Алън Брадли
Червена херинга без горчица (3)

Три

Гледано отзад, от брега на декоративното езеро, имението Бъкшоу разкриваше една своя страна, която хора извън семейството рядко виждаха. Макар високата тухлена стена на зеленчуковата градина да скриваше част от къщата, имаше две стаи на горния етаж — по една в края на всяко крило, които сякаш се издигаха над всичко останало като еднакви кули от приказка.

В югозападния край се намираше будоарът на Хариет — задушна стая, запазена точно както е изглеждала в онзи ужасен ден преди десет години, когато новината за трагичната й смърт е пристигнала в Бъкшоу. Въпреки италианските дантелени завеси на прозорците самата стая беше чудато стерилна реликва, сякаш като в Британския музей нощем тихо идваха облечени в сиво чистачи и заличаваха следите от хода на времето като паяжините и прахта.

Макар да не ми се вярваше, сестрите ми твърдяха, че татко поддържа олтара на Хариет. Веднъж, скрита на стълбите, чух Фели да казва на Дафи:

— Той чисти през нощта, за да изкупи греховете си.

— Кървавите петна и всичко останало — шепнеше Дафи драматично.

Твърде развълнувана, за да заспя, часове наред лежах в леглото и се чудих какво ли имаха предвид.

В югоизточния край на къщата на последния етаж прозорците на химичната ми лаборатория отразяваха бавно преминаващите облаци, които се носеха по тъмните стъкла като дебели овце по синя поляна, без да издават на външния свят за палата на удоволствията, скрит зад тях.

Вдигнах радостно очи към прозорците и си представих редиците блещукащи стъкленици, които ме чакаха там. Бащата на прачичо ми Таркуин де Лус направил лабораторията по времето на кралица Виктория, за да угоди на сина си. Чичо Тар бил изключен от Оксфорд посред някакъв скандал, който така и никой не обясняваше докрай — поне в мое присъствие, — и тук в Бъкшоу започнал славната си уединена кариера в сферата на химията.

След смъртта на чичо Тар лабораторията останала да пази тайните си самотна: заключена и забравена от хора, които се интересували повече от данъци и канализации, отколкото от стъкленици с изящни форми.

Докато не се появих аз и не я обявих за свое владение.

Сбърчих доволно нос при този спомен.

Докато вървях към кухненската врата, се възгордях, че съм се сетила да използвам най-малко набиващия се на очи вход. Тъй като Дафи и Фели непрекъснато заговорничеха срещу мен, трябваше винаги да съм нащрек. Но заради вълнението от панаира и пътуването с циганския фургон до Стобора, пропуснах обяда. В този миг бих понесла дори парче от кошмарния за стомаха зелник на госпожа Малит, разбира се, придружено с чаша леденостудено мляко, за да притъпи вкусовите ми рецептори. Само че толкова късно следобед госпожа Малит щеше вече да си е тръгнала и кухнята да е на мое разположение.

Отворих вратата и влязох.

— Хванах те! — каза дрезгав глас в ухото ми и пред очите ми падна черна завеса, когато нахлузиха торба на главата ми.

Преди да успея да извикам, нападателите — двама, съдейки по броя на ръцете, сграбчили крайниците ми, — ме обърнаха надолу с главата. Висях, опряла чело в пода, а някой ме държеше за глезените.

Задушавах се, борех се да си поема въздух, но дробовете ми се изпълниха с острия пръстен мирис на картофите, които до съвсем скоро са обитавали торбата. Усещах как кръвта ми нахлува в главата.

Проклятие! По-рано трябваше да се сетя да ги ритна. Сега е твърде късно.

— Викай колкото искаш — изсъска втори глас. — Няма кой да те спаси.

Изтръпнах, щом осъзнах, че е вярно. Татко беше заминал за Лондон на филателистки търг, а Догър го придружаваше да купи градинарски ножици и боя за обувки.

Немислимо бе в Бъкшоу да влязат крадци.

Значи оставаха само Дафи и Фели.

Странно, но ми се искаше да са крадци.

Спомних си, че в цялата къща имаше само една брава, която скърцаше: бравата на вратата към избата.

И сега чух изскърцването на брава.

Миг по-късно похитителите ме вдигнаха на рамене като застрелян елен и ме понесоха грубо, с главата напред, надолу по стълбите на избата.

Щом слязохме, ме стовариха тежко върху каменния под, при което си ударих лакътя и чух пронизителния си писък, последван от звука на накъсаното ми дишане, да отекват от сводестия таван.

Нечия обувка изхрущя в камъчетата недалеч от мястото, където лежах просната.

— Моля за тишина! — изграчи кух глас, който звучеше изкуствено, като от тенекиен робот.

Пак изпищях и се страхувам, че май даже изхлипах.

— Моля за тишина!

Дали от внезапния шок, или от влажния студ в избата, но се разтреперих. Щяха ли да приемат това като знак за слабост? Казват, че когато са в опасност, някои дребни животни инстинктивно се правят на умрели, и осъзнах, че съм едно от тях.

Дишах тихо и се опитвах да не помръдвам.

— Освободи я, Гарбакс!

— Слушам, Триоки!

Сестрите ми понякога се забавляваха, като влизаха в ролите на странни чуждоземни същества: същества дори по-странни и чуждоземни от тях двете.

Много добре знаеха, че този номер по неизвестни причини особено ме разстройва.

Вече съм научила, че сестринството, също като Лох Нес, крие подмолни течения, но чак сега осъзнах, че от всички невидими връзки между нас най-силни са най-мрачните.

— Престани, Дафи! Стига, Фели! — извиках аз. — Плашите ме.

Ритнах убедително два пъти като жаба, сякаш всеки момент щях да получа гърч.

Торбата внезапно се изхлузи от главата ми, ръцете ме извъртяха и се озовах по лице на каменния под.

Самотната свещ, поставена върху дървено буре, примигваше несигурно, а слабата й светлина пращаше тъмни сенки да танцуват из каменните сводове на избата.

Очите ми привикнаха към сумрака и забелязах лицата на сестрите ми да изникват гротескно сред сенките. Бяха изрисували черни кръгове около очите и устите си с пепел от корк и веднага разбрах какво искат да ми внушат с този грим: „Пази се! В ръцете на диваци си!“

Сега видях откъде дойде изопаченият глас: Фели е говорила, пъхнала уста в празна консервна кутия от какао.

— „Френският черен кехлибар е само стъкло“ — изсъска тя и хвърли тенекиената кутия на пода, където тя падна със стряскащо дрънчене. — Това бяха думите ти. Какво направи с брошката на мама?

— Стана случайно — изскимтях престорено.

Безизразното лице на Фели ми даде малко увереност.

— Изпуснах я и стъпих върху нея. Ако беше истински черен кехлибар, вероятно нямаше да се счупи.

— Дай ми я.

— Не мога, Фели. Разби се на съвсем малки парченца. Стопих ги на шлака.

Всъщност бях разбила брошката с чук и я надробих на черен пясък.

— Шлака ли? Че за какво ти е шлака?

Щеше да е грешка да й кажа, че работя върху нов вид керамична колба, която да издържа на температурите, достигани от свръхмощна спиртна лампа.

— За нищо — отвърнах. — Просто си играех.

— Странно, но ти вярвам — рече Фели. — Нали именно това вие злите подхвърлени деца правите най-добре. Играете си.

Учудването явно се бе изписало по лицето ми.

— Подхвърлени деца — повтори Дафи със странен глас. — Горските феи идват нощем и крадат здрави бебета от люлките. На тяхно място оставят грозни сбръчкани подхвърлени бебета като теб, а майките се побъркват от мъка.

— Ако не вярваш — рече Фели, — се огледай в огледалото.

— Не съм подхвърлено дете — възразих аз вече ядосана. — Хариет ме е обичала повече отколкото всяка от вас, идиотки такива!

— Нима? — подсмихна се подигравателно Фели. — Тогава защо те оставяше да спиш на отворен прозорец всяка вечер с надеждата, че феите ще върнат истинската Флавия?

— Не е вярно! — изкрещях аз.

— Опасявам се, че е вярно. Бях там и виждах какво става. Помня.

— Не! Не е вярно!

— Напротив. Прегръщах я и плачех: „Мамо, мамо! Моля те, накарай феите да върнат сестричката ми.“

— Флавия? Дафни? Офелия?

Татко!

Гласът му прокънтя откъм стълбището към кухнята, каменните стени го усилиха и започна да отеква от свод на свод.

И трите завъртяхме рязко глави тъкмо навреме, за да видим обувките, панталоните, торса и накрая лицето на баща ни, докато слизаше по стълбите.

— Какво става тук? — огледа той трите ни в мрака. — На какво сте се направили?

Фели и Дафи вече се опитваха да изтрият с опакото на ръцете си черните кръгове от лицата си.

— Играехме си на Скариди и тризъбци — отвърна Дафи, преди да успея да се обадя, и ме посочи обвинително с пръст: — Тя все се дърпа, когато е неин ред да играе Бегъм, а когато е наш ред, винаги…

„Браво, Дафи“, помислих си. Дори аз не бих могла да измисля по-добро оправдание.

— Изненадваш ме, Офелия — каза татко. — Не бих и предположил, че…

И тогава замълча, изглежда, не намираше подходящите думи. Понякога ми се струваше почти… почти сякаш… май се страхуваше от най-голямата ми сестра.

Фели затърка лице и размаза страховито грима си от сажди. Едва не се изсмях на глас, но тогава осъзнах какво цели. В опит да предизвика съчувствие тя размазваше чернилката, за да си направи драматични тъмни кръгове под очите.

Каква хитруша! Като актриса, която нанася грима си на сцената, Фели изнесе смело и безсрамно представление, на което нямаше как да не се възхитя.

Татко не можеше да откъсне очи от гледката като човек, хипнотизиран от кобра.

— Добре ли си, Флавия? — попита той почти без да помръдне от мястото си на третото стъпало отдолу нагоре.

— Да, татко.

Канех се да добавя „Благодаря, че попита“, но се спрях навреме. Не исках да преигравам.

Той ни огледа бавно с тъжните си очи една след друга, сякаш вече нямаше думи.

— В седем часа ще има разискване в салона — каза най-накрая.

Хвърли ни един последен поглед, обърна се и се затътри нагоре по стълбите.

 

 

— Работата е там — казваше татко, — че вие, момичета, изглежда не разбирате…

И беше прав: не го разбирахме така, както той не разбираше нас.

Той живееше в свят на конфети: пъстра вселена от кралски особи в профил и живописни пейзажи върху лепящи се парченца хартия; свят на пирамиди и бойни кораби, на деликатни окачени мостове в далечни кътчета на света, на дълбоки пристанища, самотни кули и лица на прочути хора. Накратко, татко беше колекционер на марки, или „филателист“, както сам предпочиташе да се нарича и както предпочиташе да го наричат другите.

През всеки миг, в който бе буден, той се взираше през лупа и разглеждаше хартийки в безкрайно търсене на дефекти. Откриването на микроскопична пукнатина в печатната плака, довела до появата на нежелан косъм върху брадичката на кралица Виктория, можеше да го доведе до екстаз.

Първо се разглеждаше официалната фотография и следваше въодушевление. Вадеше от шкафа и разпъваше в кабинета си статив със стар фотоапарат с плаки и чудато приспособление, наречено макроскопска леща, която позволяваше да прави силно увеличени снимки на обекта. След като се проявеше негативът, се получаваше фотография, достатъчно голяма, за да запълни цяла страница на книга. Понякога, докато се суетеше щастливо над заниманието си, дочувахме откъси от оперети на Гилбърт и Съливан да се носят като бегълци из къщата.

После започваше да пише доклад, който щеше да изпрати на списание „Филателист“ или на друго подобно издание, и леко се вкисваше. Всяка сутрин носеше на масата за закуска топове хартия и запълваше старателно страница след страница с дребния си почерк.

Седмици наред не виждаше и не чуваше нищо друго, докато не напишеше и последната дума — че и малко отгоре — по въпроса за фалшивия мустак на кралицата.

Веднъж, докато лежахме на южната морава и гледахме синята твърд на съвършеното лятно небе, казах на Фели, че стремежът на татко да търси несъвършенства не се изчерпва само с марките, а някак си се прехвърля и върху дъщерите му. „Затваряй си мръсната уста!“, сопна ми се тя.

— Работата е там — повтори татко и ме върна към настоящето, — че вие, момичета, изглежда не разбирате колко сериозно е положението.

Имаше предвид най-вече мен.

Фели, разбира се, се прояви като страхливка и историята как съм стопила една от грозните викториански брошки на Хариет се изля от устата й весело като клокочещо поточе.

— Не си имала право да я вземаш от дрешника на майка си — каза татко и за миг студените му сини очи се прехвърлиха върху сестра ми.

— Съжалявам — отвърна Фели. — Исках да си я сложа в неделя за църква, за да впечатля Дитер. Сгреших. Трябваше да помоля за разрешение.

„Сгреших“? Нима чух правилно, или ушите ме лъжеха? По-скоро слънцето и луната щяха да се завъртят във вихрен танц в небето, отколкото някоя от сестрите ми да се извини. Това просто беше нечувано.

Дитер, когото Фели спомена, беше Дитер Шранц от фермата Кълвърхаус — бивш немски военнопленник, решил да остане в Англия след края на войната. Фели му беше хвърлила око.

— Да, трябваше да попиташ — каза татко.

Когато насочи вниманието си към мен, нямаше как да не забележа, че бръчиците във външните ъгълчета на сините му очи — гънките, които често мислех, че му придават толкова аристократичен вид, — са по-отпуснати от обикновено и го карат да изглежда по-тъжен от всякога.

— Флавия — рече той с равен и уморен глас, който ме нарани повече от остър меч.

— Да, сър?

— Как да постъпя с теб?

— Съжалявам, татко. Не исках да счупя брошката. Изпуснах я и я настъпих, без да искам и тя просто се раздроби. Явно е била много стара, щом се разпадна така.

Той свъси едва забележимо вежди и ми хвърли един от онези погледи, които означаваха, че съм зачекнала тема, неподлежаща на обсъждане. С дълга въздишка извърна поглед към прозореца. Нещо в думите ми бе накарало мислите му да полетят на безопасно място отвъд хълмовете.

— Приятно ли мина пътуването ти до Лондон? — осмелих се да попитам. — Хареса ли ти филателистката изложба?

Думата „филателистка“ веднага привлече вниманието му.

— Надявам се, че си намерил хубави марки за колекцията си.

Татко изпусна нова въздишка: този път страховита като грохота на смъртта.

— Не ходих в Лондон, за да купувам марки, Флавия, а за да ги продам.

Дори Фели ахна.

— Има голяма вероятност дните ни в Бъкшоу да изтичат — продължи татко. — Както добре знаете, самата къща е собственост на майка ви и когато тя почина, без да остави завещание…

Той разпери безпомощно ръце и ми напомни на пронизана пеперуда. Изведнъж така се смали пред нас, че едва повярвах на очите си.

— Надявах се да занеса брошката на един познат…

За няколко секунди не можах да осмисля думите му.

Знаех, че през последните години разходите за поддръжката на Бъкшоу са разорителни, да не говорим за таксите и дебнещия данък наследство. Години наред татко успяваше да отблъсква „свирепите данъчни“, както ги наричаше, но сега вълците явно отново виеха на прага ни.

От време на време се забелязваха признаци за затрудненото ни финансово положение, но заплахата винаги ми е изглеждала нереална: не повече от далечен облак на летния хоризонт.

Помня, че за известно време татко възлагаше надежди на леля Фелисити, сестра му, която живее в Хампстед. Дафи беше предположила, че много от така наречените му „филателистки екскурзии“ всъщност са срещи с леля Фелисити, за да я помоли за заем или да изпроси от нея каквото е останало от фамилните бижута.

В крайна сметка сестра му явно му е отказала. Съвсем наскоро, при това със собствените си уши, я чухме да му казва, че трябва да продаде колекцията си от марки. „Онези глупави пощенски марки“, ги беше нарекла тя, за да сме точни.

— Все ще изскочи нещо — отбеляза ведро Дафи. — Нещата винаги се нареждат.

— Само в романите на Дикенс, Дафни — отвърна татко. — Само в романите на Дикенс.

Дафи четеше „Дейвид Копърфийлд“ за стотен път. „Проучвам заложните къщи“, отвърна тя, когато я попитах защо.

Чак сега осъзнах, че татко е възнамерявал да занесе брошката — онази, която аз бях унищожила, — в заложна къща.

— Ще ме извините ли? — попитах. — Прилоша ми.

 

 

Наистина ми прилоша. Явно съм заспала в мига, в който положих глава на възглавницата.

Сега, часове по-късно, се събудих внезапно. Стрелките на будилника, които внимателно бях намазала със забъркана лично от мен фосфоресцираща боя, показваха няколко минути преди два часа през нощта.

Лежах в леглото и гледах как черните сенки на дърветата потрепват неспокойно по тавана. След като териториалният спор между двама мои далечни предци беше завършил без победител — и с една черна линия, начертана с боя през средата на вестибюла, — престанали да отопляват това крило на къщата. Времето и климатът бяха взели своето и тапетите в почти всички стаи — в моята бяха синапено жълти с алени червейчета — се белеха на големи парчета, които висяха като забравени парцали. Тапетите от тавана се провесваха на дълги гирлянди, за чието съдържание предпочитах да не се замислям.

Понякога, особено през зимата, обичах да си представям, че живея под айсберг в Северно море; че студът е само сън и когато се събудя, в ръждясалата камина ще гори буен огън, а от металната вана в ъгъла зад вратата ще се издига гореща пара.

Това, разбира се, никога не се случваше, но не можех да се оплаквам. Спях в тази стая по собствен избор, а не по принуда. Тук, в източното крило на Бъкшоу — така нареченото „крило на Тар“, — можех да работя в химичната си лаборатория колкото ми душа поиска до малките часове на нощта. Тъй като прозорците ми гледаха на югоизток, дори да светеха, никой отвън нямаше да ги забележи — с изключение на лисиците и язовците, които обитаваха острова и руините в декоративното езеро, или пък местните бракониери, чиито гилзи и следи от стъпки намирах понякога при разходките си до Стобора.

Стобора! Почти бях забравила.

Фели и Дафи ме отвлякоха при кухненската врата, затвориха ме в избата, татко ме мъмри и накрая се изтощих: всички тези събития коварно ме бяха накарали да забравя за циганката.

Скочих от леглото и малко се изненадах, когато видях, че съм напълно облечена. Явно съм била страшно уморена!

С обувки в ръка се прокраднах надолу по витото стълбище до вестибюла, където спрях и се ослушах по средата на ширналия се, настлан с черни и бели плочи под. Ако някой ме гледаше от галериите горе, сигурно щях да му изглеждам като пешка в грандиозна готическа игра на шах.

„Пешка? Как пък не! Флавия, трябва да признаеш, че не си просто една пешка!“

Къщата тънеше в пълна тишина. Татко и Фели спяха и сънуваха: татко сънуваше идеално перфорирани хартийки, а Фели — че живее в замък, съграден от огледала, в които се оглежда от всеки възможен ъгъл.

На горния етаж, в дъното на западното крило Дафи обаче сигурно още бе будна и се блещеше на светлината на свещ, както обожаваше да прави, в гравюрите на Гюстав Доре в „Гаргантюа и Пантагрюел“. Намерих дебелото, подвързано с телешка кожа томче, скрито под дюшека й, докато тършувах в стаята й за пакетче дъвки. На Фели й ги дал американски войник, когото видяла да седи на прелеза една сутрин, докато отивала към селската поща. Казвал се Карл и бил от Сейнт Луис в Америка. Казал й, че прилича досущ на Елизабет Тейлър в „Национално кадифе“. Фели, разбира се, се беше прибрала важно-важно у дома и както винаги правеше с даровете от обожатели, бе скрила дъвките в чекмеджето си за бельо, откъдето ги свиваше Дафи. А аз на свой ред ги отмъквах от нея.

Седмици наред след това Фели само разправяше „Карл това“, „Карл онова“, дърдореше безспир за калната река Мисисипи, за дължината, завоите и бързеите й и ни учеше как се изписва името, за да не ставаме за смях. Останахме с беглото впечатление, че тя лично е замислила и изпълнила формирането на тази голяма река, а Бог я е гледал безпомощно отстрани като помощник водопроводчик.

Усмихнах се при тази мисъл.

И точно в този миг го чух: метално изщракване.

За два удара на сърцето си останах напълно неподвижна и се опитах да установя от коя посока долетя звукът.

„Салонът“, помислих си и веднага тръгнах на пръсти натам. Тъй като бях боса, се движех напълно безшумно и напрягах уши и за най-слабия звук. Понякога проклинах болезнено острия си слух, наследен от Хариет, но не и сега.

Докато се придвижвах със скоростта на охлюв по коридора, внезапно под вратата на салона се появи ивица светлина. „Кой ли може да е вътре по това време?“ зачудих се аз. Който и да беше, той със сигурност не бе от семейство Де Лус.

Да повикам ли помощ, или да се разправя сама с натрапника?

Хванах топката на бравата, завъртях я бавно и отворих вратата: вероятно безразсъдна постъпка, но все пак бях в собствения си дом. Нямаше смисъл да оставям Дафи или Фели да си припишат заслугата за залавянето на крадеца.

Привикналите ми към тъмнината очи бяха леко заслепени от светлината на стара парафинова лампа, използвана за непредвидени спирания на тока, и в първия миг не видях никого. Всъщност ми отне секунда да осъзная, че непознат с гумени ботуши е клекнал до камината с ръка върху излетите във форма на лисици месингови триножници.

Бялото на очите му проблесна, когато погледна в огледалото и ме забеляза да стоя зад него до отворената врата.

Стана и се обърна рязко, а мушаменото му яке и аленият шал се развяха.

— Дявол да го вземе, момиче! За малко да ми докараш инфаркт!

Беше Бруки Хеъруд.