Алън Брадли
Червена херинга без горчица (27)

Двайсет и седем

Изкачих тичешком източното стълбище, стиснала „Ересите в Англия“ в ръка.

Не можах да се сдържа.

— Чуй само — казах, щом влетях в стаята си.

Порцелан седеше точно както я бях оставила и ме изгледа, сякаш съм полудяла.

Прочетох й на глас бележката за кръщаването на новородените, като завалях подобаващо думите.

— И какво от това? — попита тя незаинтересовано.

— Госпожа Бул! Тя е излъгала! Бебето й се е удавило! Фенела не е имала нищо общо със случилото се!

— Не разбирам за какво говориш — каза Порцелан.

И как да разбере? Не й бях разказала за сблъсъка с разярената госпожа Бул в Канавката. Още чувах страховитите, изпълнени с омраза думи: „Циганка! Циганка! Махай се!“ бе изкрещяла тя на Фенела. „Ти ми открадна бебето. Том, излез! Онази циганка е при портата!“

За да не разстройвам Порцелан, й разказах само в общи линии за изчезването на бебето и за избухването на майката, когато видя Фенела в Канавката.

Приятелката на госпожа Малит й бе казала, че Спънатите потапят бебетата във водата за петата като Ахил в река Стикс. Не го е казала точно с тези думи, но това е имала предвид.

— Така че е пределно ясно — завърших тържествуващо, — че Фенела няма нищо общо с изчезването на бебето.

— Естествено, че няма — рече насмешливо Порцелан. — Тя е безобидна старица, не отвлича деца. Не ми казвай, че вярваш на онези бабини деветини, дето циганите крадат деца.

— Не вярвам, разбира се — отвърнах, но не бях напълно искрена. Дълбоко в себе си до тази минута бях вярвала на онова, което внушаваха на всяко дете в Англия.

Порцелан отново започваше да се муси и не исках да рискувам ново избухване от нейна страна или, по-лошо — от моя.

— Тази госпожа Бул онази червенокосата, дето живее на пътя ли е?

— Точно тя! — възкликнах аз. — Как позна?

— Видях един човек, дето приличаше на нея… да се навърта…

— Къде? — попитах настойчиво.

— Наоколо — каза тя и ме прикова с поглед, сякаш ме предизвикваше да проверим кой пръв ще мигне.

Истината ме блъсна като шамар в лицето.

— Сънят ти! — възкликнах аз. — Тя е била! Каза, че в съня ти се е била надвесила над теб във фургона, нали?

Звучеше напълно логично. Ако Фенела наистина можеше да вижда миналото и бъдещето, а дъщеря й Лунита да впечатли с дарбата си военновъздушното министерство, защо и Порцелан да не можеше да види подобна неприятна жена в съня си.

— Никога не съм сънувала такъв сън — каза Порцелан. — Но, Боже… иска ми се изобщо да не съм го сънувала.

— Какво имаш предвид?

— Не приличаше на сън. Бях заспала на леглото на Фенела, без дори да си съблека дрехите. Сигурно шумът ме е събудил, нещо шумолеше вътре във фургона.

— Сънувала си, че си заспала?

Порцелан кимна.

— Това беше най-страшното. Не помръдвах. Само дишах дълбоко, сякаш спях, само дето наистина спях. О, по дяволите, трудно ми е да го обясня!

— Продължавай, разбирам какво искаш да кажеш. Беше в моето легло, но си сънувала, че спиш в леглото на Фенела.

Порцелан ми хвърли признателен поглед.

— Всичко беше тихо. Дълго се ослушвах, докато не реших, че са си тръгнали, и тогава отворих очи — съвсем малко — и…

— И?

— Видях лице! Голямо лице, на сантиметри от носа ми! Почти го докосваше!

— Мили Боже!

— Беше толкова близо, че го виждах размазано. Успях да изстена тихичко, сякаш сънувам, отворих леко уста…

Признавам, бях изпълнена с възхищение към нея. Надявах се, че дори и само на сън, бих имала присъствието на духа да постъпя като Порцелан.

— Лампата едва мъждукаше — продължи тя. — Осветяваше косата й, а само това виждах от нея.

— И била червена, нали? — попитах аз.

— Да, беше червена. Дълга и къдрава. И чорлава. А после отворих очи…

— Да, и какво стана?

— И очаквах, че ще видя твоето лице, нали? Но, не! Беше лицето на мъжа с червената коса. Затова ти налетях и едва не те удуших!

— Чакай малко! Какъв е този мъж с червена коса?

— Приличаше на звяр… целият покрит със сажди. Все едно е спал в копа сено.

Поклатих глава. По някакъв странен начин ми звучеше логично в съня си Порцелан да е преобразила госпожа Бул, която може би бе зърнала за миг в Канавката, в див червенокос мъж. Неотдавна Дафи четеше една книга на професор Юнг и ни каза, че сънищата са символи, таящи се в подсъзнанието.

По принцип бих отписала всеки сън като глупост, но напоследък животът ми гъмжеше от случки в подкрепа на противното.

Първо, видението, което Фенела зърна в кристалната си топка — на Хариет, която иска да й помогна да се прибере у дома от студа — и макар циганката да каза, че Фели и Дафи са я подучили, цялата тази история ме разтърси толкова, че чак се чудех дали не ме е излъгала.

После Бруки ми каза за Сивата дама на Бъкшоу. Още не бях решила дали ме будалкаше с тази така наречена легенда, но просто нямах време лично да проуча въпроса.

Трябва да призная обаче, че тези късчета свръхестествени явления, които ми се въртяха в главата, доста ме притесняваха.

— Защо не ми разказа всичко това по-рано?

— Не знам, бях толкова объркана. Част от мен не ти вярваше достатъчно. А и знаех, че и ти не ми вярваш особено.

— Не бях сигурна за дрехите ти. Чудех се защо ти се е наложило да ги переш в реката.

— Да, видях, че си го написала в тетрадката си. Помислила си, че навярно са били изцапани с кръвта на Фенела.

— Ами…

— Хайде, Флавия, признай си. Помислила си, че аз съм ударила Фенела по главата, за да… за да наследя фургона й или нещо подобно.

— Ами това беше една от възможностите — казах с усмивка, която се надявах да е заразна.

— Работата е там — рече Порцелан, отметна коса и нави един дълъг кичур около показалеца си, — че когато една жена е на път, понякога има нужда да изплакне това-онова.

— О! — възкликнах аз.

— Ако си бе направила труда да ме попиташ, щях да ти кажа.

Макар това да не беше покана да я разпитвам, реших да се възползвам и да й задам няколко директни въпроса:

— Добре. Тогава ще те питам следното: когато мъжът във фургона се надвеси над теб в съня ти, забеляза ли нещо друго, освен косата?

Мислех, че знам отговора, но не исках да й подсказвам.

Порцелан сбърчи вежди и стисна устни.

— Мисля, че не… чакай! Имаше и още нещо. Беше толкова противно, че явно съм го забравила, когато ти ме събуди така внезапно.

Наведох се нетърпеливо напред.

— Риба! — каза тя. — Вонеше ужасно на умряла риба. Пфу!

Идеше ми да я прегърна. Можех да обгърна с ръка кръста й и — ако не притежавах онази характерна за Де Лус скованост — да я завъртя в танц из стаята.

— Риба. Точно както си и мислех.

Вече си представях как колбата кипва, а в нея най-големите мехурчета са: Бруки Хеъруд и вонящата му кошница за риба, Урсула Випонд и изгнилите й върбови клонки и госпожица Маунтджой с неизчерпаемите запаси от рибено масло.

Досега единствените червенокоси в разследването ми бяха семейство Бул: госпожа Бул и двете й деца. Хлапетата бяха извън подозрение — бяха твърде малки, за да нападнат Фенела или да убият Бруки.

Оставаше само противната госпожа Бул, която въпреки другите си прегрешения, доколкото знаех, не миришеше на риба. В противен случай госпожа Малит нямаше да устои на изкушението да го спомене.

Риба или не, госпожа Бул очевидно хранеше лоши чувства към Фенела и вярваше, че тя е отвлякла бебето й.

Но не беше задължително онзи, който е оставил рибешката миризма в караваната, да е същият, който е счупил черепа на Фенела с кристалната топка. А не беше задължително и онзи, който я е нападнал, да е убиецът на Бруки.

— Доволна съм, че не мисля толкова много като теб — каза Порцелан. — Погледът ти става празен и приличаш на друг човек… на по-възрастен човек. Доста е страшно.

— Да — отвърнах аз, макар за пръв път да чувах подобно нещо.

— И аз се опитвах да мисля по въпроса, но нищо не ми хрумна. Не мога да си представя кой би желал злото на Фенела. А и онзи мъж, дето висеше от фонтана, кой би искал да убие пък него?

Именно това беше въпросът. Порцелан бе схванала.

Всичко се свеждаше до онова, което инспектор Хюит наричаше „мотив“. Бруки беше срам за майка си и бе откраднал от госпожица Маунтджой. Доколкото знаех, нямаше връзка със семейство Петибоун, освен че ги е снабдявал с крадени стоки. Би било странно наистина онези двама дъртаци да са го убили. Без помощта на съпруга си госпожа Петибоун не би могла да провеси тялото на Бруки, както с Порцелан го намерихме. Дори да е действала заедно със съпруга си — стария Петибоун беше толкова крехък, — щеше да им се наложи да използват кран.

Или съдействието на стария си приятел Едуард Сампсън, който притежаваше акри ръждясали машинарии в Източен Финчинг.

— Аз се сещам само за един — рекох на Порцелан.

— И кой е той?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа.

— Голямо доверие ми имаш, няма що — отвърна тя сухо.

— Да, голямо доверие, няма що.

Заболя ме да я отрежа така, но си имах причини, една от които бе, че инспектор Хюит можеше да я принуди да му изпее всичко. Не исках никой да ми се меси, докато не разнищех случая.

Друга причина беше, че убиецът на Бруки и нападателят на Фенела още бяха на свобода и нямаше да изложа Порцелан на риск.

Тук в Бъкшоу тя се намираше в безопасност, но докога можех да пазя присъствието й в тайна?

Точно това си мислех, когато на вратата се почука тихо.

— Да? — провикнах се.

Миг по-късно татко влезе в стаята.

Порцелан скочи от леглото и заотстъпва назад към ъгъла на стаята.

Татко я погледна за секунда, после погледна мен, след това отново погледна Порцелан.

— Извинете — каза той. — Не знаех, че…

— Татко, запознай се с Порцелан Лий.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна татко след едва забележимо колебание и веднага протегна ръка, вместо да изчака тя да подаде своята. Очевидно беше смутен.

Порцелан направи няколко колебливи крачки напред и стисна ръката му веднъж: нагоре и надолу.

— Напоследък времето е прекрасно — продължи татко, — когато не вали, разбира се.

Видях шанса си и се възползвах.

— Порцелан е внучка на госпожа Фаа, която нападнаха при Стобора.

Стори ми се, че по лицето на татко пробягаха сенки.

— Много се разтревожих, когато научих — отвърна той най-накрая. — Но доколкото разбрах, тя ще се възстанови напълно.

Никой от тях не знаеше какво да каже след това и двамата стояха и се взираха втренчено един в друг, докато татко не рече:

— Ще останеш за вечеря, нали?

Все едно ме удариха с мокър парцал!

Добричкият стар татко! Как му се възхищавах. Поколения възпитание, а вродената му галантност превърна деликатна ситуация в истински триумф, а стаята ми вместо поле на предстояща битка, изведнъж се преобрази в зала за приеми.

Порцелан сведе очи в знак на съгласие.

— Добре! — възкликна татко. — Значи е решено.

После се обърна към мен:

— Госпожа Малит се върна преди десетина минути да си вземе чантата. Забравила я в килера. Ако още е тук, ще я попитам дали би останала, струва ми се, че още е в кухнята.

И при тези думи той излезе.

— Божичко! — възкликна Порцелан.

— Бързо, нямаме време за губене! Трябва да се измиеш и да облечеш… по-свежи дрехи.

Тя носеше старомодната черна рокля на Фенела от няколко дни и честно казано приличаше на продавачка на цветя в Ковънт Гардън.

— Моите дрехи няма да ти станат, но на Дафи и Фели ще са ти по мярка.

Направих й знак да ме последва и я поведох през скърцащите коридори на горния етаж.

— Това е стаята на Дафи — посочих, когато стигнахме в западното крило на къщата. — А тази е на Фели. Вземи каквото поискаш, те няма да възразят. Ще се видим на вечеря. Слез, когато удари гонгът.

Не знам какво ме кара да върша подобни неща, но тайничко нямах търпение да видя как сестрите ми ще реагират, когато Порцелан слезе за вечеря с някоя от любимите им рокли. Досега нямах възможност да им се отплатя подобаващо за унижението в избата. Номерът с демоничното огледало се бе обърнал ужасяващо срещу мен, но сега, съвсем неочаквано, добрата стара Съдба ми даде втори шанс.

Не само това, но и госпожа Малит неочаквано се бе върнала в кухнята, което ми предоставяше прекрасна възможност да й задам въпроса, който можеше да разреши този случай.

Спуснах се по стълбището и влязох с подскоци в кухнята.

Алилуя! Госпожа Малит беше сама.

— Съжалявам, че сте си забравили чантата. Ако бях разбрала по-рано, щях да ви я донеса. Нямаше да е никакъв проблем за мен.

Това се наричаше „трупане на точки“ и действаше на същия принцип като индулгенциите в католическата църква и покупките на разсрочено плащане в някои лондонски магазини.

— Благодаря ти, скъпа — каза госпожа Малит, — но по-добре, че се върнах. Полковникът ме помоли да подредя масата, а аз нямам нищо против, защото тази вечер Алф е на сбирка на клуба си и така или иначе щях просто да плета или да дресирам папагала. Учим го да казва „Ох, боли, Айви!“^[1] Трябва да го чуеш, скъпа. Алф го намира за много забавно.

Докато говореше, госпожа Малит се суетеше из кухнята и се приготвяше да сервира вечерята.

Поех си дълбоко въздух и зададох въпроса:

— Бруки Хеъруд от Спънатите ли беше?

— Бруки ли? Не мога да ти кажа, скъпа. Знам само, че последния път, когато го видях да се навърта около църквата, рекох на викария, че ще е добре да заключи дискоса с даренията. Точно така му рекох: „Най-добре заключете дискоса с даренията, преди да го отмъкне като невестулка“.

— А Едуард Сампсън? Знаете ли нещо за него?

— Тед Сампсън? Знам и още как! Полубрат на Реджи е и е голям хаймана този. Има склад за метални отпадъци в Източен Финчинг, а Алф казва, че през портата му не минават само консервни кутии. Не бива да ти разправям подобни неща, скъпа. Имаш нежен слух.

Вече и сама запълвах празнотите. Петибоун и сие, под прикритието на тихо магазинче, затънтен склад за метални отпадъци и ексцентрична религиозна секта въртяха бизнес с откраднати антики и изработка на фалшификати. Макар да го подозирах от известно време, чак сега всичко си дойде на мястото.

В общи линии Бруки крадеше, Едуард правеше копия, а Реджиналд продаваше ценности, откраднати от богати домове. Находчивото в случая беше следното: след като направеха копие на оригиналния предмет, те го връщаха на собственика и затова никой не забелязваше липсата му.

Или пък връщаха фалшификатите и продаваха оригиналите? Нямах време да разбера това, но когато ми останеше малко, щях да подложа на химични изследвания Лисицата Сали и Шопо. Първоначално възнамерявах да започна с вилицата за омари на Де Лус, която намерих в ръцете на Тимъти — или пък наистина се казваше Тимофей — Бул. Но натовареният ми график не ми позволи.

С пълната с лакомства уста на Тимофей почти не му се разбираше какво казва.

Усмихнах се при спомена за заровеното в пръстта мърляво дете.

„Джоба на Дани“, бе отвърнало то, когато го попитах откъде е взел хубавата лопатка. Сега като се замисля, ми се стори почти сладък.

— А госпожа Бул и тя ли е „спъната“?

— Не знам — отвърна госпожа Малит. — Разправят, че Тилда Маунтджой била от тях, но никога не съм чувала да казват, че Маргарет Бул е „спъната“, макар двете да са като дупе и гащи! Тези „спънати“ се събират ту-у един, ту-у друг в неделя, за да пеят химни, да врещят и да се търкалят по пода, сякаш са ги подпалили, и Бог знае какво още.

Опитах се да си представя как госпожица Маунтджой се въргаля по пода в религиозен транс, но колкото и развинтено въображение да имах, не се получи.

— Странни хора са — продължи госпожа Малит, — но никой от тях няма да пусне Маргарет Бул и в двора си, дори всеки ден да е неделя. Вече не!

— Защо?

— Нещо стана, когато й взеха бебето. След това повече не беше същата, не че бе кой знае колко прекрасна преди това…

— А съпругът й?

— Том Бул ли? Той го понесе много тежко. Разправят, че за малко да умре от мъка. Замина малко след това и приятелката ми, госпожа Уолър, ми каза, че жена му рекла, че нямало и да се върне.

— Може да е заминал да работи някъде. Догър твърди, че много мъже заминават да търсят препитание другаде след края на войната.

— Бул си имаше достатъчно работа. Работеше при зетя на Петибоун.

— Тед Сампсън ли?

— Същият. Том Бул беше леяр, добър при това, или поне така казват, макар да имаше проблеми с полицията. Но когато му взеха момиченцето, нещо му стана, като че му се размъти умът. Малко след това си събра багажа и замина.

Как копнеех да й кажа, че са намерили трупа на бебето при Стобора, но не се осмелих. Новината още не бе стигнала до селото, а не желаех да ме обвинят в разгласяване на информация, която полицаите пазеха в тайна — поне засега.

— Хайде, тичай да се измиеш за вечеря, скъпа — подкани ме изведнъж госпожа Малит и прекъсна нишката на мисълта ми. — Полковникът каза, че ще имате гости и няма да му хареса да седнеш с мръсни ръце на масата.

Замълчах си. При нормални обстоятелства щях да се възмутя от подобна нахална забележка, но днес разполагах с ново оръжие.

— Права сте, госпожо Малит — чух се да изричам, като се затътрих послушно към вратата.

На прага спрях, обърнах се драматично и с тона си на невинно агънце рекох:

— О, между другото, Ванета Хеъруд ми показа портрета на Хариет.

Тракането на съдовете спря и за няколко секунди в кухнята цареше пълна тишина.

— Знаех си, че и този ден ще дойде — рече изведнъж госпожа Малит със странен глас; глас на непозната. — Почти го очаквах.

Внезапно тя се тръшна на един стол до масата, зарови лице в престилката си и захлипа нещастно.

Аз стоях безпомощно и не знаех какво да направя.

Най-накрая издърпах един стол, седнах срещу нея на масата и я загледах как плаче.

Сълзите са ми особено интересни. Химичният анализ на собствените ми сълзи, а и на някои други хора, показва, че са богат и прекрасен бульон с основни съставки вода, калий, протеини, манган, различни ензими, мазнини и минерали с добавена големичка щипка натриев хлорид, може би за вкус. В големи количества от тях би се получил мощен почистващ препарат.

„Не са много по-различни, помислих си аз, от пилешката супа на госпожа Малит“, която тя ни забъркваше и при най-малкото кихане.

Госпожа Малит започна да се успокоява и без да сваля престилката от лицето си, каза:

— Беше подарък за полковника.

Пресегнах се през масата и поставих ръка на рамото й. Не продумах.

Постепенно престилката се спусна и разкри изтерзаното й лице. Пое си хрипливо въздух.

— Искаше да го изненада. О, колко се постара! Толкова щастлива беше. Обличаше ви дебело, вас ангелчета, и ви караше с колата до Молдън Фенуик, за да позирате. А когато полковникът го нямаше, викаше онази Хеъруд тук. Лют студ беше тогава. Много лют.

Госпожа Малит избърса очи, а на мен изведнъж ми призля.

Защо изобщо споменах за картината? Имаше ли някаква друга причина, освен да шокирам госпожа Малит? Да видя реакцията й? Надявах се, че не.

— О, как исках да кажа на полковника — продължи тихо тя, — но не можех. Не е моя работа. Като си помисля, че стои в онова ателие от толкова години, а той дори не знае за него… сърцето ми се къса. Къса ми се сърцето.

— И моето, госпожо Малит — отвърнах аз и това беше самата истина.

Когато тя стана от стола с още мокро и червено лице, в главата ми изплува спомен.

Червен.

Червена коса… Тимофей Бул… с близалка в уста… и вилицата за омари в ръка.

„Джоба на Дани“ каза, когато го попитах откъде я е взел. „Джоба на Дани.“

А аз не го разбрах правилно.

„Джоба на тати!“

Червено и сребърно. Това се бяха опитали да ми кажат сънищата и разумът.

Изведнъж изпитах чувството, че по гърба ми бавно пълзи охлюв.

Възможно ли бе Том Бул още да е в Бишъпс Лейси? Възможно ли бе да живее тайно сред пушека, обгръщащ дома му в Канавката?

В такъв случай можеше той да е човекът, излязъл да пуши на двора, докато минавах с Грай в тъмното оттам. Може би той е гледал от гората как инспектор Хюит и хората му свалят трупа на Бруки от фонтана — и той е извадил вилицата от носа на Бруки, когато с Порцелан…

Мили Боже!

А Тимофей е намерил вилицата в джоба на баща си, което означаваше само едно…

В този миг гонгът във вестибюла удари за вечеря.

— Най-добре върви, скъпа — рече госпожа Малит, пооправи косата си с пръст и за последно избърса лице с престилката. — Знаеш колко държи баща ти на точността. Не бива да го караме да чака.

— Да, госпожо Малит.