Алън Брадли
Червена херинга без горчица (20)

Двайсет

Влязох в лабораторията, заключих вратата и изчаках да видя какво ще направят ръцете ми.

Винаги ставаше така. Ако просто се отпуснех и се опитах да не размишлявам прекалено, великият бог на Химията щеше да ме напътства.

Малко след това, не знам защо, взех три шишенца от шкафа и ги поставих върху работния плот.

С пипета отмерих петнайсет милилитра бистра течност от първото шише в калибрирана епруветка. От втората бутилка отмерих осемдесет и пет милилитра течност в малка колба. Гледах възхитено как пред очите ми сместа постепенно добива червеникав цвят, щом смесих двете течности със стотина милилитра дестилирана вода.

Вълшебство! Aqua regia… кралска вода!

Древните алхимици са я нарекли така, защото можела да разтваря злато, което те смятали за царя на металите.

Признавам, че винаги страшно се вълнувам, когато сама забърквам тази течност.

Всъщност aqua regia е по-скоро оранжева, отколкото червена: с цвят на нар, ако помня правилно. Да — нарове бяха.

Веднъж видях тези екзотични плодове на витрина на главната улица. Господин Хюс, зарзаватчията, ги беше заредил пробно, но си останаха там, докато не почерняха и не се спаружиха като гнили прахавици.

„Бишъпс Лейси все още не е готов за нарове, каза той на госпожа Малит. Не заслужаваме тези плодове.“

Винаги съм се удивявала на начина, по който три бистри течности — азотна киселина, солна киселина и вода — се смесват и като с магия произвеждат цвят, при това не какъв да е цвят, а цвета на огнения залез.

Вихърът от оранжеви нюанси в стъкленицата сякаш илюстрираше идеално мислите, които се вихреха и се преплитаха в съзнанието ми.

Всичко беше ужасно сложно: нападението над Фенела, злокобната смърт на Бруки Хеъруд, внезапната поява и също толкова внезапното заминаване на Порцелан, появата едновременно на три различни места на триножниците на Хариет, странният антикварен магазин на противното семейство Петибоун, госпожица Маунтджой и Спънатите, отдавна забравеният портрет на Хариет, нарисуван от Ванета Хеъруд, и на фона на всичко това като басовия звук на църковен орган — постоянното бумтене на предстоящия банкрут на татко.

Цялата тази каша би накарала и архангел да се разплаче.

В стъкленицата кралската вода потъмняваше с всяка изминала минута, сякаш чакаше нетърпеливо някои отговори.

И внезапно видях решението.

Запалих спиртната лампа и поставих стъкленицата върху нея. Щях да затопля киселината бавно, преди да премина към следващата стъпка.

От скрина извадих малка дървена кутия, върху която чичо Тар е изписал с молив думата „платина“, и отворих капака. Вътре имаше сигурно дузина плочки от сребристосивия минерал, не по-големи от нокътя на възрастен човек. Взех едно парче, тежко около седем грама.

Загрях кралската вода до необходимата температура, хванах парченцето платина с пинцета и го надвесих над колбата. Като изключим свистенето на пламъка на спиртната лампа, в лабораторията беше толкова тихо, че чух едва доловимото пльок, когато пуснах платината в течността.

В първия миг нищо не се случи.

Но след това течността в стъкленицата започна да става тъмночервена.

И платината започна да се свива.

Това беше любимата ми част!

Сякаш агонизиращо, парчето метал пълзеше към стъклената стена на колбата и се опитваше да избяга от поглъщащата го киселина.

И изведнъж — пуф! — и платината изчезна.

Почти чух как кралската вода облиза устни. „Допълнително, моля!“

Не че платината не се отбранява достойно. Най-важното, напомних си аз, бе следното: платината не може да се разтвори само с една киселина!

Не, азотната киселина не можеше сама да разтвори платината, а металът само щеше да се изсмее на солната киселина. Чак когато двете се съюзят, успяват да я разградят.

От това можех да науча ценен урок — всъщност два.

Първият: аз бях платината. Нужен беше повече от един враг, за да надвие Флавия Сабина де Лус.

Остатъчният продукт в стъкленицата беше двухлорид на платината, който сам по себе си можеше да се използва — може би щях да го приложа в бъдещ експеримент — за тест за наличие на никотин или калий. По-съществен в случая обаче беше фактът, че макар плочката платина да бе изчезнала, се беше образувало нещо ново, и то с цял куп нови свойства.

И в този миг изведнъж зърнах отражението си и стъклениците — взирах се с ококорени очи в мътната течност в колбата, която се движеше неспокойно и доби нездрав жълт цвят, сякаш е рееща се мъгла в кристална топка на гадателка.

Разбрах какво трябва да направя.

 

 

— А, Флавия — каза викарият. — Липсваше ни на неделната служба.

— Съжалявам, отче. Малко се претоварих в съботи с панаира и всичко останало.

Тъй като по принцип не е нужно да се хвалим с добрите си дела, реших, че не е необходимо да споменавам за помощта, която оказах на Фенела. И, както излезе, добре че си задържах езика зад зъбите, защото викарият бързо зачекна точно тази тема.

— Да — рече той. — Баща ти ми обясни, че са те оставили да си поспиш на воля в неделя. Наистина, Флавия, толкова мило беше от твоя страна да постъпиш като добър самарянин. Много мило.

— За мен бе радост да помогна — отвърнах с подобаваща скромност.

Викарият стана и се протегна. Подрязваше с кухненски ножици туфите трева, пораснали около дървените крака на табелата с надпис „Свети Танкред“.

— Божиите дела се проявяват под най-неочаквани форми — каза той, когато се обърна и видя, че наблюдавам ухилена работата му. — Посетих бедната душа в болницата веднага след сутрешната служба.

— Говорили сте с нея? — попитах смаяна.

— О, не скъпа, не. Убеден съм, че тя дори не усети присъствието ми. Сестра Дъган ми каза, че не е дошла в съзнание. Циганката, разбира се, не сестра Дъган. И че тя, циганката имам предвид, е прекарала неспокойна нощ, викала от време на време за нещо скрито. Бълнувала горката.

Нещо скрито ли? Какво ли е имала предвид Фенела?

Вярно, че ми спомена за жената, на която гледала точно преди мен: казала й, че нещо било заровено в миналото, но това броеше ли се за скрито? Струваше си да пробвам.

— Много жалко, нали? — поклатих глава. — Нейната шатра бе най-посещаваната атракция на панаира, докато не изгоря. Каза ми как стреснала някаква жена точно преди мен, когато познала нещо за миналото й.

Помръкна ли леко лицето на викария?

— Миналото ли? Едва ли. Преди теб в шатрата й беше госпожа Бул.

„Госпожа Бул? Точно в целта!“ А преди малко бях готова да се закълна, че първата среща на госпожа Бул с Фенела от няколко години насам, беше в мое присъствие в събота на Канавката — след панаира.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — отвърна викарият. — Стоях до стрелбището с кокосовите орехи и говорех с Тед Сампсън, когато госпожа Бул ме помоли да наглеждам децата й за няколко минути. „Няма да се бавя, отче, рече тя. Но искам врачката да ми гледа, за да се уверя, че няма да имам повече от тези калпазани.“ Шегуваше се, разбира се, ала въпреки това ми се стори странно, че го казва при тези обстоятелства. — Викарият се изчерви. — О, скъпа, колко съм недискретен. Веднага трябва да забравиш разговора ни.

— Не се тревожете, отче. И дума няма да кажа.

Направих жест, сякаш зашивам устата си с игла и дълъг конец. Викарият направи физиономия, щом видя гримасата ми.

— Освен това — продължих аз — семейство Бул не са от вашата енория.

— Няма значение. Дискретността не се ограничава само до хората от една вяра.

— Госпожа Бул „спъната“ ли е? — попитах изведнъж.

Той сбърчи чело.

— „Спъната“ ли? Откъде ти хрумна това? Та тази чудата вяра, ако не се лъжа, е изчезнала в края на осемнайсети век. Вярно, носеха се разни слухове, но човек не бива…

— Наистина ли е изчезнала? — прекъснах го аз.

Възможно ли бе Спънатите да са се покрили толкова успешно, че и самият викарий да не знае за присъствието им в Бишъпс Лейси?

— Независимо от вярата на госпожа Бул — продължи той, — не бива да съдим убежденията на другите, нали?

— Май да — отвърнах и в същия миг осъзнах какво бе споменал преди малко.

— Казахте, че сте разговаряли с някой си господин Сампсън, нали? За господин Сампсън от Източен Финчинг ли става въпрос?

Викарият кимна.

— Тед Сампсън. Идва да помага с шатрите и павилионите. От двайсет и пет години се занимава с това. Казва, че така се чувства близо до родителите си — те са погребани тук, в църковния двор. Разбира се, той живее в Източен Финчинг, откакто се ожени за…

— Да? — подканих го аз. Ако имах котешки мустаци, щяха да потрепват.

— О, много се разбъбрих. Извини ме, скъпа.

Викарият коленичи и продължи да подрязва тревата и аз разбрах, че разговорът ни е приключил.

 

 

Гумите на Гладис мъркаха по шосето, докато фучахме към Източен Финчинг. В началото пътуването бе леко, но когато пътят тръгна да се вие по околните хълмове, се наложи да натисна здраво педалите.

Докато стигна до Просешкия кладенец на билото на хълма Денам, вече пуфтях като парен локомотив. Слязох от колелото, облегнах го на каменния кладенец и коленичих да пийна вода.

Просешкият кладенец не беше толкова кладенец, колкото естествен извор: място, където водата извираше изпод земята още от времето, когато от освежаващите му ледени води са пили римляните.

Знаех, че изворната вода представлява забележителна смесица от химични вещества: калций, магнезий, калий, желязо и разнообразни соли и сулфати. Взех очуканата метална чаша, която висеше окачена на верижка, загребах от клокочещата вода и пих дълго, докато не усетих как костите ми укрепват.

С все още течаща по брадичката вода се изправих и огледах местността. Зад мен като на носна кърпа за пикник на кукли лежеше Бишъпс Лейси. През селото, от отсамната страна на главната улица, река Ефън се виеше лениво, преди да продължи на югозапад към Бъкшоу.

Сега, две седмици след началото на жътвата, почти цялата околност беше заменила яркозелената си лятна премяна с по-бледо сивкавозелено, сякаш Майката природа бе задрямала и бе оставила цветовете да избледнеят.

В далечината по хълма като голяма черна буболечка пълзеше трактор, теглещ брана през една нива, а бръмченето на двигателя му се чуваше ясно.

Тук отвисоко на юг се виждаше Стобора — зелен оазис при завоя на реката. А ето там беше Бъкшоу със сияещи на слънцето топли камъни, сякаш изсечени от жълт кварц и шлифовани от виртуозен ювелир.

„Къщата на Хариет“, помислих си незнайно защо. Гърлото ме задращи сигурно заради изворната вода. Взех Гладис и потеглих към Източен Финчинг.

Оттук насетне пътят вървеше надолу. След като завъртях здраво педалите, набрах скорост, вдигнах крака на кормилото и с Гладис се понесохме брулени от вятъра по прашния път чак до главната улица на Източен Финчинг.

За разлика от съседните Молдън Фенуик и Бишъпс Лейси, Източен Финчинг не беше китно селце със старинна архитектура. Тук нямаше къщи с дървени греди, нито пъстри цветя в градините. Думата, която ми дойде наум, бе „мърляво“.

Прозорците на поне половината магазини по главната улица бяха заковани с дъски, а онези, които още работеха, имаха тъжен и сломен вид.

На витрината на магазина за тютюн на ъгъла една табела рекламираше „Днешните вестници“.

Камбанката над вратата издрънча грубо, когато влязох вътре, а побелял мъж със старомодни квадратни очила, вдигна поглед от вестника.

— Какво обичате? — попита той, сякаш съм го изненадала в банята.

— Извинете, чудя се дали бихте могли да ми помогнете. Търся господин Сампсън, Едуард Сампсън. Знаете ли къде живее?

— Каква работа имаш с него? Продаваш бисквити, нали?

Устните му се разтеглиха в противна усмивка и разкриха три ужасяващи зъба, които изглеждаха като изрязани от гнило дърво.

Горе-долу същото ми каза и онази отвратителна Урсула на вратата на Ванета Хеъруд: безвкусна шега, която явно е плъзнала из цялата околия, както само безвкусните шеги могат.

Замълчах.

— Бисквити ли продаваш? — попита мъжът пак като комик в локал, повтарящ до втръсване някой виц.

— Всъщност не. Родителите на господин Сампсън са погребани в църковния двор на Бишъпс Лейси, а църквата създаде фонд за поддръжка на гробовете. Заради войната… нали разбирате, решихме, че може би той ще иска да…

Мъжът ме изгледа скептично над очилата си. Трябваше да измисля нещо по-убедително.

— А, за малко да забравя. Викарият ме помоли да му благодаря от негово име и от името на дамите от Женския институт за помощта му на панаира в събота. Събитието постигна зашеметяващ успех.

Но за това заслуга имаха Женският институт и Женското църковно дружество. Продавачът сбърчи отвратено нос, побутна очилата на носа си и посочи с палец към улицата.

— Жълтата ограда, дворът за скрап — каза той и заби нос във вестника.

— Благодаря ви. Много сте мил.

И го казах почти искрено.

 

 

Нямаше как да не забележа къщата. Високата дървена ограда, боядисана в нюанс на жълтото, който издаваше, че е била използвана изостанала от войната авиационна боя, беше хлътнала навътре и навън от трите страни на голям двор.

Очевидно оградата бе скована в опит да се скрие от улицата грозотата на боклукчийския занаят, но без особен успех. Зад дъските купчини с ръждясали метални отпадъци се извисяваха към небето като нахвърляни на купове гигантски кибритени клечки.

Върху оградата с големи червени букви, явно написани от неопитна ръка, стоеше надпис: „Сампсън скрап — строителни отпадъци — изгодни цени — автомобилни части“.

Двете крила на портата бяха подпрени с метална тръба. Прилепих око до процепа между тях и надзърнах вътре.

По дяволите! Нищо не се виждаше. От този ъгъл гледката препречваше разнебитен преобърнат камион с липсващи гуми.

Озърнах се набързо към улицата, дръпнах металната тръба, открехнах портата, поех си дълбоко въздух и се проврях през нея.

Пред мен изникна табела с кървавочервени букви върху изтърбушен фургон за пренасяне на мебели: „Внимание: куч“ — сякаш въпросното животно е разкъсало гърлото на художника, преди да успее да завърши последната буква „е“.

Спрях и се ослушах, но от звяра нямаше и следа. Може би предупреждението целеше само да подплаши непознати.

В другия край на двора имаше големичка ламаринена барака, която, съдейки по следите от гуми пред двукрилата й врата, се използваше редовно. От дясната ми страна като ред сушилни за хмел, купчините с метал, които бях видяла през портата, обрамчваха пътя към задната част на имота. От най-близкия куп стърчеше — сякаш току-що е паднал и се е врязал в метала — половин самолет „Спитфайър“ с ярки надписи на военновъздушните сили в червено, бяло и синьо, като че нанесени вчера.

Оградата криеше истинските размери на парцела, който беше поне няколко акра. Отвъд планините метални отпадъци, тук-таме от тревата тъжно се подаваха останки от разнебитени автомобили, а дори и в дъното на двора, където боклуците постепенно отстъпваха място на овощна градина, сред дърветата проблясваха парчета цветен метал и сигнализираха, че и там има паднали жертви.

Докато вървях предпазливо по настланата с чакъл пътека между купчините счупени машини, от време на време чувах по някое издрънчаване на ръждясал метал, сякаш останките се опитваха да се стоплят на слънцето, достатъчно, че да оживеят — но без успех.

— Има ли някой? — провикнах се с отчаяната надежда, че никой няма да отговори, както и стана.

В края на едно разклонение на пътеката имаше тухлена постройка: склад или перално помещение с кръгъл комин, който се извисяваше на десет метра над плоския покрив.

Прозорците бяха толкова мръсни, че дори след като ги изтрих с ръка, не успях да надникна вътре. Вместо брава вратата имаше нещо като самоделно резе от заварени железни парчета.

Поставих палец на езичето и го натиснах. Резето се вдигна, вратата се отвори и аз влязох в мрачното помещение.

Вътре беше изненадващо празно. От едната страна имаше голяма пещ, зад чиято отворена вратичка се виждаше покритото с пепел и сажди дъно. Отстрани имаше монтирано нещо, което приличаше на вентилатор.

Тези не са се променили от четири-петстотин години, помислих си аз. Освен електрическия вентилатор, това устройство почти не се различаваше от пещите на алхимиците, описани на страниците на няколко ръкописа в библиотеката на чичо Тар.

По същество тази пещ приличаше на газовата, монтирана от чичо Тар в лабораторията в Бъкшоу, само че беше много по-голяма, разбира се.

Върху тухленото огнище пред пещта, до дълъг стоманен черпак, лежаха няколко счупени леярски форми: дървени сандъци, пълни с пясък, върху който се притискаха предметите, за да оставят отпечатък, в който след това се изливаше разтопеното желязо.

„Имат формата на кучета“, помислих си. „Шпаньоли, като ги гледам, притиснати в пясъка, за да бъдат отлети две подпорки за врати.“

Или триножници за камина.

И макар още да не бях имала възможност да проверя дали са истински, разбрах, че именно тук, в импровизираната леярна на Едуард Сампсън, са били направени копията на Лисицата Сали и Шопо: копията, които най-вероятно в момента стояха на местата на оригиналите в камината в салона на Бъкшоу.

В такъв случай къде са оригиналите на Хариет? Тях ли видях в гаража на госпожица Маунтджой — склада за антики, в който Бруки Хеъруд пазеше съкровищата си? Или бяха триножниците, които видях в ръцете на Сампсън, двуногия булдог, от прозореца на антикварния магазин на Петибоун? Потръпнах само при мисълта.

Въпреки това вече бях свършила по-голямата част от работата, заради която дойдох тук. Оставаше само да претърся гаража за документи. С малко късмет можеше да се натъкна на познато име.

В този миг навън избръмча двигател на автомобил.

Бързо огледах помещението. Освен да се пъхна в студената пещ, нямаше къде другаде да се скрия. Единствената друга възможност бе да изтичам навън и да се опитам да избягам.

Спомних си за Хензел и Гретел, когато затворих тежката врата на пещта след себе си, и клекнах.

„Съсипах още една рокля, помислих си аз, и ме чака още една лекция от разочарования татко.“

В този миг чух стъпки по каменния под.

Едва се осмелявах да дишам — тухленият кошер, в който се бях сгушила, щеше страшно да усили звука.

Стъпките спряха, сякаш човекът отвън се ослушваше.

После тръгнаха отново… и пак спряха.

Чу се метално ДРЪН, когато нещо докосна вратата на пещта само на сантиметри от лицето ми. И тогава бавно… толкова бавно, че едва не изпищях от напрежението… вратата на пещта се отвори.

Първото, което видях, бяха ботуши: големи, прашни и очукани от работа.

После зърнах крачолите на гащеризона.

Вдигнах очи и го погледнах в лицето.

— Дитер!

Беше Дитер Шранц, работник във фермата Кълвърхаус и единственият останал в Бишъпс Лейси военнопленник, избрал да заживее в Англия след края на войната.

— Ти ли си, наистина?

Дори след като се изправих, Дитер се извисяваше високо над мен, а сините му очи и русата коса му придаваха вид на безкрайно пораснал ученик.

— Какво правиш тук? — попитах аз с глуповата усмивка.

— Може ли и аз да те попитам същото? — махна Дитер към помещението. — Освен ако този парцел не е станал част от Бъкшоу, ми се струва, че доста си се отдалечила от дома.

Усмихнах се учтиво на шегичката му. Дитер си падаше по сестра ми Фели, но като изключим това, беше добър младеж.

— Играех си на ребус с имена — отвърнах аз и започнах да обяснявам припряно правилата, които си измислях в движение. — Източен Финчинг носи двойно повече точки, защото е съставно име, а „Сампсън — Скрап и строителни отпадъци“ носи тройно повече точки заради трите „С“, схващаш ли? Щях да получа и бонус за библейското име^[1], но днес не е неделя, така че не се брои.

Дитер кимна сериозно.

— Английските правила са много сложни. Така и не ги научих.

Той тръгна към вратата, но се обърна да види дали идвам.

— Хайде — подкани ме. — В твоята посока съм, ще те закарам.

Още не бях готова да си тръгна, но знаех, че душенето ми наоколо е приключило. Какво в крайна сметка бих могла да открия с двуметров бивш военнопленник по петите?

Примижах на светлината, когато излязохме навън. В другия край на пътеката старият сив трактор на Дитер пуфтеше на себе си като слон, попаднал случайно в гробище за слонове: малко шокиран да се озове сред костите на предците си.

Затворих портата, качих се на пречката между двете задни гуми и вдигнах Гладис след себе си. Дитер включи на скорост и потеглихме, а високите гуми на трактора хвърляха зад нас струи прах като тъмни фойерверки.

Летяхме като вятъра под лъчите на септемврийското слънце и пиехме свежия есенен въздух, затова чак след като изкачихме наполовина южния склон на хълма Денам, ми просветна.

Задните ми части бяха здраво прилепени към един от калниците на трактора, а краката си бях опряла в потракващата напречна греда между двете колела. От скоростта земята под краката ми представляваше размазано зеленикавочерно петно.

„Какво, запитах се изведнъж, прави един фермер толкова далеч от фермата без ремарке, плуг или брана?“ Просто нямаше никаква логика.

Кожата ми настръхна.

— Кой те изпрати? — извиках над свистящия в ушите ни вятър и рева на мотора.

— Моля?

От опит знаех, че печели време.

— Какво? — повтори Дитер, сякаш не ме е чул, което необяснимо защо страшно ме ядоса.

— Татко те е пратил, нали?

Но още докато изричах думите, осъзнах, че греша. По-скоро Човекът на луната щеше да позвъни на Ловеца на плъхове, отколкото татко да се обади по телефона на Дитер.

— Инспектор Хюит!

Хващах се като удавник за сламка. Инспекторът си имаше официално превозно средство и никога нямаше да прати цивилен да му върши работата.

Дитер дръпна скоростния лост, тракторът забави ход и спря на малка отбивка, където имаше дървена платформа, отрупана с кутии от мляко.

Обърна се към мен със сериозно изражение.

— Изпрати ме Офелия — каза той.

— Фели ли? — изписках аз. Нима сестра ми го е накарала да ме следи цял ден?

Как смееше! Проклета да е! Възмутително!

Фактът, че бях отклонена — изтръгната — на практика отвлечена от важно разследване — и то от собствената ми се сестра, ме разяри.

Неописуемо.

Без да продумам, скочих от трактора, свалих Гладис и тръгнах пеша надолу по хълма с развята опашка.

Щом се отдалечих достатъчно, стъпих на педала, възседнах колелото, потеглих несигурно, но запазих достатъчно равновесие, за да се оттегля с обидено достойнство.

Няколко секунди по-късно чух как тракторът пали, но не се обърнах.

Дитер се изравни с мен и подкара успоредно.

— Тревожеше се за теб — каза той. — Искаше да проверя дали си добре.

Фели да се тревожи за мен? Не ми се вярваше. Случаите, в които се е държала поносимо с мен през последните години, се брояха на пръстите на едната ми ръка.

— Искаш да кажеш, да ме шпионираш — сопнах се аз.

Злобно беше от моя страна, но го казах. Харесвах Дитер, ала побеснявах от мисълта, че сестра ми го върти на малкия си пръст.

— Хайде, качвай се — рече Дитер и спря трактора. — Заедно с колелото.

— Не, благодаря. Предпочитам да остана сама.

Завъртях педалите по-бързо, за да изпреваря трактора. По-надолу по пътя можех да го изчакам и снизходително да се кача на машината за триумфално влизане в селото.

Но когато се сетих за това, вече бях изминала половината главна улица.

 

 

Разочаровах се, че не открих Догър в оранжерията. Обожавах да се промъкна вътре, да седна тихо до него и да си побъбрим сладко като двама старци, седнали на пейка до езерце с патици.

Когато се нуждаех от информация, вторият човек, при когото ходех, беше госпожа Малит, но щом влязох в кухнята, видях, че вече си е тръгнала.

Бих дала всичко да успея да изкопча нещо за Спънатите от Дафи, но не желаех повече да говоря с нея. Още не си бях отмъстила за участието й в инквизицията в избата, макар вече два пъти да наруших обиденото си мълчание, за да я разпитам за Посейдон и Хилда Муир — по-точно Хилдемоир — и горските феи.

Струваше ми се невъзможно да спечелиш война, ако непрекъснато търсиш съвети от противника. Освен това общуването — или както там се нарича, когато става въпрос за сестри — с врага те разколебава да ги фраснеш в мутрите.

Главата ми бръмчеше от информация, а не бях намерила време да я осмисля.

Някои от най-интересните заключения вече се оформяха в съзнанието ми — събираха се и се свързваха помежду си, както сребърният хлорид (добрият стар AgCl) образува нещо като химично сирене, когато се смесят разтворим хлорид със сребърен нитрат.

Смесица! Това беше думата. Щях ли някога да успея да разнищя тази сложна смесица от оплетени загадки?

Едно беше очевидно: трябваше да науча още — още много — за Спънатите, а беше пределно ясно, че никой от Спънатите, които познавах, нямаше да улесни живота ми, като си каже всичко.