Алън Брадли
Червена херинга без горчица (26)

Двайсет и шест

— Какво правиш тук? — изсъсках с все още разтуптяно като парен чук сърце. — Нали замина за Лондон?

— Може и да съм — отвърна тя, — но нещо ме накара да се върна и да се извиня.

— И предишния път се опита да се извиниш, но не се получи. Мога да мина и без така наречените ти извинения.

— Знам, съжалявам. Излъгах те за Фенела. Тя не беше в съзнание, когато отидох в болницата. И не ми каза, че ти си я нападнала. Измислих си го, защото исках да те нараня.

— Но защо?

— Не знам. Нямам представа.

Изведнъж Порцелан се разплака и захлипа, сякаш е съкрушена. Без да се замислям, отидох при нея, прегърнах я и тя облегна глава на рамото ми.

— Всичко е наред — казах й, макар да не беше.

Но нещо у мен внезапно се преобърна, сякаш вътрешното ми обзавеждане беше неочаквано разместено и със странно непознато чувство за спокойствие усетих, че ще се разберем по-късно.

— Стой тук, докато се върна — казах на Порцелан. — Татко ме чака долу и не бива да се бавя.

Което си беше самата истина.

Върнах се в салона, а сержант Грейвс още стоеше доста близо до Фели с разочаровано изражение.

— Сложих я тук — обясних на инспектор Хюит и му подадох квадратна картонена кутия, — за да прави възможно най-малко точки на контакт със стъклената повърхност.

Не обясних обаче, че тъй като е с подходящите размери, бях свила кутията от стаята на Фели, нито споменах, че съм изсипала половин килограм соли за вана с аромат на лавандула в тоалетната, защото за толкова кратко време не измислих къде другаде да ги оставя.

Инспекторът вдигна внимателно капака и надзърна вътре.

— По стъклото има пръстен от зацапано, най-вероятно са остатъци от отпечатъците…

— Благодаря ти, Флавия — прекъсна ме той сухо и подаде кутията на сержант Грейвс.

— … може да има и няколко мои — добавих аз.

— Занеси това направо на сержант Улмър в Хинли — продължи инспекторът, без да обръща внимание на шегичката ми. — После ела да ме вземеш.

— Да, сър, тръгвам за Хинли — каза сержант Грейвс.

— Чакайте малко — спрях го аз. — Има и още.

Внимателно извадих една от бродираните носни кърпи на Фели от джоба си.

— Това може би е копие на сребърната вилица, с която е убит Бруки Хеъруд. А може и да е оригиналът. Монограмът на Де Лус е върху нея. Едно от децата на Бул копаеше с нея в Канавката. Ако по метала има други отпечатъци, освен моите и неговите, е доста вероятно да съвпадат с отпечатъците от кристалната топка.

Огледах стаята, за да видя реакциите на всички, докато подавах вилицата на инспектор Хюит.

Както казваше госпожа Малит, муха да бе бръмнала, щеше да се чуе.

— Мили Боже! — възкликна татко, приближи се и посегна към вилицата още докато инспекторът я вадеше от кърпичката.

За малко да кажа, че останалите ни сребърни прибори са на път за „Сотбис“, но нещо ме накара да си задържа езика зад зъбите. Какъв удар само би било за татко, ако се бях изпуснала за това.

— Моля ви, полковник, не я докосвайте — рече инспекторът. — Опасявам се, че засега ще я задържим като доказателство.

Татко се взираше в сребърната вилица, сякаш тя беше змия, неочаквано оказала се лице в лице с мангуста.

Дафи седеше с изправен гръб на дивана и ме гледаше свирепо с изпълнен с омраза поглед — като че ме държеше отговорна за всички проблеми на татко.

Фели бе вдигнала ръка пред устата си.

Всички тези подробности сякаш бяха замръзнали във времето — все едно е проблеснала светкавицата на фотоапарат и е запечатала този неловък момент за вечни времена. Тишината в стаята беше оглушителна.

— Как така с нея е убит Бруки Хеъруд? — обърна се към мен инспектор Хюит. — С тази вилица ли? Би ли обяснила какво искаш да кажеш.

— Вилицата беше набучена в носа му, когато намерих тялото да виси от фонтана на Посейдон. Няма как да не сте я забелязали.

Сега беше ред на инспектора да погледне невярващо предмета в ръката си.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Напълно — отвърнах малко подразнена, че се съмнява в мен.

Видях, че инспекторът внимателно подбира думите си, преди да заговори.

— Не намерихме вилица за омари на местопрестъплението, нито след това.

На местопрестъплението не е имало вилица? Какво абсурдно изказване! Все едно да отричаш, че слънцето грее в небето! Вилицата си беше там, видях я ясно, забодена в носа на Бруки като стреличка в мишена за дартс.

Ако вилицата е паднала, например привлечена от земното притегляне, полицаите щяха да я намерят във фонтана. Това, че не я бяха намерили, означаваше само едно: някой я е махнал. И този някой най-вероятно беше убиецът на Бруки.

Между момента, в който с Порцелан минахме покрай фонтана, и момента, в който полицията пристигна — не повече от двайсет минути, — убиецът се е промъкнал обратно, изкатерил се е по фонтана и е извадил оръжието от носа на Бруки. Но защо?

Инспекторът още ме гледаше напрегнато. Виждах как се въртят зъбчатите колелца в главата му.

— Нали не мислите, че съм убила Бруки Хеъруд? — ахнах аз.

— В интерес на истината, не — отвърна инспекторът. — Но нещо ми подсказва, че знаеш кой е.

По лицето ми не потрепна и мускулче, само че вътрешно ликувах!

„Я виж ти, помислих си. Най-накрая получавам признание!“

Идеше ми да го прегърна, но не го направих. Той щеше да се ужаси, а също така — само че по-късно — и аз.

— Имам подозрения — отговорих, като отчаяно се опитвах да допусна гласът ми да се изплъзне във високия регистър.

— Тогава непременно ще ни разкажеш някой път. Благодаря на всички ви. Разговорът беше много осветляващ.

Той подкани сержант Грейвс с повдигане на вежди и тръгна към вратата.

— А, полковник — обърна се на прага. — Нали няма да я пускате да излиза от къщи?

Татко не отговори и затова веднага реших, че ще впиша името му със златни букви в личната си книга на светците и мъчениците.

И след миг, с официално шумолене, полицаите си тръгнаха.

— Как мислиш, харесва ли ме? — попита Фели и се спусна към огледалото на камината.

— Мисля, че да — отвърна Дафи. — Зелените му очи се бяха облещили като на чудовищната сепия от „Двайсет хиляди левги под водата“.

Само с един озадачен поглед татко излезе от салона.

Знаех, че до няколко минути вече ще се е заровил сред колекцията си от марки, сам, с каквито и чудовищни сепии да обитаваха дълбините на съзнанието му.

В този миг се сетих за Порцелан.

 

 

Стори ми се неестествено да чукам на вратата на собствената си лаборатория, но почуках. Нямаше смисъл да стряскам Порцелан и да свърша с прерязано от ухо до ухо гърло.

Но когато влязох вътре, видях, че лабораторията е празна и кипнах. Проклета да е! Нали й казах да стои тук, докато не се върна?

Когато обаче отворих вратата на стаята си, я заварих седнала по турски на леглото ми като недохранен Буда, да чете от тетрадката ми.

Това беше прекалено.

— Какво правиш? — извиках, спуснах се през стаята и грабнах тетрадката от ръцете й.

— Чета за себе си.

Признавам си: побеснях като бик, видял червено.

Не, това всъщност не беше съвсем вярно: първо видях бяло — тиха, бяла светлина заличи всичко — като атомните бомби над Хирошима и Нагасаки. Чак след като смъртоносната експлозия от цветчета започна да избледнява, пред очите ми затанцува жълто, премина в оранжево и накрая закъкри в червено.

И по-рано съм се ядосвала, но никога така унищожително като описанието в Откровение. Дали някой таен дефект в направата на Де Лус не се проявяваше и у мен за пръв път?

Досега гневът ми винаги беше като онези весели карибски фестивали, каквито показваха в кинопрегледите — шумна експлозия от цветове и горещина, които затихваха бавно със залеза. Но сега изведнъж гневът ми бе станал леденостуден: гола пустош, в която стоях недостъпна. И в този миг като че ли започнах да разбирам баща си.

Едно поне беше ясно: нуждаех се от убежище, където да остана сама, докато не отмине приливната вълна.

— Извини ме — казах рязко, изненадващо дори за мен самата, и излязох от стаята.

 

 

Известно време седях на стълбите — нито горе, нито долу.

Вярно, че Порцелан бе навлязла в личното ми пространство, но реакцията ми страшно ме уплаши. Всъщност още треперех леко.

Безцелно прелиствах страниците на тетрадката си, без дори да виждам какво съм написала.

Какво четеше Порцелан, когато я прекъснах? Четяла за себе си, или поне така твърдеше. Почти не помнех какво съм написала, затова бързо отгърнах на съответната страница.

Порцелан — Не е възможно тя да е нападнала баба си, тъй като по това време е била в Лондон. Наистина ли? Имам единствено нейната дума по този въпрос. Но защо тогава е решила така спешно да си изпере дрехите?

Отговорът на въпроса си оставаше загадка, ала ако Порцелан се е върнала да ме довърши, досега щеше да го е направила.

Затворих тетрадката и си спомних, че последните ми записки са отпреди да се срещна със семейство Петибоун. Бях обещала на пчелата майка да й занеса някакви документи от Бъкшоу, свързани с Никодимус Флич и Спънатите.

Това, че си измислих любопитните документи в крачка, не беше особено важно: в библиотека като нашата спокойно можеше да има някой закътан документ, който да утоли очевидната жажда на жената.

Ако в библиотеката нямаше никого, веднага щях да се заема с търсенето.

Вече се чувствах по-добре.

 

 

Ослушах се с ухо, прилепено за вратата. Ако Дафи четеше вътре, както обикновено, можех да преглътна частица от гордостта си и да я попитам за мнението й, да речем под прикритието на някоя обида, а в такива случаи тя почти винаги налапваше въдицата.

Ако това не подействаше, винаги можех да се възползвам от Временното примирие. Според Правилата, с влизането си в стаята, трябваше да падна на коляно на килима и да заявя: „Pax vobiscum“, а Дафи да отвърне „Et cum spiritu tuo“ — прекратяването на огъня незабавно влизаше в действие за период от пет минути съгласно часовника върху камината и през това време нямахме право да се държим грубо една с друга.

Ако тя обаче, да речем, хвърлеше по мен мастилница, това означаваше, че отказва лулата на мира и примирието се прекратяваше.

Но от другата страна на дървената врата не се чуваше и звук, затова я отворих и надзърнах вътре.

Библиотеката беше празна.

Влязох и затворих вратата след себе си. За всеки случай превъртях ключа в ключалката и макар сигурно да не бе използван през последните петстотин години, той се завъртя абсолютно безшумно.

„Добрият стар Догър“, помислих си аз. Винаги успяваше да се погрижи за най-важните неща.

Ако някой ме попиташе, щях да кажа, че изведнъж съм се почувствала уморена и съм се надявала да подремна, без да ме безпокоят.

Завъртях се и огледах библиотеката. Не бях оставала сама тук от цяла вечност.

Етажерките се извисяваха рафт след рафт до тавана, сякаш бяха геоложки образувания, формирани от издигане на земни маси.

На по-долните редове подръка стояха книгите на настоящото поколение от фамилията Де Лус. Над тях, съвсем малко над достъпната височина, се редяха томовете, събрани от обитателите на имението през викторианската епоха, а над тях чак до тавана бяха наблъскани боклуците, останали от предците ни от XVIII и началото на XIX век: стотици подвързани с кожа томове с тънки, проядени от червеи страници и толкова дребен шрифт, че очите те заболяваха.

Веднъж бях заничала в някои от тези реликви, но установих, че са посветени предимно на битието и проповедите на спаружени старци, живели и умрели още докато Моцарт е пълзял по пелени.

Ако някъде съществуваше гробище за биографии на религиозни дейци, то беше именно тук.

Реших да работя методично, като претърсвам всяка стена по ред и започна от горния северен край, после да премина на горния край на източната стена и така нататък.

В Бъкшоу книгите за сектанти не се държаха под ръка. Освен това не бях сигурна какво точно търся, но знаех, че най-вероятно ще го намеря по-близо до тавана.

Преместих стълбичката на колелца до библиотеката и започнах да се изкачвам: нагоре и нагоре, все по-несигурно с всяка следваща стъпка.

„В подобни библиотеки, помислих си аз, над определена височина трябва да се поставят кислородни бутилки, в случай че някой се разболее от височинна болест.“

Което ме подсети за Хариет и изведнъж се натъжих. Същите тези книги някога са били нейни. Именно това, че случайно се натъкнах на един от учебниците й по химия точно тук, в тази стая, промени живота ми.

— Не се мотай, Флавия — казах си строго. — Хариет е мъртва, а ти имаш работа.

Продължих да се изкачвам все още с глава, отметната назад под неудобен ъгъл, за да мога да чета заглавията на книгите от по-долните рафтове. За щастие на тази височина по-старите томове имаха хоризонтално изписани заглавия без завъртулки, отпечатани релефно върху гръбчетата със златни букви. Така се четяха по-лесно в постоянния сумрак под тавана.

„Битието на Саймън Хокси“; „Записки по Стария завет“; „Молитва и покаяние“; „Размисли върху Божествената същност“; „Астрономически принципи на религията“; „Животът и размислите на господин Тристрам Шанди“; „Поликарп от Смирна“ и така нататък.

Точно над тях стоеше „Хидравлика и хидростатика“ — несъмнено реликва, останала от Луций „Мокрия“ де Лус. Извадих книгата и я отворих. Да, в нея бе залепен етикетът на Луций: семейният герб на Де Лус, а под него бе изписано името му с детински почерк. Дали се е сдобил с тази книга още като момче?

Титулната страница беше почти изцяло нагъсто изписана с изчисления: суми, ъгли, алгебрични уравнения, по-скоро надраскани набързо, наблъскани и сместени във всяко ъгълче. Цялата книга беше леко набръчкана, сякаш някога се е намокрила.

Между страниците имаше пъхнат сгънат лист и щом го отворих, видях, че е карта, но каквато не бях виждала никога досега.

По страницата бяха пръснати кръгчета с всякакви размери, свързани помежду си с линии, някои от които прокарани директно до целта, но други следваха по-правоъгълни и заобиколни маршрути. Част от линиите бяха дебели, други — тънки. Някои бяха единични, други — двойни, а няколко бяха запълнени с различни щрихи.

Първо си помислих, че е карта на железницата, тъй като линиите бяха много нагъсто — може би амбициозен план за разширяване на мрежата до Бъкшоу, където някога влаковете спирали, за да слязат гостите и да се разтоварват стоки за голямото имение.

Чак когато в очертанието в долния край на картата разпознах изкуственото езеро и неповторимите очертания на самата къща, разбрах, че този документ изобщо не е карта, а диаграма: планът на Луций „Мокрия“ де Лус за подземната водопроводна система.

„Интересно, но не чак толкова“, помислих си аз, прибрах листа в джоба си и продължих да търся книги, в които да пише нещо за Спънатите.

„Проповеди за моряци“; „Божият план за Индиите“; „Спомените на Алекзандър Нокс“.

И изведнъж я видях: „Сектите в Англия“.

Трябва да призная, отвори ми очите!

Предполагах, че свалям от рафта сух очерк за разпалени свещеници и дремещи енориаши. Но се оказа, че съм попаднала на съкровище, изобилстващо от завист, клевети, суета, отвличания, мъчителни среднощни бягства, бесилки, изтезания, предателства и магьосничество.

Зад всяко кръвопролитие през XVII и XVIII век в Англия като че ли винаги стоеше по някой еретик. Реших да взема няколко от тези томове в стаята си, за да чета нещо по-потресаващо преди сън. Със сигурност бяха по-вълнуващи от „Шумът на върбите“, която линееше на нощното ми шкафче, откакто леля Фелисити ми я изпрати за Коледа под предлог, че е история на физическото наказание.

С „Ересите в Англия“ в ръка слязох по стълбата, тръшнах се на фотьойла, на който обикновено седеше Дафи, и започнах да прелиствам страниците в търсене на информация за Спънатите.

Книгата нямаше показалец и аз бях принудена да разлиствам бавно и да търся с поглед думата „спънати“, като в същото време се опитвах да не се разсейвам от кървавите драми в религиозния текст.

Намерих, каквото търсех, чак към края на книгата. Видях го най-отдолу на страницата в бележка под линия, отбелязана със звездичка и написана с причудлив старинен шрифт:

„Пагубното кръщение на новородените е видоизменение на примитивната църковна практика: едно от зловредните влияния, възникнали през втори или трети век. Още повече ритуалът често е съпътстван от грях или се превръща във фарс, както например е обичаят при сектата, известна като Спънатите, които потапят детето с главата надолу в течаща вода, като го държат за петата, което не е нищо повече от причудливо, да не кажем варварско продължение на старогръцкия мит за Ахил.“

Отне ми няколко секунди да осмисля прочетеното.

Госпожа Малит беше права!