Алън Брадли
Червена херинга без горчица (6)

Шест

Каква наглост само!

Реших да не му казвам нищо.

На поляната от другата страна на извития мост виждах сянката му да се движи бавно зад пуснатите пердета на фургона. Представих си как стъпва внимателно между кървавите петна по пода.

За мое учудване светлините угаснаха и няколко секунди след това инспекторът се върна на моста.

Изглеждаше изненадан да види, че още съм там, където ме остави. Без да каже и дума, той отиде до багажника, извади карирано одеяло и го наметна на раменете ми.

Ядно свалих одеялото и му го върнах. Изненадах се, че ръцете ми треперят.

— Не ми е студено, благодаря — казах с леден тон.

— Може би не ти е студено — отново ме загърна той, — но си в шок.

„В шок ли? Как пък не! Никога не съм изпадала в шок.“ За мен това беше напълно ново и непознато изживяване.

Инспектор Хюит сложи една ръка на рамото ми, а с другата ме хвана за лакътя, заведе ме до колата и ми отвори вратата. Тръшнах се на седалката като камък и изведнъж се разтреперих като лист.

— Най-добре да те закарам до вас — каза той, качи се в автомобила и запали двигателя. Обгърна ме вълна топъл въздух от парното и се зачудих как се стопли толкова бързо. Може би колата беше специален модел, произвеждан само за полицията… специално проектиран да предизвиква ступор. Може би…

И след това не помня нищо до момента, в който спряхме на постланата с чакъл алея пред главния вход на Бъкшоу. Не помня как сме минали през Канавката, по главната улица, покрай „Свети Танкред“ и как сме стигнали до Бъкшоу. Но ето че си бях у дома и очевидно бяхме изминали целия този път.

Изненадах се, когато видях Догър на вратата — сякаш е чакал там цяла нощ. С преждевременно побелялата си коса, осветена отзад от лампите във вестибюла, той ми заприлича на свети Петър пред райските порти, дошъл да ме посрещне у дома.

— Можех да се прибера пеша — обърнах се към инспектора. — Разстоянието е по-малко от километър.

— Разбира се, но возенето е за сметка на Негово величество.

Подиграваше ли ми се? В последно време инспекторът на два пъти ме беше откарвал до дома и в един от случаите заяви ясно, че що се отнася до изразходването на бензин, хазната на краля не е бездънна.

— Сигурен ли сте? — попитах странно замаяна.

— Разходите са покрити от личния му портфейл.

Сякаш насън изкачих тежко стъпалата до входната врата. Стигнах горе, а Догър се засуети около одеялото на раменете ми.

— Отивайте в леглото, госпожице Флавия. След малко ще ви донеса топла напитка.

Докато се тътрех изтощена по витото стълбище, чух, че Догър и инспекторът си говорят тихо, но не долових нито дума.

Горе в източното крило влязох в стаята си и дори без да сваля карираното одеяло на Негово величество, се проснах по очи на леглото.

 

 

Взирах се в чашата с какао на нощното си шкафче.

Видях дебелия кафяв каймак, образувал се на повърхността като ледена коричка върху кално езеро, и нещо в основата на езика ми подскочи като козле, а стомахът ми се обърна. Малко неща мразя, но на първо място сред тях е каймакът на млякото. Ненавиждам го.

Дори мисълта за удивителния химичен процес, който води до образуването му — протеините в млякото кипват и се разграждат, а когато изстинат, се свързват наново в гъстата ципа, — не ме утеши. По-скоро бих яла паяжини.

Какаото, разбира се, вече беше изстинало като вода в канавка. По редица сложни причини, коренящи се в миналото на рода ми, източното крило на Бъкшоу, както вече споменах, не се отопляваше, но нямаше за какво да се оплаквам. Сама избрах да обитавам тази част от къщата. Догър сигурно…

Догър!

За миг събитията от предишния ден нахлуха в съзнанието ми като заблудена гръмотевица и също като онези свирепи светкавици, за които разправят, че удрят от земята към небето, мислите ми се заредиха в обратен ред: първо инспектор Хюит и доктор Дарби, Канавката, после кръвта — кръвта! — сестрите ми Дафи и Фели, циганката и конят й Грай, и накрая панаирът в църковния двор — спомените се трупаха един след друг, но всеки един беше ярък.

Гръм ли ме беше ударил? Затова ли се чувствах толкова странно наелектризирана като гребен, търкан в хартия?

Не, не беше това — ала нещо ми убягваше.

„Е, ще се обърна на другата страна и ще поспя“, помислих си аз.

Само че не успях. Утринното слънце, нахлуващо през прозорците, дразнеше очите ми, които пареха, сякаш някой е хвърлил кофа с пясък в лицето ми.

Може би една вана ще ме разсъни. Усмихнах се при тази мисъл.

Дафи щеше да се облещи, ако научи, че възнамерявам да се изкъпя без заплахи. Викаше ми „Мърлявата Флавия“, поне когато татко не беше наоколо.

Самата тя най-много обичаше да се потопи във вана с гореща вода с книга в ръка и да чете, докато водата изстине.

„Все едно четеш в собствения си ковчег, казваше след това, само че без вонята.“

Не споделях ентусиазма й.

Мислите ми прекъсна тихо почукване на вратата. Увих се плътно в карираното одеяло и като пингвин се заклатушках през стаята.

Беше Догър с прясна чаша топло какао в ръка.

— Добро утро, госпожице Флавия.

Не попита как се чувствам, но въпреки това усетих, че ме наблюдава внимателно.

— Добро утро — отвърнах. — Би ли го оставил на масата? Съжалявам за какаото от снощи. Твърде уморена бях, за да го изпия.

Догър кимна и размени чашите.

— Полковникът иска да ви види в салона. Инспектор Хюит е с него.

Проклятие! Нямах време да обмисля внимателно нещата. Колко от историята трябваше да разкажа на инспектора и какво да премълча?

Да не говорим за татко! Какво щеше да каже, когато разбере, че най-малката му дъщеря е била навън цяла нощ и е газила в кръвта на циганка, която той някога е изгонил от земите ни.

Догър явно усети тревогите ми.

— Струва ми се, че инспекторът се интересува от здравословното ви състояние, госпожице. Ще им предам, че слизате.

 

 

Изкъпана и облечена с рокля с волани, слязох бавно по стълбището. Фели извърна очи от едно огледало във вестибюла, в което разглеждаше лицето си.

— Сега вече здраво загази — каза тя.

— Разкарай се — отвърнах любезно.

— Половината участък на Хинли е по петите ти и въпреки това намираш време да се сопваш на сестра си. Надявам се, не очакваш да ти идвам на свиждане, когато те тикнат в дранголника.

Минах покрай нея с цялото достойнство, което успях да намеря у себе си, и прекосих вестибюла. На вратата на салона се спрях за кратка молитва: „Боже, благослови ме и ми покажи пътя; изпълни ме с търпение и светкавична съобразителност.“

Отворих вратата.

Инспектор Хюит стана от пухкавия фотьойл, където Дафи обикновено четеше, преметнала крака през страничната облегалка. Татко стоеше пред камината, а половината от лицето му, която се падаше в сянка, се отразяваше в огледалото.

— Ето те и теб, Флавия — рече той. — Инспекторът тъкмо ми разказваше, че бързите ти действия са спасили живота на една жена. Браво на теб.

Браво?… Браво?

Баща ми ли го каза? Или някой от древните богове го използваше като кукла на вентролог, за да предаде похвалата си от връх Олимп?

Не, едва ли щеше да избере татко за вестоносец. През единайсетте си години живот не помнех нито веднъж да ме е похвалил и сега, когато го направи, нямах ни най-малка представа как да реагирам.

Инспекторът ме измъкна от неловкото положение:

— Браво, наистина. Лекарите казаха, че въпреки жестокото нападение, жената се е отървала само с пукнат череп. На нейните години, разбира се…

Татко го прекъсна:

— Доктор Дарби позвъни да ти благодари, Флавия, но Догър му каза, че спиш. Аз лично приех обаждането му.

Татко е говорил по телефона? Не можех да повярвам! Татко позволяваше „апаратът“, както го наричаше, да стои у дома с изричното нареждане да се използва само за най-спешни случаи: като Апокалипсиса например.

Доктор Дарби обаче бе приятел на татко. Знаех, че чичо доктор съвсем скоро ще чуе строга лекция относно нарушаването на тази заповед, ала в крайна сметка щеше да го преживее.

— Въпреки това — продължи татко с малко по-мрачно изражение, — ще трябва да обясниш защо си се скитала при Стобора посред нощ.

— Горката циганка — смених темата аз. — Шатрата й изгоря на панаира и тя нямаше къде да отиде.

Докато говорех, следях изражението на татко, за да видя дали ще се сети. Нали все пак той е изгонил Джони Фаа и жена му от Бъкшоу? Дали беше забравил за този инцидент? Почти със сигурност нямаше представа, че действията му са довели до смъртта на Джони Фаа на пътя, но аз определено нямаше да му го кажа.

— Спомних си за проповедта на викария за християнското съчувствие…

— Да, да, Флавия — прекъсна ме татко. — Много похвално.

— Казах й, че може да спре при Стобора, но само за една нощ. Знаех, че ти…

— Благодаря ти, Флавия, достатъчно.

— … ще одобриш постъпката ми.

Горкият татко: обезоръжен и надхитрен. Почти ми стана жал за него.

Той сви показалец и докосна с кокалче двата си мустака един след друг: първо десния, после левия — едва доловим нервен жест, който военните офицери вероятно използваха от незапомнени времена. Обзалагам се, че и Юлий Цезар е попипвал с кокалчета мустаците си точно по този начин.

— Инспектор Хюит иска да поговори с теб. Тъй като става въпрос за поверителна информация за лица, които не познавам, ще ви оставя сами.

Татко кимна на инспектора и излезе. Чух как вратата на кабинета му се отваря и затваря, преди да потърси убежище при марките си.

— А сега — каза инспекторът, прелисти бележника си и свали капачката на химикалката си. — Започни отначало.

— Не можах да заспя — започнах аз.

— Не от това начало — рече инспектор Хюит, без да вдига очи. — Разкажи ми за панаира.

— Влязох в шатрата на циганката, за да ми предскаже бъдещето.

— И предсказа ли ти го?

— Не — излъгах аз.

Последното нещо на света, което бих споделила с инспектор Хюит, беше видението за жената в планината — жената, която искала да се върне у дома от студа. Нямаше да му кажа и за жената, в която се превръщах.

— Без да искам, прекатурих свещта и преди да се усетя… аз…

За моя изненада при спомена за случилото се долната ми устна потрепери.

— Да, чух за това. Викарият ми разказа подробно, както и доктор Дарби.

Преглътнах и се зачудих дали някой е съобщил как се бях скрила зад един павилион, докато шатрата на циганката гореше.

— Горкичката — каза той нежно. — Доста шокиращи неща преживя, нали?

Кимнах.

— Ако знаех какво вече ти се е случило, щях да те заведа направо в болницата.

— Няма нищо — отвърнах решително. — Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Не — преглътнах сълзите си.

И изведнъж от устата ми се изля всичко: от панаира до Стобора, без да пропусна избухването на госпожа Бул; от изфабрикуваната история, че не съм могла да заспя, загрижена за здравето на циганката, до това как я открих в локва кръв във фургона. Не пропуснах нито една подробност.

С изключение на Бруки Хеъруд, разбира се.

Това го пазех за себе си.

Смея да твърдя, че представлението ми бе великолепно. Както бях научила от ранна възраст, няма по-добър начин да прикриеш лъжа — или поне да скриеш, че очевидно премълчаваш нещо — от това да го удавиш в емоционален изблик от истини.

През цялото време химикалката на инспектор Хюит летеше по страниците и записваше всяка моя дума. „Явно използва стенография“, помислих си, докато го наблюдавах. По-късно щеше да препише бележките си по-подробно, по-спретнато и по-четливо.

Може би ги диктуваше на съпругата си Антигона. Запознах се с нея неотдавна на едно представление на куклен театър в енорийската зала. Тя дали ме помнеше?

Представих си я как седи зад пишещата машина на кухненската маса в стилно обзаведената им къща с изправен гръб и идеална стойка и с пръсти, летящи по клавишите. Щеше да носи обеци като големи халки и копринена блуза в цвят пепел от рози.

— Флавия де Лус? — Щеше да вдигне въпросително големите си черни очи към съпруга си. — Това не е ли очарователното момиче, с което се запознах в „Свети Танкред“, скъпи?

Очите на инспектор Хюит щяха да проблеснат.

— Същата, мила. — Щеше да отвърне той и да поклати глава при спомена за мен. — Същата.

Почти приключих с показанията си, тъй като стигнах до момента, в който самият инспектор се появи на местопрестъплението при Стобора.

— Това е достатъчно засега — каза той, затвори бележника и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. — Помолих сержант Грейвс да намине по-късно, за да ти вземе отпечатъци. Рутинна процедура.

Сбърчих чело, но тайничко се зарадвах. Усмихнатият сержант с трапчинките, който обичаше да намигва, бе станал един от любимците ми от участъка в Хинли.

— Предполагам, че ще разгледат всички отпечатъци — казах услужливо. — И моите, и на доктор Дарби.

„И на нападателя на циганката“, можеше да добави инспекторът, но не го направи. Вместо това стана и ми подаде ръка за здрависване, официално като на градински прием у кралското семейство.

— Благодаря ти, Флавия. Много ни помогна… както винаги.

Както винаги ли? Инспекторът надсмиваше ли ми се?

Но не — стисна здраво ръката ми и ме погледна право в очите.

Страхувам се, че се усмихнах самодоволно.