Алън Брадли
Червена херинга без горчица (17)

Седемнайсет

Както няколко от другите магазини в Бишъпс Лейси, антиквариатът на Петибоун имаше старинна фасада с малка изписана вратичка, сместена между два еркерни прозореца.

Минах бавно с колелото по улицата, а после слязох от Гладис и се приближих небрежно до магазина, сякаш чак сега го забелязвах.

Прилепих нос в стъклото, но вътре беше твърде тъмно, за да видя нещо повече от купчина стари чинии върху прашна маса.

Неочаквано отнякъде изникна ръка и окачи нещо право пред лицето ми — ръчно написана картонена табела.

„Затворено“, гласеше тя и картонът още се полюшваше на връвта, когато се стрелнах към вратата. Сграбчих бравата, но в същия миг, чифт ръце без тяло хванаха топката от вътрешната страна и отчаяно се опитаха да й попречат да се завърти — опитаха се да заключат, преди да успея да вляза.

Но късметът беше на моя страна. Силният ми натиск се оказа по-силен от натиска на ръцете от вътрешната страна и влетях в магазина малко по-бързо, отколкото ми се искаше.

— О, благодаря. Мислех си, че сте затворили. Но търся подарък и…

— Затворено е — каза пресипнало тънко гласче и щом се обърнах, се озовах лице в лице със странен дребен човек.

Приличаше на дръжка на чадър, издялана във формата на папагал: гърбав нос, бяла коса, гъста и къдрава като напудрена перука, и червени кръгове на двете бузи, сякаш си е сложил руж. Лицето му беше бяло като платно, а устните — неописуемо червени.

Изглеждаше нестабилен на мъничките си крака и се полюшваше толкова застрашително напред-назад, че имах чувството, че всеки момент ще се стовари на земята.

— Затворено е — повтори той. — Елате друг път.

— Господин Петибоун? — попитах и протегнах ръка. — Аз съм Флавия де Лус от Бъкшоу.

Не му оставих голям избор.

— Приятно ми е да се запознаем — рече, пое два от пръстите ми в миниатюрната си длан и ги стисна леко. — Но магазинът е затворен.

— Става въпрос за баща ми — продължих задъхано. — Днес е рожденият му ден и искахме, аз и сестрите ми, да го изненадаме. Той проявява голям интерес към един предмет в магазина ви и се надявахме… съжалявам, че идвам толкова късно, господин Петибоун, но сгъвах бинтове в медицинската палатка на „Свети Йоан“ и…

Оставих долната си устна леко да потрепери.

— И кой е този… хм… предмет?

— Една маса — казах бързо първото, което ми дойде наум, и добре, че се сетих. В подобен магазин сигурно се намираха десетки маси и щях да имам възможност да огледам добре наоколо, докато търсех подходящата.

— Бихте ли… хм… я описали?

— Да, разбира се. Има четири крака и… плот.

Виждах, че не съм го убедила.

— Ще се използва за марки. Баща ми е филателист и се нуждае от маса, на която да преглежда колекцията си… под лампа. Зрението му вече не е така остро както преди и със сестрите ми…

Човекът ме побутваше към вратата.

— О, чакайте малко. Мисля, че е тази — посочих към една доста окаяна мебел, сбутана в мрака под масивен часовник, украсен с калаени коне с големи кореми. Приближих се да я докосна и се озовах на около два метра навътре в магазина.

— О, не, тази е твърде тъмна. Мислех си, че е от махагон. Не! Чакайте, ето онази там е!

Хвърлих се навътре в магазина и потънах в сенките. Петибоун настъпваше след мен като вълк след плячка и осъзнах, че пътят ми към изхода е отрязан.

— Каква игричка играеш? — попита той и внезапно посегна към лакътя ми.

Отскочих назад и му се изплъзнах.

Изведнъж ситуацията стана опасна. Но защо? Имаше ли нещо в магазина, което Петибоун не искаше да видя? Дали подозираше, че съм надушила съмнителните му сделки с антики?

Каквато и да бе причината за агресивното му поведение, трябваше да действам бързо.

От дясната ми страна на около трийсет сантиметра от вратата, стоеше масивен гардероб. Пъхнах се зад него.

Бях в безопасност, поне за известно време. Господин Петибоун беше твърде едър, за да се провре до мен. Възможно бе и да не мога да изляза оттам, но поне имах миг, за да планирам следващия си ход.

След малко обаче Петибоун се върна с метла. Бутна ме в ребрата с мекия край и натисна. Не помръднах. Тогава обърна метлата и започна да ме мушка бясно с дръжката, все едно е сгащил плъх зад кухненския шкаф.

— Ох! — извиках силно. — Спрете! Престанете! Боли ме!

Всъщност не ме болеше, но нямаше да му го кажа. Успях да се плъзна достатъчно далеч, за да изляза от обхвата на метлата.

Той заобиколи гардероба, за да се опита да ме изтика от другата страна, но аз се плъзнах обратно в далечния край.

Съзнавах обаче, че съм хваната в капан. Тази игра на котка и мишка можеше да продължи цял ден.

Гардеробът вече се клатеше, а болтовете му скърцаха пронизително. Петибоун бе опрял рамо в единия ъгъл на дървената мебел и го местеше към стената.

— Ох! — изписках аз. — Ще ме премажете!

Дървената мебел застина неподвижна и атаката му спря за миг. Чух тежкото му дишане.

— Реджиналд!

Женският глас прониза магазина като падаща висулка.

— Реджиналд! Качвай се тук веднага! Чу ли?

— Ей, вие горе! — извиках. — Аз съм Флавия де Лус.

Последва тишина, но след малко гласът се обади:

— Качвай се, Флавия. Реджиналд, доведи момичето.

Все едно каза „донеси“

Измъкнах се иззад гардероба, разтрих лакти и му хвърлих укорителен поглед.

Неговият поглед се плъзна към тясно стълбище покрай стената на магазина и преди да е размислил, тръгнах към стъпалата.

Можех да се стрелна към вратата, ала не го направих. Това можеше да е единственият ми шанс да огледам магазина. „Като е гарга, да е рошава“, обичаше да казва госпожа Малит.

Поставих крак на първото стъпало и се затътрих нагоре към съдбата си.

Стаята на втория етаж напълно ме изненада. Вместо плетеницата от малки отделения, които си представях, помещението беше неочаквано просторно. Всички вътрешни стени явно бяха срутени, за да се получи широка мансарда, голяма колкото магазина отдолу.

И какъв контраст имаше само между двете помещения! Тук нямаше струпани мебели: всъщност, с едно изключение, стаята беше почти празна.

В средата й стоеше огромно квадратно легло, покрито с бели чаршафи, а върху него, облегната на стена от възглавници, лежеше жена с лице, сякаш изсечено от леден блок. Кожата й имаше лек синкав — или цианиден — оттенък, което можеше да се дължи на отравяне с въглероден оксид или със сребро, но след като се взрях в нея, установих, че оцветяването не е от отравяне, а е грим.

Кожата й имаше цвят на кондензирано мляко. Устните, също като на съпруга й (предположих, че човекът папагал й е съпруг), бяха покрити с удивително червено червило, сякаш е изостанала звезда от нямото кино, а косата й се спускаше около лицето на безброй сребристи масури.

Чак след като огледах стаята и обитателката й, насочих вниманието си към самото легло: изработено от абанос, с четири колони, резбовани във формата на черни ангели, замръзнали в движение като караула пред Бъкингамския дворец.

Явно бяха натрупали няколко дюшека един върху друг, за да е толкова високо, а отстрани имаше сложени две дървени стъпала като стълба, подпряна на бала сено.

Леденото привидение в леглото бавно вдигна театрален бинокъл пред очите си и ме разгледа хладно през лещите.

— Флавия де Лус, казваш. От дъщерите на полковник Де Лус от Бъкшоу?

Кимнах.

— Сестра ти Офелия ни е свирила в Женския институт. Забележително талантлива пианистка.

Трябваше да се досетя, че прикованият към леглото айсберг е приятелка на Фели!

При други обстоятелства щях да отговоря грубо и да изляза от стаята, но сега не беше моментът за подобно нещо. Започвах да осъзнавам, че разследването на убийство изисква голяма жертвоготовност.

Всъщност жената казваше истината. Фели наистина бе първокласна пианистка, но нямаше смисъл да го повтарям непрекъснато.

— Да — отвърнах. — Много е талантлива.

До този момент не бях забелязала колко близо стои Реджиналд — на едно-две стъпала зад гърба ми.

— Ти можеш да си вървиш, Реджиналд — каза жената и аз го проследих с поглед как слиза притеснително мълчалив обратно към магазина.

— А сега говори — обърна се към мен жената.

— Опасявам се, че дължа извинение на вас и на господин Петибоун. Излъгах го.

— За какво?

— Казах, че съм тук, за да купя маса за татко. Всъщност само търсех възможност да ви попитам за Спънатите.

— Спънатите ли? — попита тя с неловък смях. — Защо мислиш, че знам нещо за тях? Изчезнали са още по времето на напудрените перуки.

Въпреки че отрече, видях как въпросът ми я хвана неподготвена. Може би трябваше да се възползвам от изненадата й.

— Знам, че братството е основано през седемнайсети век от Никодимус Флич и че Стобора в Бъкшоу е важна част от историята им, тъй като там са се кръщавали и така нататък.

Замълчах, за да видя как ще приеме думите ми.

— И какво общо имам аз с тази работа? — попита жената, свали бинокъла и пак го вдигна.

— Ами, някой спомена, че вие сте от тази… вяра. Говорех си с госпожица Маунтджой и тя…

Вярно е — наистина бях говорила с госпожица Маунтджой. Стига да не споменавах, че всъщност не тя ми е казала, нямаше да съм извършила грях. Освен че премълчах, може би. Фели все повтаряше до втръсване какъв страшен грях е премълчаването.

— Тилда Маунтджой — рече жената след дълго мълчание. — Разбирам… продължавай.

— Ами, работата е там, че си водя записки за историята на Бъкшоу и докато преглеждах архивите в библиотеката на татко, се натъкнах на няколко стари документа.

— Документи ли? — попита тя настойчиво. — Какви документи?

Захапваше въдицата! Мислите й бяха изписани по лицето ясно като татуировки.

„Стари документи, свързани с Никодимус Флич и Спънатите ли?“, мислеше си тя. „Каква чудесна възможност да дръпна килима изпод краката на скъпата, глупава, стара Тилда и многословните й доклади във вестника на Дружеството за изследване на историята на Спънатите. Какво като е бивша библиотекарка! Ще й покажа какво може да излезе на бял свят след истинско проучване.“

И така нататък.

— О, просто откъслечни неща — отвърнах. — Писма до един от предците ми, Луций де Лус, за това-онова… Просто купища имена и дати — добавих. — Нищо интересно, опасявам се.

Това беше черешката на тортата — но щях да се престоря, че е маловажно.

Жената се взираше в мен през лещите на бинокъла като орнитолог, който неочаквано се е натъкнал на рядък вид птица.

Сега трябваше да изчакам. Ако думите ми не бяха разпалили любопитството й, нищо друго нямаше да помогне.

Почти усещах горещината на погледа й.

— Това не е всичко — заяви тя. — Какво още? Не ми казваш цялата истина.

— Ами всъщност си мислех да помоля Спънатите да ме приемат сред тях. Ние Де Лус не сме истински англиканци, тъй като векове наред сме изповядвали католицизма, но Фели ми каза, че Спънатите не се… не се…

— Не се подчиняват?

— Да, не се подчиняват, и тъй като и аз не се подчинявам… защо да не се присъединя към тях?

В това имаше зрънце истина: спомних си, че един от идолите ми, Джоузеф Пристли, откривателят на кислорода, е бил свещеник на бунтовническа секта в Лийдс, а щом изтъкнатият Джоузеф можеше, защо не и…

— Води се разгорещен дебат — прекъсна ме замислено жената — за това дали сме отцепници, или бунтовници, и при обединяването на религията през хиляда седемстотин…

— Значи наистина сте от Спънатите!

Жената се взря в мен сурово, сякаш се е замислила.

— Има хора, които пазят основите, върху които са градили предците им — каза тя. — В наши дни невинаги е лесно…

— За мен няма значение. Бих дала всичко да стана „спъната“.

В известен смисъл беше вярно. Представях си как куцукам весело по някой селски път с разперени ръце, за да пазя равновесие като въжеиграч, докато се клатушкам от едната страна на пътя до другата.

„Аз съм спъната!“ щях да викам на всеки срещнат.

„Докато куцуках към Сейнт Ийвс…“

— Много интересно — прекъсна бляновете ми жената. — А баща ти знае ли за тези въжделения?

— Не! — възкликнах потресено. — Моля ви, не му казвайте! Татко е много праволинеен и…

— Разбирам. Тогава това ще си остане наша тайна. Само двете с теб ще знаем.

Чудесно!

— О, благодаря ви — прошепнах аз. — Знаех си, че ще ме разберете.

Докато тя дърдореше за Закона за религиозната търпимост, Оксфордския закон, графинята на Хънтингтън и Калвинистката връзка, се възползвах от възможността да огледам стаята.

Нямаше много за гледане: леглото, разбира се, което сега ми напомни за Голямото легло от Уеър в Музея на кралица Виктория и принц Албърт. В далечния ъгъл, под прозореца, имаше малка масичка с котлон и кафяв чайник, кутия с бисквити и чаша в чинийка. Очевидно Реджиналд Петибоун не закусваше с жена си.

— Искаш ли бисквита? — попита тя.

— Не, благодаря. Не ям захар.

Лъжа, разбира се, но превъзходна.

— Какво необикновено дете си ти — махна жената към кутията с бисквити и добави: — Тогава би ли донесла една на мен? Не страдам от подобни скрупули.

Отидох до прозореца и взех кутията с бисквитите. Когато се обърнах, случайно погледнах навън — надолу към заграденото пространство при задния вход на магазина.

Там стоеше ръждясал зелен микробус с отворени врати и веднага познах, че е същият, който видях паркиран пред Върбовата вила.

В същия миг мускулест мъж по риза се появи в полезрението ми. Беше двуногият булдог — онзи, който за малко не ме хвана в гаража!

Освен ако не се лъжех жестоко, това трябва да беше Едуард Сампсън от „Рай Роуд“ в Източен Финчинг — чието име видях на документите в жабката.

Докато стоях неподвижно и го наблюдавах, той извади от задната част на микробуса два тежки предмета. Обърна се, може би защото бе усетил погледа ми, и вдигна глава към прозореца, на който стоях.

Първата ми реакция бе да се дръпна назад — да се отдалеча от стъклото — но установих, че не мога да помръдна. Някаква частица от съзнанието ми вече беше зърнала подробност, която чак сега мозъкът ми осмисляше, и се опасявам, че ахнах на глас.

Предметите, които двуногият булдог държеше в ръце, бяха триножниците за камина на Хариет — Лисицата Сали и Шопо!