Алън Брадли
Червена херинга без горчица (18)

Осемнайсет

— Какво има? — попита жената. Имах чувството, че говори някъде от много далеч.

— Ами…

— Да, скъпа… какво има?

Думичката „скъпа“ ме изтръгна от транса. Обичам да ми викат „скъпа“ или „миличка“ толкова, колкото би ми харесало да ме прострелят в главата. Запазила съм специални места в ада за хората, които се обръщаха така към мен.

Но си задържах езика зад зъбите.

— Просто… гледката от прозореца ви е зашеметяваща. Реката… фермата Малплаке… вижда се чак до Източен Финчинг и хълмовете отвъд. Човек, който минава по улицата, никога не би предположил, че…

От долния етаж се чу разтърсващ трясък от падането на тежък предмет. През дъските на пода долетяха две приглушени ругатни.

— Реджиналд! — извика жената и долу последва неловка тишина.

— Мъже! — каза тя достатъчно силно, че да я чуят. — Като слонове в стъкларски магазин са.

— Трябва да вървя. Вкъщи ме чакат.

— Добре, скъпа. Бягай. И не забравяй за писмата. Донеси ми ги, когато можеш.

Не й споделих какво си мисля, а само направих лек реверанс, обърнах се и слязох по тясното стълбище.

Долу погледнах крадешком към дъното на магазина. Реджиналд Петибоун и собственикът на микробуса се взираха в мен от сенките. Никой от тях не продума и не помръдна, но знаех, както ние, жените, усещаме инстинктивно, че са говорили за мен.

Обърнах им гръб и тръгнах към вратата, като спрях само колкото да изпиша инициалите си в праха върху един абаносов бюфет. Не ме беше точно страх, но за пръв път разбрах как се чувства звероукротител в метална клетка, когато обърне гръб под кръвожадните погледи на два нови тигъра.

Макар да не го каза, Гладис изглеждаше доволна да ме види. Бях я подпряла на едно дърво през улицата срещу магазина на Петибоун.

— Има нещо гнило тук — казах й. — Усещам го в костите си.

Веднага трябваше да се прибера и да огледам камината в салона.

 

 

Дърветата хвърляха издължени сенки в късния следобед, когато преминах през портата Мълфорд и продължих по алеята с кестените. Скоро трябваше да се появя в трапезарията за вечеря и това никак не ми се нравеше.

Щом отворих кухненската врата, до ушите ми достигнаха звуците от соната на Шуберт.

Успях! Веднага разбрах, че свръхестествената ми бомба със закъснител е избухнала.

Фели винаги свиреше Шуберт, когато беше разстроена, и Соната в си мажор, когато изпадаше в краен смут.

Почти чувах мислите й, докато нотите прелитаха край ушите ми като птици, бягащи от горски пожар. Първо идваше строго сдържаният гняв с откъслечни гръмотевици (обожавах гръмотевиците), но после, когато се разразеше истинската буря, невероятният талант на Фели все още ме караше да ахвам възхитено.

Пристъпих по-близо до салона, за да чуя по-ясно този забележителен изблик на емоции. Все едно четях дневника й.

Трябваше обаче да внимавам да не ме зърне до вечеря, когато присъствието на татко щеше да ми спаси кожата. Ако Фели дори само подозираше, че аз съм виновна за посланието от духовете, по килима щяха да се излеят кофи кръв, а от полилеите да увиснат черва.

Салонът щеше да почака.

Не бях усетила колко съм уморена, докато не се заизкачвах по стълбището. Денят беше натоварен и далеч не бе приключил.

Реших да подремна.

Когато стигнах до лабораторията си, спрях рязко. Вратата беше отворена!

Надзърнах зад ъгъла и видях Порцелан, все още с черната рокля на Фенела, да пече филия хляб над спиртната лампа. Не можех да повярвам на очите си!

— Здрасти — вдигна поглед тя. — Искаш ли препечена филийка?

Все едно изобщо не ме е обвинявала, че съм разбила черепа на баба й.

— Как влезе?

— С ключа ти — посочи тя към вратата. Ключът все още стоеше пъхнат в ключалката. — Видях, че го скри в една дупка в крака на леглото си.

Вярно. Отдавна съм открила тайника на чичо Тар за ключове и други предмети, които не искал останалите да виждат. Сега обитавах някогашната му стая и с времето разкрих повечето й тайни.

— Много си нахална — казах й аз.

От мисълта, че някой е проникнал в лабораторията ми, ме побиваха тръпки като армия от червени мравки, плъзнали по ръцете, раменете и тила ми.

— Съжалявам, Флавия. Знам, че не ти си нападнала Фенела. Не разсъждавах трезво. Бях объркана и уморена. Върнах се, за да ти се извиня.

— Тогава започвай.

Нямаше да бъда умилостивена — не използваше ли Дафи тази дума, когато ми казваше същото: „умилостивена“? — само с няколко символични думи. Понякога едно „извинявай“ просто не е достатъчно.

— Извинявай — каза Порцелан. — Наистина съжалявам. Толкова се разстроих. Дойде ми в повече.

И изведнъж заплака.

— Първо пребиха Фенела, а сега дори не ми позволяват да я видя. Сложили са един полицай на стол пред вратата й. После и онази ужасна работа с мъжа на фонтана…

— Бруки Хеъруд — казах аз. Почти бях забравила за Бруки.

— А сега и този труп, дето са изровили при… как се казваше… Стобора.

— Моля?

Нов труп? При Стобора?

— Прекалено много е — обърса тя нос с ръка. — Връщам се в Лондон.

Преди да успея да продумам, Порцелан бръкна в джоба си и извади банкнота от пет лири.

— Вземи — каза, отвори пръстите на ръката ми и ги притисна върху банкнотата. — Да купуваш храна на Грай, докато изпишат Фенела от болницата. И… — Погледна ме право в очите, все още стиснала ръката ми. Устните й трепереха. — Ако тя не се оправи, Грай е твой. И фургонът. Дойдох да ти се извиня и го направих. Сега трябва да тръгвам.

— Чакай! Какъв е този нов труп?

— Попитай приятеля си, инспектора — отвърна Порцелан и тръгна да си ходи.

Спуснах се към ключа и затръшнах вратата. Сборихме се за бравата, но аз успях да грабна ключа, да го пъхна от вътрешната страна на ключалката и да го завъртя бързо.

— Дай ми го. Пусни ме.

— Не и докато не ми разкажеш какво си видяла при Стобора.

— Престани, Флавия. Не ми е до игри.

— Нито пък на мен — отвърнах и скръстих ръце пред гърдите си.

Както и очаквах, тя внезапно посегна към ключа. Фели и Дафи често използваха този номер и май трябваше да съм им благодарна, че съм го научила от тях. Тъй като бях подготвена за следващия ход, протегнах ръка настрани с ключа в нея.

И тя се отказа. Просто ей така. Видях го в очите й.

Отметна косата от лицето си и се върна на една от лабораторните маси, където притисна длан върху плота, сякаш за да не припадне.

— Върнах се във фургона, за да си събера багажа — започна бавно и целенасочено — и полицаите вече бяха там. Не ме пуснаха да се доближа. Вадеха нещо от дупка в земята.

— Какво?

Порцелан се взираше в мен, както ми се стори, предизвикателно.

— Повярвай, не беше злато.

— Кажи ми!

— За бога, Флавия!

Размахах ключа.

— Кажи ми!

— Беше тяло. Увито в килим или нещо подобно… не беше много голямо. Приличаше на дете. Видях само единия крак… или каквото е останало от него — куп стари зелени кости.

Тя притисна уста с ръка и раменете й потрепериха.

Изчаках търпеливо да продължи, но дори да имаше още интересни подробности, явно нямаше да ги сподели с мен.

Взирахме се дълго една в друга.

— Фенела беше права — каза тя най-накрая. — Това място е мрачно.

Подадох й ключа и Порцелан го взе от отворената ми длан с два пръста — сякаш съм заразна.

Без да продума, отключи вратата и излезе.

Зачудих се какво ли се очаква да изпитвам в подобен момент.

Честно казано, май ми се искаше Порцелан да се мъкне след мен, докато разследвах нападението срещу Фенела и убийството на Бруки Хеъруд. Дори бях мислила за начини да я разкарам, докато обикалям селото в търсене на информация. А може би съм очаквала прекалено въодушевено да седна с нея и търпеливо да й обясня поредицата от улики, насочили ме към извършителя… или извършителите.

Но сега, след като си тръгна, ме лиши от всичко това.

Отново бях сама.

„Както бе в началото, така е и сега, и така ще бъде завинаги. Амин.“

Нямаше с кого да говоря, освен със себе си.

И с Догър, разбира се.

 

 

Догър се припичаше на последните слънчеви лъчи в градината. Беше си изнесъл стар дървен стол от оранжерията и седнал на ръба му, заковаваше пирони в ламаринената лента на дървения сандък за чай, разположен в тревата пред него.

Седнах в оставената наблизо градинска количка.

— Намерили са още един труп — казах. — При Стобора.

Догър кимна.

— Чух, госпожице Флавия.

— Бебето на Бул е, нали?

Догър кимна отново и остави чука.

— Ще се изненадам, ако не е.

— Госпожа Малит ли ти каза?

Макар да знаех, че не е прието да разпитваш един прислужник за друг, нямаше друг начин. Не можех просто да звънна на инспектор Хюит и да го разпитам за подробностите.

— Не — отвърна Догър, готов да закове още един пирон. — Госпожица Порцелан ми каза.

— Порцелан ли? — попитах аз и махнах към прозореца на стаята си в източното крило. — Знаел си за Порцелан? Знаел си, че е тук?

— Да — отвърна Догър и не обясни по-подробно.

След няколко секунди се отпуснах и между нас се възцари онази разточителна тишина, която съпътства повечето разговори с Догър: тишина, толкова дълга, прозорлива и златна, че направо ти се струва непочтително да я нарушиш.

Догър обърна сандъка и започна да заковава ламаринена лента и от другата страна.

— Имаш много нежни ръце — казах най-накрая аз. — Все едно са на концертиращ пианист.

Догър остави чука и огледа дланите си и от двете страни, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Уверявам ви, моите са си — каза той.

Този път нямаше никакво съмнение. Догър наистина се бе пошегувал! Но вместо да се разсмея снизходително, сега постъпих правилно, като кимнах мъдро, сякаш съм знаела през цялото време. Започвах да разбирам, че между приятели една усмивка понякога е по-добра от гръмък смях.

— Догър, искам да разбера нещо, свързано с кървенето от носа.

Останах с впечатлението, че ме изгледа остро, макар и да не го направи в действителност.

— Кръв ли тече от носа ви, госпожице Флавия?

— Не, не. Не става въпрос за никого от Бъкшоу. Говоря за госпожица Маунтджой от Върбовата вила.

Описах му какво съм видяла в онази влажна и мрачна кухня.

— Аха — рече Догър и замълча. След малко заговори отново — бавно — сякаш изваждаше думите една по една от дълбок кладенец.

— Честите кръвоизливи от носа, епитаксис, могат да се дължат на ред причини.

— Като например? — подканих го аз.

— Генетична предразположеност. Хипертония, или високо кръвно налягане… бременност… тропическа треска… назофарингален рак… тумор в надбъбречната жлеза… скорбут… някои старчески заболявания като втвърдяване на артериите. Може да е признак и за отравяне с арсеник.

Разбира се! Знаех си! Как можах да забравя!

— Но — продължи Догър, — от онова, което ми казахте, съдя, че причината е друга. Кървенето от носа при госпожица Маунтджой най-вероятно се дължи на прекомерен прием на рибено масло.

— Рибено масло ли? — Явно съм го споменала на глас.

— Предполагам, че го пие заради артрита — рече Догър и продължи да кове.

— Бляк — направих физиономия аз. — Ненавиждам мириса на рибено масло.

Но Догър бе погълнат от работата си.

— Не е ли странно — продължих, — как природата е вложила в черния дроб на рибата същата воня като в плевела миризлив гъши крак и плачещите върби?

— Миризлив гъши крак? — Догър вдигна очи учудено, но после добави: — А, да, разбира се. Метиламините. Бях забравил за тях, а…

— Да? — казах аз твърде бързо и твърде нетърпеливо.

От време на време паметта на Догър му служеше прекрасно за кратко време, както разнебитената стара кола на викария се движеше нормално само в дъжд.

Стиснах палците на ръцете и краката си и прехапах език.

Догър свали шапката си и се взря в нея, сякаш споменът бе скрит в хастара й. Намръщи се, избърса чело с предмишницата си и продължи колебливо:

— Струва ми се, че в списание „Хирургия“ пишеше за няколко случая от миналия век, при които от пациента се носела миризма на риба.

— Може да е бил рибар — предположих аз, но Догър поклати глава.

— В нито един от случаите пациентът не е бил рибар, нито пък е имал досег с риба. Дори след измиване рибешката миризма се е появявала отново, често след хранене.

— С риба ли?

Догър не ми обърна внимание.

— Разбира се, има една приказка от „Бхагават Гита“ за принцеса, от която се носела миризма на риба…

— И? — подканих го аз и се настаних удобно, за да чуя приказката. В далечината комбайн бръмчеше тихо и слънцето сияеше в небето. „Какъв прекрасен ден!“ помислих си. — Я чакай, ами ако тялото е отделяло триметиламин?

Мисълта беше толкова вълнуваща, че скочих от количката.

— Не е немислимо — отвърна Догър замислено. — Шекспир може да си е мислил точно за това, когато е написал „Я, какво е това? Човек или риба? Живо или умряло? Риба ще е. Смърди на риба, и то не много прясна.“

Полазиха ме тръпки. Догър бе заговорил с ясен и уверен глас на актьор, казвал тези реплики многократно.

— „Бурята“ — рече тихо той. — Второ действие, втора сцена, ако не се лъжа. Както сигурно помниш, Тринкуло казва това на Калибан.

— Откъде знаеш всички тези неща? — попитах възхитено.

— От радиото. Преди няколко седмици слушахме пиесата.

Така беше. В Бъкшоу всеки четвъртък вечерта задължително се слушаше радио и наскоро трябваше да изтърпим цялата радиопиеса „Бурята“, без да се въртим.

Освен прекрасните звукови ефекти на бурята, не помнех много от пиесата, но явно Догър я помнеше добре.

— И това рибешко заболяване има ли си име? — попитах аз.

— Не, доколкото знам. Мисля, че се среща изключително рядко…

— Продължавай — казах нетърпеливо.

Но когато вдигнах глава към Догър, видях, че светлината е изчезнала от очите му. Взираше се в шапката, която стискаше с треперещи ръце, сякаш за пръв път я виждаше.

— Ще си ида в стаята — рече той и стана бавно от стола.

— Добре. Мисля и аз да се прибера. Една хубава дрямка преди вечеря ще ни се отрази добре.

Но не съм сигурна, че Догър ме чу. Той вече се отдалечаваше към кухненската врата.

След като икономът влезе в къщата, насочих вниманието си към дървения сандък, който заковаваше. В единия му ъгъл върху хартиен етикет бе изписано с мастило:

Тази страна е нагоре — Съдържание — Сребърни прибори — Де Лус — Бъкшоу.

Прибори? Нима Догър е прибрал семейство Мъмпетър в този сандък? Мама и татко Мъмпетър? Малкия Гриндълстик и сребърните му сестри?

Затова ли ги е полирал?

Защо, за Бога, ще го прави? Семейство Мъмпетър бяха детските ми играчки и само при мисълта, че някой друг…

Но нали Бруки бе убит с един от приборите от този комплект? Ами ако полицията…?

Заобиколих сандъка от другата страна: от онази, която Догър завъртя, когато се приближих.

Щом прочетох думите, изписани с грозни черни букви по дъската, в гърлото ми се надигна отвратителен горчив вкус.

„Аукционна къща «Сотбис», ул. «Ню Бонд», Лондон“

Татко пращаше семейните сребърни прибори, за да бъдат продадени на търг.