Алън Брадли
Червена херинга без горчица (23)

Двайсет и три

Не бях изкачила и десетина стъпала, когато чух гласа на татко от вестибюла:

— Флавия…

Хванаха ме!

Спрях, обърнах се и слязох едно стъпало надолу от уважение. Той стоеше на входа за западното крило.

— В кабинета ми, ако обичаш.

Обърна се и тръгна.

Слязох бавно надолу и се помъкнах след него, като демонстративно изоставах.

— Затвори вратата — каза той и седна на бюрото.

Работата беше сериозна. Татко обикновено ни четеше конско, застанал до прозореца и загледан в поляните навън.

Седнах на ръба на един стол и си придадох съсредоточен вид.

— Обади се сестра Хамънд по… — Той махна в посока към телефона, но не събра смелост да изрече думата. — … Апарата. Каза, че си извела доктор Кисинг навън в дъжда.

Коварната вещица! Нищо подобно не съм направила.

— Той не беше на дъжда — възразих. — Седеше под чадър на моравата и вече бе навън, когато пристигнах.

— Няма значение — вдигна татко ръка като регулировчик.

— Но…

— Той е стар човек, Флавия. Не бива да го безпокоиш за глупости.

— Но…

— Това скитане из околността трябва да престане. Превърнала си се в истинска напаст.

Напаст! Добре!

Идеше ми да се изплюя на килима.

— Напоследък доста мислих по въпроса и стигнах до заключението, че разполагаш с твърде много свободно време.

— Но…

— Признавам, че вината е отчасти моя. Не ти осигурявам достатъчно надзор и вследствие от това интересите ти са станали доста… нездрави.

— Нездрави ли?

— Ето защо — продължи невъзмутимо татко — реших, че трябва по-често да си сред други хора, да общуваш повече със свои връстници.

За какво говореше? Първо съм се размотавала прекалено много из селото, а сега пък съм имала нужда да общувам с хора. Все едно говореше за изолирано в планината овчарско куче.

Преди обаче да успея да възразя, татко свали очилата си, демонстративно сгъна тънките им черни дръжки и ги прибра в твърд калъф. Това беше знак, че разговорът е към края си.

— Викарият ми каза, че в хора се нуждаят от още няколко души и аз го уверих, че с радост ще се включиш. Свикали са извънредна репетиция тази вечер точно в шест и половина.

Толкова слисана бях, че не успях да измисля нито дума.

По-късно се сетих за една.

 

 

— Не се туткай — каза Фели, докато вървяхме през нивите към църквата. Понякога я викаха да замества господин Коликат, и днес беше призована.

— Къде е старият Коки — попитах в очакване на обичайното й избухване. Мисля, че тя е почти влюбена в хубавия млад мъж, който наскоро беше назначен за органист в „Свети Танкред“. Беше стигнала дори дотам, че да се включи в хора заради прекрасния изглед към русите му къдрици от мястото зад олтара.

Но Фели не захапа — всъщност беше странно мълчалива.

— В журито на музикалния фестивал в Хинли — отвърна тя, сякаш едва ли не й бях задала културен въпрос.

— До, ре, ми, фааа — какво от товааа? — запях силно и преднамерено фалшиво.

— Запази песните си за грешниците — любезно отвърна Фели и продължи да върви смълчана.

Пет-шест момчета със скаутски униформи от хора на „Свети Танкред“ се блъскаха в църковния двор и играеха грубо футбол с нечия шапка. Един от тях беше Колин Праут.

Фели пъхна палеца и кутрето си в устата и изсвири изненадващо пронизително, което никак не прилягаше на дама. Момчетата веднага прекратиха играта.

— Влизайте — нареди тя. — Първо химните, после игрите.

Тъй като капитанът и няколко от членовете му пееха в хора, скаутският отряд имаше сбирка чак след репетицията.

Чуха се няколко стона и възмутен шепот, но момчетата й се подчиниха. Колин се опита да се шмугне покрай нас с вперени в земята очи.

— Здрасти, Колин — препречих му пътя аз. — Не знаех, че си скаут.

Той наведе глава, пъхна ръце в джобовете на късите си панталони и ме заобиколи. Влязох след него в църквата.

Останалите хористи вече бяха заели местата си и си приказваха, докато чакаха органиста — мъжете от едната страна на олтара, а жените с лице към тях от другата.

Госпожица Кул, която изпълняваше ролята на пощаджийка и сладкарка в Бишъпс Лейси, ми хвърли лъчезарна усмивка, а госпожици Падок, Лавиния и Аурелия, съдържателки на чайната „Свети Николай“, ми помахаха едновременно с пръсти.

— Добър вечер, хористи — каза Фели. Този поздрав беше традиция, датираща от обвитото в мъгла минало на християнството.

— Добър вечер, госпожице Де Лус — отвърнаха те автоматично.

Фели зае мястото си на пейката пред органа, кресна през рамо „Химн 383“, подхвана първите акорди от „Нивите орем и сеем“ и аз трябваше бързо да прелистя страниците на сборника, за да открия химна.

Запяхме:

Нивите орем и сеем

семената в рохката земя,

но всемогъщата ръка на Бог

бди над нашите нивя;

през зимата ни праща сняг,

да топли семената,

ветрове и слънце ярко,

на свежия дъждец водата.

Докато пеех, си мислех за трупа на Бруки, висящ от тризъбеца на Посейдон в бурята. Онзи порой изобщо не можеше да се нарече дъждец и никак не беше свеж — тогава всъщност бе станало много студено.

Погледнах към Колин отсреща. Той пееше много съсредоточено със затворени очи и лице, обърнато към последните слънчеви лъчи, процеждащи се през витражите. По-късно щях да се заема с него.

Той създал е всичко,

що виждат нашите очи;

цветята той рисува

и пали нощните звезди;

ветрове, вълни…

Органът замлъкна с хриптене по средата на такта, сякаш някой го е удушил.

— Де Лус — каза кисело някакъв глас и в следващия миг осъзнах, че беше Фели.

Говореше на мен!

— Гласът няма как да излезе през затворена уста.

Всички се обърнаха към мен, няколко души се усмихнаха, а други се изкискаха.

— Продължаваме от „ветрове, вълни…“

Фели изсвири първия тон, органът отново оживя с ръмжене и продължихме да пеем.

Как смееше да ме излага така? Каква вещица! „Само почакай, Офелия Гертруд де Лус… само почакай!“

Стори ми се, че репетицията се проточи цяла вечност, може би защото само да си отварям устата не носеше никакво удоволствие и всъщност се оказа изненадващо тежка работа.

Но най-накрая приключихме. Фели си събираше партитурите и си бъбреше весело със Синтия Ричардсън — съпругата на викария, сред чиито почитатели определено не бях. Щях да се възползвам от възможността да се измъкна незабелязано и да сгащя Колин на двора с няколко интересни въпроса, които ми хрумнаха.

— Флавия…

Да му се не види!

Фели беше прекъснала разговора си и идваше след мен. Твърде късно бе да се направя, че не съм я чула.

Тя ме хвана за лакътя и скришом ме разтърси.

— Не се опитвай да се измъкнеш — каза ми тихо, а с другата ръка помаха ведро за довиждане на Синтия. — Татко ще дойде след няколко минути и поиска специално ти да го изчакаш.

— Татко ще идва тук? Че защо?

— О, не се прави на ударена, Флавия, много добре знаеш. Довечера сме на кино, а татко се оказа прав, че ще се опиташ да се измъкнеш.

Имаше право и за двете. Въпреки че съвсем бях забравила, татко наистина обяви внезапно преди няколко седмици, че не прекарваме достатъчно време като семейство — пропуск, който той възнамеряваше да поправи, като ни абонира за поредицата прожекции, организирани от викария в енорийската зала.

И след малко зърнах татко с Дафи на вратата на църквата да се здрависва с викария. Твърде късно беше за бягство.

— А, Флавия — рече викарият. — Благодаря ти, че включи гласчето си в нашия ангелски хор. Тъкмо казвах на баща ти колко се зарадвах да видя Офелия на органа. Прекрасно свири, нали? Истинско удоволствие е да я гледаш колко енергично ръководи хора. „И малко дете ще ги поведе“, както е казал пророк Исая… Не че Офелия е малко дете, разбира се, не, в никакъв случай! Хайде да влизаме, кино „Бижу“ ни очаква!

Докато вървяхме през двора към енорийската зала, забелязах Колин да крачи от гроб на гроб, очевидно погълнат от някаква сложна игра, измислена от самия него.

— Тревожа се за това момче — чух викарият да споделя с татко. — Няма родители, а сега и след като Бруки Хеъруд го няма да се грижи за него… пак се разбъбрих. А, пристигнахме… ще влизаме ли?

В енорийската зала вече беше станало неприятно топло. В подготовка за прожекцията завесите на прозорците бяха спуснати, за да не пропускат вечерната светлина, и в залата бе станало задушно, както се получава, когато твърде много прегрели тела се съберат в затворено помещение.

Съвсем ясно различавах многобройните миризми на Бишъпс Лейси, сред които разнообразни парфюми и одеколони; талк (викарият); бергамот (госпожиците Падок); алкохол за разтривки (съседът ни Максимилиан Брок); варено зеле (госпожа Дилейни); бира „Гинес“ (господин Данби) и холандски тютюн за лула (Джордж Карю, селският дърводелец).

Тъй като не видях наоколо госпожица Маунтджой с носещата се около нея миризма на рибено масло, тръгнах бавно между редиците от столове и душех дискретно за най-лекия полъх на риба.

„О, здравейте, господин Спърлинг, радвам се да ви видя. (Подушване.) Как вървят плетките на госпожа Спърлинг? Боже, сложна работа е това, нали? Не знам как намира време.“

По средата на залата господин Мичел, собственикът на фотографското ателие на главната улица, се бореше с виещите се като змии киноленти и се опитваше да ги постави в прожекционния апарат.

Нямаше как да не си спомня, че миналия път, когато дойдох в енорийската зала, присъствах на последното представление на Рупърт Порсън — на същата тази сцена той изнесе куклената пиеса „Джак и бобеното стебло“ „Горкият Рупърт“, помислих си и по раменете ми пролази приятна тръпка.

Но сега не беше време да потъвам в приятни спомени — трябваше да държа носа си наточен, образно казано.

Върнах се при татко, Дафи и Фели тъкмо когато първият ред лампи угасна.

Няма да си правя труда да предавам уводните думи на викария за „все по-важната роля на филмите в образованието на младите хора“ и така нататък. Той не спомена нито за смъртта на Бруки, нито за нападението срещу Фенела, но сега май не беше нито подходящият момент, нито подходящото място.

След това потънахме за кратко в тъмнина и няколко секунди по-късно първият филм се появи на екрана — черно-бяла анимация, в която хор от страховито ухилени котки с бомбета се поклащаха в такт и виеха „Каква веселба“ под съпровода на малък джазбенд.

За щастие филмчето беше кратко.

По време на кратката пауза, когато светнаха лампите, за да сменят лентата, забелязах, че госпожа Бул е пристигнала с Тимофей и по-малкото си дете. Дори да ме е видяла сред публиката, не го показваше.

Следващият филм „Саскачеван: житницата на света“ беше документален и разказваше за големите комбайни, пълзящи из равните канадски прерии, за реките зърно, които се изливаха в товарни вагони, и за отворените люкове на чакащите товара си кораби.

Накрая на филма източих врат, за да потърся с поглед Колин Праут — да, седеше най-отзад и ме гледаше в очите. Помахах му, но той не отвърна.

Третият филм, „Поддръжка на самолетни двигатели: трета част“, явно бе останал от войната — гледахме го само защото по случайност се е оказал в една кутия с другите. На светлината, отразяваща се от екрана, забелязах татко и Фели да се споглеждат озадачено, сякаш информацията от филма им бе невероятно полезна.

Последният филм в програмата беше документален и носеше заглавието „Многоликият лимон“, който, освен че споменаваше как в миналото са използвали лимоните като средство за противодействие на множество отрови, беше невероятно скучен.

Гледах го със затворени очи.

 

 

Луната, в първата си фаза след новолуние, беше само тъничка ивица в небето, докато се прибирахме към Бъкшоу през нивите. Татко, Дафи и Фели вървяха напред, а аз се тътрех зад тях, потънала в собствените си мисли.

— Не изоставай, Флавия — каза Фели с търпеливия си, леко развеселен тон, който ме побъркваше. Правеше се за пред татко.

— Сепия! — рекох и прикрих думата с кихане.