Алън Брадли
Червена херинга без горчица (12)

Дванайсет

Порцелан спеше като пън. Напразно се бях тревожила.

Погледах я как лежи на леглото ми в същата поза, в която я бях оставила. Тъмните кръгове под очите й като че ли бяха изсветлели, а дишането й бе едва доловимо.

Две секунди по-късно последва внезапно движение и се оказах прикована към леглото с палците на Порцелан, притиснали трахеята ми.

— Демон! — стори ми се, че изсъска тя.

Борех се да се освободя, но не можех да помръдна. Пред очите ми избухваха ярки звезди, докато посягах безпомощно към ръцете й. Не ми достигаше кислород. Опитах се да се дръпна.

Но не можех да се меря с нея. Тя беше по-голяма и по-силна от мен и вече усещах как движенията ми стават мудни и не ме е грижа. Колко лесно би било да се предам…

Не!

Спрях да се боря и стиснах носа й с палец и показалец. С последните ми останали сили го извих силно.

— Флавия!

Изглеждаше изненадана да ме види — сякаш сме стари приятелки, срещнали се неочаквано пред картина на Вермеер в Националната галерия.

Отдръпна ръце от гърлото ми, но аз още не можех да си поема въздух. Изтърколих се от леглото на пода, обхваната от пристъп на кашлица.

— Какво правиш? — попита объркано тя.

— А ти какво правиш? — отвърнах задавено аз. — Смаза ми трахеята!

— О, Боже, ужас! Съжалявам, Флавия, наистина. Сънувах, че съм във фургона на Фенела и над мен се надвеси някакъв ужасяващ… звяр! Мисля, че беше…

— Да?

Тя извърна очи.

— Съжалявам… Не мога да ти кажа.

— Няма да казвам на никого. Обещавам.

— Не, не бива.

— Добре тогава. Не ми казвай. Всъщност, ти забранявам да ми казваш.

— Флавия…

— Не — отсякох искрено. — Не искам да знам. Да си говорим за нещо друго.

Знаех, че ако изчакам, онова, което криеше Порцелан, щеше да се излее от устата й като смляно месо от месомелачката на госпожа Малит.

Което ми напомни, че не съм яла от цяла вечност.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Като вълк. Сигурно си чула как ми къркори стомахът.

Не бях, но се направих, че съм чула и кимнах мъдро.

— Стой тук. Аз ще донеса нещо от кухнята.

 

 

Десет минути по-късно се върнах с купа храна, задигната от килера.

— Ела с мен в другата стая.

Порцелан зяпна с ококорени очи, когато влязохме в лабораторията.

— Какво е това? Позволено ли е да влизаме тук?

— Разбира се. Тук провеждам експериментите си.

— Магии ли правиш? — попита тя, вперила поглед в стъклениците.

— Да, нещо като магия е. Вземи това…

Порцелан подскочи при изпукването на клечката кибрит, която поднесох към спиртната лампа.

— Сложи ги над огъня — казах й и й подадох две наденички и една никелирана щипка за колби. — Не толкова ниско. Изключително горещо е.

Счупих шест яйца във ваничка от боросиликатно стъкло и ги разбърках със стъклена бъркалка над друга спиртна лампа. Почти веднага лабораторията се изпълни с апетитен аромат.

— А сега да препечем филийките. Можеш да поставяш по две едновременно. Хвани ги заедно с щипката, опечи ги от двете страни, а после ги обърни.

По необходимост се бях превърнала в доста сръчен лабораторен готвач. Неотдавна, когато татко ме изпрати наказана в стаята ми, дори си приготвих пудинг със сушени плодове, като разтопих маста в широка стъкленица. И тъй като водата завира едва при 100° С, докато найлонът се топи чак като се загрее до 213°С, потвърдих теорията си, че от някой от безценните найлонови чорапи на Фели ще стане чудесна торбичка за пудинг.

Ако има нещо по-вкусно от наденичка, опечена на открития огън на спиртна лампа, не мога да си представя какво е то — освен може би усещането да я ядеш с ръце и да оставиш мазнината да се стича по пръстите ти. С Порцелан нагънахме храната като канибали след мисионерски пост и не след дълго от пиршеството останаха само трохи.

Докато две чаши вода завираха в стъклена колба, свалих от лавицата с подредени по азбучен ред аптекарски шишенца, измежду арсеника и цианида, буркан с Camellia sinensis.

— Не се тревожи — казах на Порцелан. — Това е просто чай.

Настъпи тишина, както между двама души, които тепърва се опознават: все още не топла и приятелска, но не и студена и предпазлива.

— Как ли е баба ти? — рекох най-накрая. — Или по-скоро трябва да я наричам Фенела.

— Сигурно е добре. Тя е твърда бабка.

— Издръжлива, искаш да кажеш.

Отговорът й ме изненада.

— Искам да кажа твърда.

Порцелан нарочно пусна епруветката, с която си играеше, и я проследи с поглед как се разбива на пода.

— Но няма да се счупи — каза тя.

Не бях съгласна, ала си замълчах. Порцелан не беше видяла баба си, просната в локва кръв.

— Животът може да те убие, но само ако му позволиш. Така ми казваше баба.

— Сигурно много си я обичала — предположих, но още докато изричах думите, осъзнах, че звучат така, сякаш Фенела е мъртва.

— Да, понякога много — отвърна замислено Порцелан. — А понякога никак.

Явно видя удивеното ми изражение.

— Обичта не е като голяма река, която тече в една посока до безкрай, а ако мислиш, че е така, си голяма глупачка. Реката може да се свие до съвсем малко ручейче…

— Или да пресъхне изцяло — добавих аз.

Тя не отвърна.

Погледът ми се плъзна безцелно през прозореца към моравите и се замислих за видовете обич, които съм изпитвала, а те не бяха много. След известно време се замислих за Бруки Хеъруд. Кой го мразеше толкова, че да го убие и да го овеси на тризъбеца на Посейдон? Или пък смъртта му беше причинена от страх, а не от омраза?

И в двата случая Бруки сигурно вече лежеше на носилка в Хинли и някой — най-близкият му роднина — вероятно бе повикан да идентифицира тялото.

Когато санитар с бяла престилка повдигнеше ъгъла на чаршафа и откриеше мъртвото лице на Бруки, някоя жена щеше да пристъпи напред. Щеше да ахне, да притисне носна кърпа до устата си и да извърне поглед.

Знаех каква е процедурата, гледала съм я във филми.

И освен ако не грешах, жената щеше да е майка му: художничката от Молдън Фенуик.

А може и да грешах: може би щяха да спестят скръбта на майката. Може би жената, която пристъпва напред, щеше да е просто приятелка. Не, едва ли — Бруки не изглеждаше от хората, които имат приятелки. Малко дами биха желали да прекарват нощите си, промъквайки се из храсталака с гумени ботуши и пренасящи мъртва риба.

Толкова погълната бях от мислите си, че не чух кога Порцелан заговори.

— … но никога през лятото — казваше тя. — През лятото зарязваше всичко и тръгваше по пътищата с Джони Фаа без пукната пара. Като две деца бяха. Като по-млад Джони бил калайджия, но се отказал от занаята по някаква причина, която се противеше да издаде. Въпреки това се сприятеляваше лесно, свиреше на цигулка и знаеше всички езици под слънцето. Преживяваха, с каквото Фенела изкараше като врачка от разни глупаци.

— Аз бях една от тези глупачки.

— Да — каза Порцелан. Нямаше намерение да ме утешава деликатно.

— Ти пътувала ли си с тях?

— Един-два пъти като малка. Лунита не обичаше да ме пуска много-много с тях.

— Коя е Лунита?

— Майка ми. Тя беше единственото им дете. Циганите обичат да имат големи семейства, нали знаеш, но тя бе едничкото дете, което си имаха. Разби им сърцата, когато избяга с един гаджо — англичанин — от Тънбридж Уелс.

— Баща ти ли?

Порцелан кимна тъжно.

— Лунита ми разправяше, че баща ми бил принц и яздел чисто бял кон, по-бърз от вятъра. Дрехата му била изтъкана от злато, а ръкавите от фина коприна. Можел да говори на езика на птиците и да става невидим, когато си поиска. Част от историята беше вярна. Много го биваше да изчезва.

Докато Порцелан говореше, ми хрумна мисъл, неканена и внезапна като падаща звезда в нощното небе: Бих ли разменила баща си за нейния?

Пропъдих мисълта.

— Разкажи ми за майка си — подканих я май прекалено въодушевено.

— Няма много за разказване. Живееше сама. Не можеше да се прибере у дома, защото Фенела и Джони — най-вече Фенела — не искаха да я приемат. Трябваше да се грижи за мен, а нямаше нито един приятел на света.

— Колко ужасно. Как се справяше?

— Като правеше единственото, което можеше. Имаше дарба да чете картите и врачуваше. Понякога, когато положението станеше тежко, ме пращаше за известно време при Фенела и Джони. Те ме гледаха добре, но никога не питаха за Лунита.

— И ти никога не си говорила за нея пред тях.

— Не. Но когато избухна войната, нещата се промениха. Живеехме в стаичка в Мургейт, където Лунита предсказваше бъдещето зад чаршаф, опнат по средата на стаята. Тогава бях едва четиригодишна и не помня много ясно онези дни, като изключим паяка, който живееше в една дупка в банята. Живеехме там от, хм, май четири години, значи трябва да съм била на осем, когато един ден на празния прозорец на съседната къща поставиха табела, а хазяйката рече на Лунита, че ще правят там клуб за военнослужещи.

Изведнъж тя започна да изкарва повече пари, отколкото можеше да похарчи. Мисля, че й беше гузно за канадците, американците, новозеландците и австралийците, дори за поляците, които се трупаха в униформи пред вратата ни, за да им гледа на карти. Не искаше никой да си мисли, че трупа печалби от войната.

Няма да забравя деня, в който я заварих да плаче в тоалетната. „Горките момчета!“, изхлипа. „Всички задават един и същ въпрос: ще се върна ли жив?“

— А тя какво им отговаряше?

— „Ще се върнеш у дома, покрит със слава“. Казваше им едно и също, на всички до един за по половин крона.

— Много тъжно.

— Тъжно ли? Не, не е тъжно. Това бяха най-прекрасните дни от живота ни. Просто тогава не го съзнавахме. Имаше един офицер, който все се навърташе в клуба: висок младеж с тънки руси мустачки. Виждах го на улицата, когато пристигаше и си тръгваше. Беше мълчалив, но като че ли държеше нещо под око. Един ден, като закачка, Лунита го покани да му гледа на карти. Не му взе пари, защото беше неделя. След ден-два вече работеше за някаква разузнавателна служба. Не й казваха, но каквото и да е видяла в картите, беше уцелило право в десетката. Някакъв експерт в Уайтхол се опитвал да разбере какъв ще е следващият ход на Хитлер и бил чул слуховете за циганката, която гледала на карти в Мургейт.

Веднага поканиха Лунита на обяд в хотел „Савой“. В началото беше просто игра. Сигурно са искали да се разчуе, че са толкова отчаяни, че да възложат надеждите си на една циганка. Но тя пак им казала неща, толкова близки до строго секретни истини, че не могли да повярват на ушите си. Никога не били чували подобно нещо. В началото я помислили за шпионка и докарали някакъв учен от Блечли Парк да я разпита. Той едва влязъл през вратата, когато тя заявила, че имал голям късмет, че е жив: болестта спасила живота му. И се оказало вярно. Тъкмо го били разпределили като свръзка при американците, когато апендицитът му се възпалил и не могъл да вземе участие в репетицията за десанта — „Упражнение Тигър“, така я нарекли. Операцията се провалила и загинали стотици войници. Потулили всичко, разбира се. По онова време никой не знаел за случилото се. Едва ли е нужно да казвам, че младокът останал слисан. Тя минала теста с отличен и след няколко дни, дори няколко часа, я настаниха в луксозен апартамент в Блумсбъри.

— Явно има забележителни способности — казах аз.

Лицето на Порцелан помръкна.

— Имаше — поправи ме сухо. — Лунита умря месец по-късно. От ракета „Фау едно“, избухнала на улицата пред Военновъздушното министерство. Това се случи преди шест години. През юни.

— Съжалявам — рекох искрено. Най-накрая се оказа, че с Порцелан имаме нещо общо, макар и само майка, умряла твърде рано и оставила дъщеря си да расте сама.

Как копнеех да й разкажа за Хариет, но някак си не можех. Скръбта в стаята принадлежеше на Порцелан и почти веднага осъзнах, че ще е егоистично от моя страна да й я отнемам.

Заех се да разчистя счупените стъкла от епруветката, която тя изпусна.

— Дай на мен — рече Порцелан. — Аз трябва да почистя.

— Няма нищо. Свикнала съм.

Това беше едно от измислените оправдания, които по принцип ненавиждах, но как да й кажа истината: на никого не позволявам да пипа парчетата.

Зачудих се дали това не е мимолетно прозрение какво е да си жена.

Надявах се да е така… а в същото време и да не е.

 

 

Седяхме на леглото ми — Порцелан, облегнала глава на стената, а аз — седнала по турски в краката й.

— Сигурно искаш да видиш баба си.

Порцелан сви рамене и я разбрах.

— Полицията още не знае, че си тук. Най-добре е да им съобщим.

— Май да.

— Да го оставим за утре. Твърде уморена съм.

Самата истина: клепачите ми бяха натежали все едно някой им беше закачил оловни тежести. Бях твърде изтощена, за да се заема с разрешаването на належащите проблеми. Най-големият от тях беше да запазя в тайна присъствието на Порцелан в къщата. Последното, което исках, бе да гледам безпомощно как татко гони внучката на Фенела и Джони Фаа.

Фенела беше в болницата в Хинли и бе напълно възможно вече да е умряла. Ако исках да разнищя историята с нападението й при Стобора, — и, както подозирах, убийството на Бруки Хеъруд — трябваше да привличам възможно най-малко внимание върху себе си. Беше само въпрос на време инспектор Хюит да цъфне на вратата и да ме разпита подробно как съм открила трупа на Бруки. Нуждаех се от време да обмисля какво да му кажа и какво да премълча. Нали?

Мислите ми бяха като водовъртеж. „Еха!“, помислих си, „Колко е забавно в света на Флавия де Лус!“

Събудих се чак на сутринта от струящите през прозорците слънчеви лъчи.