете ми.

Нещо капна от тавана върху лицето ми. Свих се от погнуса, а може би и малко от страх.

И тогава видях циганката — лежеше сгърчена в краката ми: черна купчина, застинала в локва от собствената си кръв. За малко не бях стъпила върху нея.

Коленичих и притиснах китката й с палец и показалец. „Това помръдване може ли да е пулс?“

Ако още е жива, трябваше веднага да повикам помощ. Нямаше смисъл да се мотая.

Тъкмо щях да стъпя на капрата, когато нещо ме накара да спра. Подуших въздуха, изпълнен с медния металически мирис на кръв.

Да, надушвах кръв, но имаше и още нещо. Нещо, чието място не беше тук. Отново подуших. Какво ли беше?

Риба! Фургонът вонеше на кръв и риба!

Дали циганката е уловила и пекла риба, докато ме нямаше? Едва ли — не се виждаха следи от огън и съдове за готвене. Освен това тя беше твърде слаба и уморена. А когато си тръгнах, във фургона със сигурност не миришеше на риба.

Излязох навън, затворих вратата след себе си и скочих на земята.

Изключено бе да изтичам за помощ до Бъкшоу. Щеше да отнеме прекалено много време. Докато бъдат събудени съответните хора и повикат доктор Дарби, циганката щеше да умре… ако, разбира се, вече не бе издъхнала.

— Грай! — извиках аз и старият кон тръгна към мен. Без да се замисля, скочих на гърба му, обвих с ръце врата му и го сритах леко с пети в хълбоците. Миг по-късно прекосихме в тръс моста и завихме на север по тясната, обгърната от шубраци Канавка.

Въпреки тъмнината Грай се движеше равномерно, сякаш познаваше набраздената от коловози уличка. Бързо свикнах да пазя равновесие върху кокалестия му гръб, да се навеждам, когато надвисналите клони закачаха дрехите ми, и ми се щеше да се бях сетила да си взема пуловер. Бях забравила колко студени стават нощите в края на лятото.

Вървяхме в тръс напред, а конят на циганката надминаваше себе си. Вероятно надушваше щедра закуска в края на пътуването.

След малко щяхме да стигнем до порутената къща на семейство Бул и знаех, че няма да минем незабелязани. Дори посред бял ден по тесния път рядко минаваха хора. Посред нощ непривичният тропот от копитата на Грай със сигурност нямаше да убегне на някого от полудивите Бул.

Да, ето я къщата точно пред нас. Надушвах я. Дори в тъмното виждах сивата пелена от пушек над двора. Тук-там въглените на димящите купчини боклук сияеха като червени очи в нощта. Въпреки късния час прозорците на къщата светеха ярко.

„Няма смисъл да търся помощ от тях“, помислих си. Госпожа Бул не скри омразата си към циганката.

Стиснах гъстата козина на Грай и я дръпнах леко. Сякаш цял живот обучаван на този метод на езда, старият кон забави ход. При смяната на скоростта едно от копитата му се удари в камък в прахта.

— Шшт! — прошепнах в ухото му. — Тихо!

Знаех, че трябва да продължим напред. Циганката отчаяно се нуждаеше от помощ, а в къщата на Бул такава нямаше да намеря.

Тресна се врата и, съдейки по звука от далечния край на къщата, някой излезе на двора.

Грай спря веднага и отказа да помръдне. Исках да прошепна в ухото му да върви, че е добър кон, дори забележителен кон, но едва се осмелявах да дишам. Грай обаче стоеше неподвижен на пътя като обучено ловджийско куче. Дали циганският кон знаеше повече за незабелязаното придвижване от мен? Дали годините на пътешествия по неприветливи пътища не са го научили на лукавост и хитрини, неизвестни дори и на мен?

Напомних си да помисля по-задълбочено по въпроса, след като се измъкнем.

Съдейки по звуците, човекът на двора тършуваше из старите кофи и когато тракането утихваше, чувах мърморенето му. Знаех, че светлината от къщата ме прикрива в още по-тъмна сянка. Най-добре беше обаче да се свия и да стоя по-неподвижно от ездач на кон.

Изчаках следващото тракане и се плъзнах безшумно на земята. Прикрих се зад Грай, за да не изпъкне в тъмното бялото ми лице.

Когато си в трудна ситуация, времето сякаш спира. Нямах ни най-малка представа колко дълго стоим на пътя; едва ли бяха минали повече от няколко минути. Но почти веднага започнах да пристъпвам от крак на крак и да треперя в тъмата, докато милият стар Грай очевидно бе заспал.

И тогава тупурдията внезапно спря.

Нима човекът в градината беше усетил присъствието ни? Дали ни дебнеше — готов да скочи — от далечния край на къщата?

Измина още време. Не можех да помръдна. Сърцето ми биеше бързо в гърдите. Струваше ми се, че който и да е в градината на Бул, няма как да не го чуе.

Сигурно стоеше неподвижно… и се ослушваше като мен.

Изведнъж в ноздрите ми нахлу острият мирис на изгоряла кибритена клечка; отличителната парлива миризма на фосфор, реагиращ с калиев хлорат. Бързо го последва мирисът на запалена цигара.

Усмихнах се. Госпожа Бул бе излязла за кратка почивка от сополанковците си.

Но не за дълго. Хлопна се врата и тъмна сянка премина зад едно от пуснатите пердета.

Преди да съм размислила, продължих по пътя — първо бавно, а после забързах крачка. Грай вървеше тихо до мен. Когато стигнахме до дърветата в края на двора, се качих на гърба му и го пришпорих.

— Към кабинета на доктор Дарби — казах му аз. — И побързай!

Сякаш ме разбра.

 

 

Кабинетът се намираше на главната улица точно преди „Кау Лейн“. Вдигнах чукчето — месингова змия, увита около пръчка — и потропах на вратата. Почти в същия миг, или поне така ми се стори, прозорец на горния етаж се отвори с остро изскърцване и главата на доктор Дарби се появи с разрошена и оплетена прошарена коса.

— Звънеца — каза той кисело. — Моля, използвайте звънеца.

Натиснах копчето с палец и в дълбините на къщата се разнесе приглушено избръмчаване.

— Циганката — провикнах се нагоре. — Онази от панаира. Някой се е опитал да я убие.

Прозорецът се затвори с трясък.

Едва ли бе минала повече от минута, когато входната врата се отвори и доктор Дарби излезе, докато в движение обличаше сакото си.

— Колата ми е отзад — каза той. — Ела с мен.

— А какво да правя с Грай? — посочих към стария кон, който стоеше кротко на улицата.

— Заведи го отзад в конюшнята. Ескулапий ще се зарадва на компанията му.

Ескулапий се казваше старият кон, който теглел двуколката на доктор Дарби до преди около десет години, когато лекарят най-накрая се поддал на натиска на пациентите и купил стар автомобил „Морис“ — двуместен кабриолет, който Дафи наричаше „Развалината на Хеспер“.

Прегърнах Грай през врата, преди да влезе в конюшнята с почти доловима въздишка.

— Бързо — подкани ме доктор Дарби и хвърли чантата си в багажника на колата.

Няколко секунди по-късно се отклонихме от главната улица и поехме по Канавката.

— Казваш, че е при Стобора, така ли?

Кимнах, вкопчила се здраво за седалката. По едно време ми се стори, че хванах доктор Дарби да поглежда крадешком към окървавените ми ръце на слабата светлина от таблото, но каквото и да си мислеше, не го сподели.

Носехме се по тесния път, а фаровете на Мориса осветяваха зеления тунел на дърветата и живите плетове с подскачащи лъчи. Профучахме покрай дома на семейство Бул толкова бързо, че за малко да не го забележа, макар съзнанието ми да отбеляза, че сега къщата тънеше в пълен мрак.

Прекосихме малкия каменен мост и навлязохме в горичката, а колата изведнъж подскочи и се стовари тежко върху амортисьорите си, когато доктор Дарби натисна спирачките само на сантиметри от фургона на циганката. Дори в тъмното познаваше забележително добре улиците и преките пътища на Бишъпс Лейси.

— Остани тук — нареди ми той. — Ако имам нужда от помощ, ще те повикам. — Отвори вратата на колата, заобиколи бързо фургона и изчезна.

Сама в тъмното потреперих неволно.

За да съм напълно честна, трябва да призная, че стомахът малко ме свиваше. Смъртта не ме притеснява, но раните ме изнервят. Зависеше от това какво щеше да намери доктор Дарби в караваната.

Въртях се нервно в колата и се опитвах да анализирам тази неочаквана реакция. Беше ли мъртва циганката? Мисълта, че може да е умряла, ме отвращаваше.

Макар със Смъртта да не бяхме стари приятелки, се познавахме бегло. Досега два пъти в живота си съм виждала трупове, и в двата случая…

— Флавия! — Докторът стоеше на вратата на фургона. — Донеси отвертка от кутията с инструменти в багажника.

„Отвертка ли? Защо…“

Май беше по-добре, че прекъсна мислите ми.

— Побързай. Донеси ми я.

При други обстоятелства сигурно щях да се ядосам на нахалството му да ми нарежда като на слуга, но прехапах език. Всъщност дори почти му простих.

Доктор Дарби започна да отвърта болтовете на пантите на вратата и аз забелязах колко силни ръце има за стар мъж. Ако не ги използваше, за да спасява живота на хората, от него щеше да стане виртуозен дърводелец.

— Развий последните — каза той. — Аз ще поема тежестта на вратата. Браво на теб… добро момиче.

Въпреки че не знаех защо правим това, бях негова покорна робиня.

Докато работехме, от време на време зървах циганката вътре. Доктор Дарби я бе вдигнал на леглото, където сега лежеше неподвижна с глава, увита в марли. Не знаех дали е мъртва, а ми беше неудобно да попитам.

Най-накрая вратата се откачи от рамката и за миг доктор Дарби я задържа пред себе си като щит. През ум ми мина образът на кръстоносец.

— Сега внимателно… да я оставим тук.

Той положи внимателно вратата на пода на фургона, където остана само по два сантиметра разстояние между печката и тапицираните седалки. После взе две възглавници от леглото, постави ги по дължина върху вратата, уви циганката в чаршаф, нежно я вдигна от леглото и я положи върху импровизираната носилка.

Отново се удивих от силата му. Жената тежеше поне колкото него.

— А сега да побързаме. Трябва да я закарам в болницата.

Значи циганката все пак беше жива. Смъртта бе отблъсната… поне засега.

Доктор Дарби взе друг чаршаф от леглото, накъса го на ленти и бързо ги подпъхна под вратата, уви ги около циганката и завърза краищата им на здрави възли.

Беше я положил така, че краката й бяха по-близо до празната рамка на вратата и сега се промъкна покрай нея и скочи на земята.

Чух как превъртя ключа в колата и запали двигателя. Моторът изрева и няколко секунди по-късно докторът подкара на заден ход към фургона.

След това се върна вътре.

— Хвани от този край — посочи той към краката на циганката. — По-лек е.

Промъкна се покрай мен, хвана горния край на вратата и започна да я плъзга към прага.

— Към страничната седалка. Точно така… полека.

Изведнъж разбрах какво се опитва да направи и докато доктор Дарби вдигаше вратата при главата на циганката, аз насочвах долния й край в пространството между седалката до шофьора и таблото.

Изпълнихме задачата изненадващо лесно. С циганката, стърчаща под остър ъгъл, малката кола приличаше на огромен тезгях за обработка на дърво, а самата циганка — на мумия, завързана за дъска.

„Не е най-удобният вариант, но върши работа“, помислих си аз.

— Ти ще трябва да останеш тук — рече доктор Дарби и се намести зад волана. — Няма място и за трима ни в старата кола. Стой мирна и не пипай нищо. Ще изпратя полицията веднага щом мога.

Имаше предвид, разбира се, че ще бъда в много по-малка физическа опасност, ако стоя на едно място, вместо да рискувам да се натъкна на нападателя на циганката, ако се прибера пеша до Бъкшоу.

Вдигнах вяло палци, за да покажа на доктора, че съм разбрала. По-бурна реакция щеше да е неуместна.

Той включи на скорост и колата потегли с чудатия си товар бавно през горичката. Пропълзя през извития като дъга мост и аз зърнах за последно циганката, чието лице изглеждаше мъртвешки бледо на светлината на внезапно показалата се луна.