Алън Брадли
Червена херинга без горчица (15)

Петнайсет

Инспекторът никак не изглеждаше доволен. Догър, който току-що го бе поканил да влезе, затвори тихо вратата и изчезна, както правеше обикновено.

— Май трябва да откриете представителство на участъка тук, в Бъкшоу — казах приветливо в опит да го разведря. — Ще спестите от бензин.

Инспекторът изобщо не се развесели.

— Хайде да си поговорим — отвърна той и аз останах с впечатлението, че не се опитва особено да ме предразположи.

— Разбира се. На ваше разположение съм.

Можех да съм изключително великодушна, когато съм в настроение.

— Става въпрос за онова, което открихме при фонтана… — започна той.

— Имате предвид Бруки Хеъруд, нали? Да, каква трагедия.

Инспекторът, изглежда, се изненада.

По дяволите! Десет секунди от началото на играта, и вече бях допуснала сериозна грешка.

— Значи го познаваш?

— О, всички познават Бруки — окопитих се бързо. — Той е един от селските чешити. Или поне… беше.

— А ти познаваше ли го?

— Виждала съм го. Тук-там, сещате се. Мяркала съм го из селото. Това е в общи линии.

Свързвах с невидим шев истина и неистина — умение, с което особено се гордеех. Един от триковете на занаята в такива случаи е да предложиш нова информация, преди разпитващият да има време да зададе друг въпрос. Така че продължих:

— Върнах се при Стобора, защото се притеснявах за Грай. Грай е конят на циганката. Исках да се уверя, че има храна.

Това не беше съвсем вярно: Грай можеше да се храни седмици наред с тревата на поляната, но никой не поставя под съмнение благородните мотиви.

— Много похвално — рече инспектор Хюит. — Помолих полицай Линет да снесе там малко сено.

В съзнанието ми бързо изникна образът на полицай Линет, който снася яйце в сеното, но го пропъдих, преди да съм се ухилила.

— Да, видях, когато пристигнах. И там, разбира се, се запознах с Порцелан. Тя ми каза, че сте я намерили в Лондон.

Докато говорех, инспекторът извади бележник, отвори го и започна да си записва. Трябваше да внимавам.

— Реших, че във фургона няма да е в безопасност. Особено след като нападателят на баба й е още на свобода. Настоях да дойде с мен в Бъкшоу и по пътя насам се натъкнахме на тялото.

Не казах „тялото на Бруки“, защото не исках да изглеждам твърде близка с него, което само би довело до още въпроси за познанството ни.

— В колко часа се случи това?

— Хм, да видим. Вие бяхте тук, когато станах, някъде по времето за закуска, значи около девет и половина, бих казала.

Инспекторът прелисти назад няколко страници от бележника си и кимна. На верен път бях.

— Веднага след това дойде сержант Грейвс да ми вземе отпечатъци. Към десет и половина… може би единайсет? Във всеки случай полицай Линет би могъл да ви каже в колко часа се обадих да съобщя, което беше не повече от десет-петнайсет минути след като открих тялото във фонтана.

Протаках — увъртах и отлагах момента, в който инспекторът неизбежно щеше да попита за предполагаемото ми нападение срещу Фенела. Реших просто да го кажа направо.

— Според Порцелан аз съм нападнала баба й — заявих рязко.

Инспектор Хюит кимна.

— Госпожа Фаа е много дезориентирана. Често се случва при травми на главата. Мислех си, че съм бил пределно ясен с внучката, но може би ще трябва да поговоря отново…

— Не! — прекъснах го аз. — Не го правете. Не е от значение.

Инспекторът ме изгледа остро и записа още нещо в бележника си.

— Пак ли изписвате „Р“ срещу името ми?

Дързък въпрос и веднага щом го зададох, съжалих. При едно предишно разследване бях видяла инспекторът да изписва главна буква „Р“ срещу името ми. Отказа да ми обясни какво означава и това ме влудяваше.

— Не е възпитано да задаваш такива въпроси — отвърна той с лека усмивка. — Човек никога не бива да разпитва полицай за тайните му.

— Защо?

— По същата причина, поради която аз не те разпитвам за твоите.

Обожавах този човек! Как само си седяхме и играехме мисловна партия шах, в която и двамата знаехме, че единият мами.

С риск да се повторя — обожавах този човек!

 

 

И това беше всичко. Той ми зададе още няколко въпроса: дали съм видяла друг наоколо, дали съм чула бръмченето на моторно превозно средство и така нататък. И след това си тръгна.

По едно време ми се прииска да му разкажа още нещо, само за да се порадвам по-дълго на компанията му. Щеше да му стане много интересно да разбере например, как съм заварила Бруки в салона, а да не говорим за посещението ми при госпожица Маунтджой и в бърлогата на Бруки. Можех дори да му споделя какво видях в къщата на Ванета Хеъруд в Молдън Фенуик.

Но не го направих.

Докато стоях и размишлявах във вестибюла, вниманието ми привлече тихичко изскърцване на обувка и щом вдигнах очи, видях Фели да ме гледа от площадката на първия етаж. През цялото време е стояла там!

— Услужливата госпожица — подсмихна се тя. — Мислиш се за много умна.

По държанието й разбрах, че още не се е огледала в огледалото в стаята си.

— Опитвам се да помогна — отвърнах и небрежно изтупах няколко останали по роклята ми прашинки талк.

— Нали не си мислиш, че той те харесва? Мислиш си, че много хора те харесват, но не е вярно. Никой не те харесва. Може би няколко души се преструват, но в действителност и те не те харесват. Колко жалко, че не го осъзнаваш.

Усилен от облицовката по стените на вестибюла, гласът й отекваше до долу чак от изрисувания с херувимчета таван. Почувствах се сякаш съм затворник на подсъдимата скамейка, а тя — моят обвинител.

Както винаги, когато една от сестрите ми се обърнеше срещу мен, в гърдите ми се надигаше странно усещане, като че някакво праисторическо блатно същество се опитва да изпълзи от вътрешностите ми. Не можех да си обясня това чувство. Какво съм направила, та да ме мразят толкова?

— Защо не отидеш да поизтезаваш Бах? — озъбих й се аз, но не бях в настроение за заяждане.

 

 

Винаги се изненадвам, когато след семейна кавга излизам навън и установявам, че светът изобщо не се е променил. Докато страстите и емоциите, натрупващи се като отровни газове в къщата, изглежда, се кондензират и полепват по стените и таваните като стар пушек, навън е различно. Природата като че ли не натрупва човешкото облъчване. Може би вятърът издухва надалеч гнева.

Мислех си за това, докато се тътрех към моравата Трафалгар. Щом Порцелан искаше да вярва, че аз съм чудовището, ударило баба й по главата с… с какво наистина?

Когато намерих Фенела на пода във фургона, вътрешността му, с изключение на кръвта, бе изрядно чиста: нападателят не беше захвърлил наоколо окървавено оръжие: нямаше тояга, камък или ръжен. Което беше странно.

Освен ако оръжието не е имало някаква стойност, защо виновникът ще го взема?

Или пък го е изхвърлил? Но не видях нищо в подкрепа на хипотезата.

Полицаите със сигурност са търсили оръжието с лупа из цялата местност. Но намерили ли са го?

Спрях за миг пред фонтана на Посейдон. Старият Нептун, както го наричали римляните, със здравите си мускули и стегнатия си корем, се взираше безразлично в далечината като човек, пуснал без да иска газове на банкет, като се преструва, че не е бил той.

Държеше тризъбеца си вдигнат като скиптър (все пак беше цар на морето), а рибарските му мрежи лежаха оплетени в краката му. Нямаше и следа от Бруки Хеъруд. Трудно ми бе да повярвам, че само преди часове той висеше тук мъртъв като страховит придатък към статуята.

Но защо? Защо убиецът му си е направил труда да вдигне трупа на толкова труднодостъпно място? Възможно ли е това да е послание — странна форма на военноморски сигнален флаг например?

Малкото, което знаех за Посейдон, бях научила от книгата „Митология“ на Томас Булфинч, екземпляр от която имахме в библиотеката на Бъкшоу. Това беше една от любимите книги на Дафи, но тъй като в нея не пишеше нищо за химия и отрови, не представляваше особен интерес за мен.

Според легендата Посейдон бил богът на водите, така че беше пределно ясно защо статуята му е избрана да украсява фонтан. Единствените водоеми в близост до този Посейдон бяха река Ефън, течаща покрай Стобора, и декоративното езеро на Бъкшоу.

Бруки бе провесен от тризъбеца, както сврачките набождат пойни птици на тръни, за да се заемат с тях по-късно — макар да ми се струваше малко вероятно убиецът на Бруки да е планирал да го изяде след това.

Да не би тогава това да беше предупреждение? И ако е така, за кого?

Нуждаех се от няколко часа насаме с тетрадката си, но сега моментът не бе подходящ. Трябваше да се заема с Порцелан.

Не бях приключила с нея. В знак на добра воля нямаше да се засягам от детинското й поведение — нито пък щях да се обидя. Възнамерявах да й простя, независимо дали искаше.

Не мога да твърдя, че Грай се зарадва да ме види, когато пристигнах при Стобора, макар за миг да вдигна глава от пашата си. По балата прясно сено наблизо разбрах, че полицай Линет бди, но Грай май предпочиташе прясната салата от бурени по брега на реката.

— Ехо! — извиках към фургона, но никой не отговори. Чувствителният ми като фин инструмент тил също ми каза, че поляната е пуста.

Не помня Порцелан да е заключвала фургона, когато тръгнахме от тук заедно, но сега вратата беше заключена. Или циганката се е върнала и е намерила ключа, или някой друг е заключил.

Но определено някой беше идвал тук, и то — ако можех да вярвам на носа си — съвсем наскоро.

От затоплената от слънцето врата се носеше нехарактерен мирис. Както щях да направя в лабораторията си с химично вещество, започнах да махам с длани и да насочвам въздуха към ноздрите си.

Нямаше съмнение: край вратата на фургона се носеше остатъчен мирис — мирис, който по-рано със сигурност не бях усетила от външната страна: миризмата на риба.

Мирисът на морето.