Алън Брадли
Червена херинга без горчица (14)

Четиринайсет

Хариет. Майка ми.

Седи под прозореца в салона на Бъкшоу. От дясната й страна сестра ми Офелия, около седемгодишна, си играе с нишка червена прежда, оплетена около пръстите й като тънка алена змия. Отляво на Хариет другата ми сестра, Дафни, макар твърде малка, за да може да чете, е отбелязала с показалец до коя страница е стигнала на голяма книга: „Приказки от братя Грим“.

Хариет е свела нежно очи, с лека усмивка на лице като мадона, към белия вързоп в ръцете си: дете — бебе, облечено в дълга бяла дрешка с богата бродерия и дантели — може би рокличка за кръщене?

Искам да погледна майката, но очите ми непрекъснато се връщат към бебето.

Това, разбира се, съм аз.

— Преди десет години — казваше Ванета — отидох в Бъкшоу един зимен ден.

Вече стоеше зад гърба ми.

— Колко добре си го спомням. През нощта бе станало убийствено студено. Всичко беше покрито с лед. Позвъних на майка ти и й предложих да го оставим за друг път, но тя не искаше и да чуе. Каза, че заминавала и искала портретът да е подарък за баща ти. Щяла да му го даде, когато се върнела.

Зави ми се свят.

— Но така и не се върна — добави тихо Ванета, — а, честно казано, след това сърце не ми даваше да я занеса на баща ти. Горкичкият, толкова скърби.

Скърби ли? Макар никога да не съм мислила по въпроса точно от тази гледна точка, беше вярно. Татко наистина скърбеше, но сам и предимно мълчаливо.

— Картината е негова, тъй като майка ти ми плати предварително. Тя беше много доверчива.

„Наистина ли?“, искаше ми се да попитам. „Не знаех. Не я познавах добре като вас.“

Изведнъж усетих непреодолимо желание да се махна от това място — да изляза навън и да дишам свободно.

— Най-добре я задръжте, госпожо Хеъруд… поне засега. Не искам да разстройвам татко.

„Я чакай!“, сетих се в следващия миг. Та целият ми живот беше посветен на това да разстройвам татко — или поне да не го слушам. Откъде изведнъж ме обзе желание да го утеша и да го накарам да ме прегърне?

Не че щях да го направя, разбира се, защото ние Де Лус не правим такива неща.

Въпреки това някаква непознаваема част от Вселената се бе променила, сякаш една от четирите гигантски костенурки, на които разправят, че се крепял светът, изведнъж е пристъпила от единия на другия си крак.

— Трябва да вървя — казах и неизвестно защо тръгнах заднишком към вратата. — Съжалявам за Бруки. Знам, че той има много приятели в Бишъпс Лейси.

Всъщност изобщо нямаше подобно нещо! Защо излъгах? Сякаш устата ми е обладана от демони и не можех да спра думите.

Всичко, което на практика знаех, беше, че Бруки Хеъруд е бракониер и лентяй — и че го изненадах по време на едно от нощните му похождения. Знаех това, както и че твърдеше, че е видял Сивата дама на Бъкшоу.

— Довиждане — казах и излязох в коридора, където Урсула се обърна рязко и се скри бързо от поглед с плетена кошница в ръка. Но не толкова бързо, че да не забележа изпълнения с омраза поглед, който ми хвърли.

 

 

Докато карах на запад към Бишъпс Лейси, размишлявах за онова, което видях. Отидох в Молдън Фенуик, за да разбера нещо за Бруки Хеъруд — със сигурност той е нападнал Фенела при Стобора, защото кой друг е обикалял из Бъкшоу през онази нощ? Но вместо това зърнах отново Хариет, майка ми: зърнах образ, който не ме зарадва толкова, колкото очаквах.

Защо например ме глождеше толкова, че видях Фели и Дафи като два доволни плужека да се къпят в сиянието й, докато аз лежах безпомощно, увита като малка мумия в бял плат; по-безинтересна и от пакет месо от касапина?

Хариет обичала ли ме е? Сестрите ми непрекъснато повтаряха, че не е: всъщност ме е презирала; изпаднала е в дълбока депресия, след като съм се родила — депресия, която вероятно е довела до смъртта й.

И въпреки това на картината, нарисувана малко преди да предприеме последното си пътешествие, по лицето й не се забелязваше и следа от страдание. Очите на Хариет бяха вперени в мен, а в изражението й се четеше поне частица радост.

Нещо в портрета ме глождеше: нещо почти забравено се опитваше да излезе на повърхността, докато се взирах в статива в ателието на Ванета Хеъруд. Но какво?

Колкото и да се опитвах, не можех да установя.

Казах си: „Отпусни се, Флавия. Успокой се. Мисли за нещо друго.“

Отдавна съм открила, че когато не мога да се сетя за някоя дума или формула, най-добре беше да се замисля за нещо друго: тигри, например или овесена каша. И тогава, когато непослушната дума най-малко очакваше, внезапно насочвах цялото си внимание към нея и осветявах виновницата с лъча на мисълта си, преди да успее да изчезне отново в мрака.

Наричах тази техника „Дебнене на мисли“ и страшно се гордеех с откритието й.

Оставих мислите ми да се зареят при тигрите и наум първо ми дойде тигърът от стихотворението на Уилям Блейк: онзи, който горял в страховита симетрия в горите на нощта.

Веднъж, когато бях по-малка, Дафи ме докара до истерия, като се уви в черга от тигрова кожа, взета от оръжейния музей на Бъкшоу, и се промъкна в стаята ми посред нощ, за да издекламира стихотворението със зловещо съскане: „Тигър, тигър в нощта гори…“

Така и не ми прости, задето я замерих с будилника си. Още има белег на брадичката.

След това се замислих за овесената каша: през зимата в големи димящи черпаци, сива като лава, изхвърлена от лунен вулкан. По нареждане на татко госпожа Малит…

Госпожа Малит! Разбира се!

Глождеше ме нещо, което тя каза, когато я разпитвах за Бруки Хеъруд. „Майка му е онази жена с боите в Молдън Фенуик. Може пък един ден и вас да нарисува“, беше добавила тя. И вас.

Което означаваше, че госпожа Малит е знаела за портрета на Хариет! Сигурно е присъствала на тайното позиране.

— Тигър! — извиках. — Ти-гър!

Думите ми отекнаха от живите плетове от двете страни на тесния път. Пред мен нещо се шмугна светкавично в храстите.

Може би беше някакво животно? Елен? Не, не беше животно, а човек.

Със сигурност беше Порцелан. Още носеше черната рокля на Фенела.

Натиснах спирачките на Гладис.

— Порцелан? — провикнах се. — Ти ли си?

Никой не ми отговори.

— Порцелан? Аз съм, Флавия.

Колко глупаво от моя страна да извикам точно това. Та Порцелан се бе скрила в храстите именно от мен. Само че защо?

Не я виждах, но тя сигурно беше толкова близо, че да мога да я докосна. Усещах как очите й ме следят.

— Порцелан? Какво има? Какво се е случило?

Зловещата тишина се проточи. Чувствах се като на някой от онези спиритични сеанси, на които чакаш стрелката на дъската за викане на духове да се задвижи.

— Добре — казах накрая. — Не бързай. Ще седя тук и ще те чакам, докато излезеш.

Последва нова дълга тишина и накрая храстите се разтвориха и Порцелан излезе на пътя. Изражението й подсказваше, че се е запътила към гилотината.

— Какво има? — попитах я. — Какво е станало?

Пристъпих към нея, но тя направи крачка назад, за да запази безопасно разстояние помежду ни.

— Полицаите ме заведоха да видя Фенела — отвърна тя разтреперана. — В болницата.

„О, не, помислих си. Умряла е от раните си. Дано не е вярно.“

— Съжалявам — направих още една крачка напред.

Порцелан отстъпи назад и вдигна ръце, за да ме спре.

— Съжаляваш? — попита със странен тон. — За какво? Не… не се приближавай!

— Съжалявам за случилото се с Фенела. Направих всичко възможно, за да й помогна.

— За Бога, Флавия! — изписка Порцелан. — Престани! Опита се да я убиеш, много добре знаеш това. А сега искаш да убиеш и мен!

Думите й ми изкараха въздуха, сякаш някой ме е ударил. Не можех да си поема дъх; зави ми се свят, мислите ми препускаха и в главата си чувах звук като от ято скакалци.

— Аз…

Но нямаше смисъл — не можех да продумам.

— Фенела ми разказа всичко. Ти и семейството ти ни мразите от години. Баща ти изгонил Фенела и Джони Фаа от земята ви и Джони умрял заради това. Ти си я завела на старото им място за лагеруване, за да я довършиш, и почти успя, нали?

— Това е лудост! — успях да промълвя. — Защо ще искам да…

— Само ти си знаела, че фургонът й е там.

— Виж, Порцелан, знам, че си разстроена. Разбирам те. Но ако исках да убия Фенела, защо ще си правя труда да викам доктор Дарби? Нямаше ли да е по-лесно просто да я оставя да умре?

— Не… не знам. Опитваш се да ме объркаш. Може да си си търсила извинение… в случай че не успееш да я убиеш.

— Ако исках да я убия, щях да го направя — отвърнах раздразнено. — Нямаше да се откажа, докато не я довърша. Нямаше да се проваля, разбираш ли?

Очите на Порцелан се разшириха, но виждах, че съм я убедила.

— А по въпроса, че само аз съм била навън през нощта, какво ще кажеш за Бруки Хеъруд? Той се мотаеше из Бъкшоу, дори го хванах в салона. И него ли мислиш, че съм убила? Да не мислиш, че някой, който тежи двайсет килограма, може да убие Бруки, който тежеше вероятно осемдесет, и да го провеси като пране на тризъбеца на Посейдон?

— Ами…

— О, стига, Порцелан! Мисля, че Фенела не е видяла нападателя. Иначе нямаше да обвини мен. Тежко ранена и объркана е. Оставя въображението й да запълни липсващите спомени.

Порцелан стоеше на пътя и се взираше в мен, сякаш съм кобра в кошницата на факир, която внезапно е проговорила.

— Хайде, ела — качих се на Гладис. — Скачай на рамката. Ще се върнем в Бъкшоу и ще разнищим тази работа.

— Не, аз се връщам във фургона.

— Там няма да си в безопасност. — Може би ако й обяснях ситуацията направо, без заобикалки, щеше да промени решението си. — Онзи, който е разбил черепа на Фенела и е забил вилицата за омари в носа на Бруки, още е на свобода. Хайде, качвай се.

— Не. Казах ти, връщам се във фургона.

— Защо? Страх ли те е от мен?

Отговори малко по-бързо, отколкото ми се понрави.

— Да. Страх ме е.

— Добре тогава — рекох тихо. — Голяма глупачка си. Не ме интересува.

Поставих крак на педала и се приготвих да тръгна.

— Флавия…

Погледнах я през рамо.

— Признах на инспектор Хюит какво ми разказа Фенела.

„Прекрасно. Направо прекрасно!“

 

 

Някой беше казал, че музиката може да успокои и най-големия гадняр… или пък беше „звяр“? Дафи щеше да знае със сигурност, но тъй като не й говорех, нямаше как да я питам.

На мен обаче музиката не ми действаше и наполовина толкова успокояващо, колкото отмъщението. За мен разчистването на сметки изобщо не можеше да се сравнява с благотворния ефект на музиката. След срещата с Порцелан задишах тежко през носа като разярен глиган и ми трябваше време да се поуспокоя.

Щом влязох в лабораторията си, се почувствах сякаш съм прекрачила прага на тиха църква: редиците шишенца с химикали бяха моите витражи, а работният плот — моят олтар. Химията има повече богове и от връх Олимп и тук в уединение можех да се моля на най-великите от тях: Жозеф Луи Гей-Люсак (който, щом видял една млада продавачка в магазин за платове да чете тайно учебник по химия, скрит под тезгяха, веднага зарязал годеницата си и се оженил за момичето); Уилям Пъркин (открил как да приготвя лилава боя за наметките на императорите, без да използва плюнката на мекотели) и Карл Вилхелм Шееле, който най-вероятно е открил кислорода и — още по-вълнуващо — циановодорода, който според мен, имаше последната дума в света на отровите.

Първо си измих ръцете. Винаги изпълнявах това като церемония, но днес трябваше ръцете ми да са сухи.

Качих в лабораторията предмет, който обикновено стоеше завързан за седалката на Гладис. Гладис бе излязла от фабриката напълно оборудвана с кутия с инструменти за лепене на гуми и именно тази тенекиена кутия с името на господата Дънлоп на капака сега поставих на работния плот.

Но първо затворих очи и си представих ясно обекта на вниманието си: обичната ми сестра Офелия Гертруд де Лус, чиято мисия в живота бе да възроди Испанската инквизиция с мен за единствена жертва. Неотдавнашното изтезание със съучастието на Дафи беше последната капка. А сега щеше да удари часът за отмъщение!

Най-голямата слабост на Фели бяха огледалата: по отношение на суетата в сравнение с нея и Беки Шарп от „Панаир на суетата“ изглеждаше като някоя от Смирените сестри на Дева Мария — орден, с който Фели винаги ме сравняваше (в отрицателен смисъл, смея да добавя).

Сестра ми можеше да се гледа в огледалото с часове, да отмята коса, да оголва зъби, да си стиска пъпките и да подръпва надолу външните ъгълчета на клепачите, за да ги насърчи да увиснат аристократично като на татко.

Дори в църквата, където ходеше изтупана от глава до пети, Фели поглеждаше крадешком в огледалцето, скрито в книгата й с ХИМНИ, за да следи тена си, докато се правеше, че си припомня текста на Химн 573: „Създания от светлина и красота“.

Освен това тя бе сноб и по отношение на религията. За Фели сутрешната църковна служба беше драма, а тя — набожната звезда в нея. Винаги се стрелкаше първа на опашката за причастие, за да може на връщане към скамейката максимален брой хора да я видят как е свела скромно очи и е преплела дългите си бели пръсти пред себе си.

Припомнях си наум тези факти, докато планирах следващия си ход, а сега моментът за него настъпи.

С малката бяла Библия, която госпожа Малит ми подари в деня на първото ми причастие, в едната ръка и с кутията с инструменти в другата, се отправих към стаята на Фели.

Не беше толкова трудно, колкото изглежда. През лабиринта от прашни мрачни коридори на горния етаж успях да стигна от източното до западното крило на Бъкшоу, минавайки покрай няколко необитаеми спални, неизползвани от времето, когато кралица Виктория е отказала поканата да посети имението в последните години от управлението си. Казала на личния си секретар, сър Хенри Понсънби, че „в подобна малка къща няма място дори да се диша“

Зад дървените си врати тези стаи бяха като гробище за мебели, обитавани единствено от покрити с чаршафи легла, тоалетки и столове, чиито сухи кости нощем скърцаха и пукаха тревожно.

Сега, докато минавах покрай тях, всичко беше тихо чак до вратата, водеща до западното крило. Прилепих ухо до зеления плат, но от другата страна цареше тишина. Открехнах я мъничко и надзърнах в коридора.

Не се виждаше жива душа. Сякаш се намирах в гробница.

Усмихнах се, когато по западното стълбище долетя мелодията на „Радостният копнеж на човека“ на Бах: Фели се упражняваше на пианото в салона и нямаше да ме обезпокои.

Влязох в спалнята й и затворих вратата.

Познавах стаята сравнително добре, тъй като често идвах тук, за да свия някой шоколад и да претършувам хубавичко чекмеджетата. Разположението беше почти като на моята стая: просторна като плевня с високи тавани и прозорци; място, по-подходящо за паркиране на самолети, отколкото за паркиране на тяло за сън.

Най-голямата разлика между моята стая и стаята на Фели беше, че тук ги нямаше висящите на парцали от стените влажни тапети, които при силен дъжд задържаха студ, от които капеше вода и превръщаха дюшека ми в блато. В такива случаи се принуждавах да изоставя леглото си и, загърната в халат, да прекарам нощта на вмирисан на мухъл фотьойл в някой сух ъгъл.

За разлика от моята, стаята на Фели приличаше на декор от филм. Тапетите бяха на нежни цветя (като че ли мъхави рози), а високите прозорци — обрамчени с метри дантела.

Легло с бродиран балдахин стоеше почти незабелязано в ъгъла на огромната стая.

Отляво на прозорците гордо се издигаше изящна старинна тоалетка, чиито извити крака бяха тънки и деликатни като краката на балерините от картините на Дега. Върху нея беше прикрепено чудовищно огледало в тъмна рамка, твърде голямо за нежните крака, на които се крепеше. Приличаше по-скоро на Хъмпти Дъмпти — огромна глава върху крака на джудже.

Отворих Библията и я подпрях на четката за коса на Фели върху тоалетката. От кутията с инструменти извадих шишенце с магнезиев силикат хидроксид, по-известен като талк. Тази пудра пречеше на прясно залепената вътрешна гума да се прилепи за външната, но аз щях да го използвам с друга цел.

Топнах една от четчиците за грим на Фели в талка и след като погледнах към Библията за справка, написах с печатни букви кратко послание върху огледалото: Второзаконие 28:27.

След това извадих носната кърпа от джоба си и внимателно избърсах изписаните думи. Издухах попадалия върху плота на тоалетката талк и избърсах няколкото прашинки, останали на пода.

Готово! Останалата част от плана ми щеше да се изпълни сама, без да си помръдна и пръста, благодарение на неумолимите закони на химията.

Следващия път, когато Фели се курдисаше пред огледалото и се наведеше напред, за да разгледа грозната си мутра, влагата от топлия й дъх, щеше да направи думите върху стъклото видими. Посланието щеше да се появи пред очите й:

Второзаконие 28:27.

Фели щеше да се ужаси. Веднага щеше да провери откъса в Библията. Всъщност може и да не се наложеше: тъй като е свързан с външния вид, възможно беше вече да го знае наизуст. Но в случай че го потърсеше, щеше да открие следното:

„Ще те порази Господ с египетска проказа, хеморои, краста и сърбеж, от които не ще можеш да се изцериш.“

И сякаш проказата не бе достатъчна, „хеморои“ означаваше хемороиди — идеално допълнение според мен.

А доколкото познавах сестра си, знаех, че няма да се сдържи и ще прочете и останалото:

„И ще те порази Господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето. И ще ходиш пипнешком по пладне, както слепец ходи пипнешком в тъмнина, не ще имаш сполука в пътищата си, и ще бъдеш всеки ден притесняван и ограбван, и не ще има кой да те защити.“

На Фели щяха да й се разтреперят шушоните!

След като посланието се материализираше пред очите й, щеше да повярва, че е получила телеграма от Господ и — триста дяволи! — как само щеше да се разкайва!

Представях си я: щеше да се хвърли на пода и да пълзи по килима, да моли прошка за долния начин, по който се държи с малката си сестричка.

По-късно щеше да слезе за вечеря и да седне на масата изнурена, уплашена и безмълвна от шок.

Слязох по стълбите с кискане. Нямах търпение.

В подножието на стълбището, във вестибюла, стоеше инспектор Хюит.