Алън Брадли
Червена херинга без горчица (13)

Тринайсет

Обърнах се и примигнах. Лежах просната в долната част на леглото с глава, болезнено извита и притисната в таблата. В горния край на леглото Порцелан спеше завита с одеялото ми, положила коси на възглавницата ми като някаква ориенталска принцеса.

За миг ме хвана яд, но тогава си спомних историята й от снощи и оставих ядът да се стопи до съжаление.

Погледнах към часовника и за свой ужас видях, че съм се успала. Бях закъсняла за закуска. Татко настояваше блюдата на всяко хранене да се сервират и отнасят с военна точност.

Внимателно, за да не събудя Порцелан, се преоблякох бързо, прокарах четка през косата си и се промъкнах към трапезарията.

Татко, както обикновено, се бе потопил в най-новия брой на списание „Филателия“ и, изглежда, почти не забеляза пристигането ми: сигурен знак, че предстоеше поредният търг за продажба на марки. Ако финансовото ни състояние наистина беше толкова несигурно, колкото твърдеше той, трябваше да е напълно наясно с актуалните цени на марките. Докато се хранехме, татко си водеше бележки върху салфетка с парче молив, потънал в съвсем друг свят.

Седнах тихичко на стола си, а Фели ме прикова със студения и сразяващ поглед, който бе копирала от кадри на кралица Мери в кинопрегледите.

— Имаш пъпка на лицето — казах делово, докато наливах мляко върху зърнените гранули.

Тя се направи, че не ме е чула, но след по-малко от минута със задоволство видях как инстинктивно вдига ръка към бузата си и започва обследване. Сякаш гледах как рак пълзи бавно по морското дъно в някой от цветните късометражни филми в киното: „Живот в океана“ или някой подобен.

— Внимавай, Фели! — предупредих я. — Ще се пръсне.

Дафи вдигна очи от книгата си — „Огледало на Лондон и Англия“ — същата, която намерих на панаира. Сама си я е купила, свинята му със свиня!

Реших по-късно да я открадна.

— Какво има предвид с „червена херинга без горчица“? — посочих аз книгата.

Дафи обичаше да се възползва и от най-малката възможност да се изфука с необятните си знания.

Вече си бях припомнила наум всичките си знания за горчицата, които всъщност бяха съвсем малко. Знаех, например че съдържа, освен всичко останало, и олеинова, ерукова, бехенова и стеаринова киселина. Знаех, че стеариновата киселина се среща в говеждата и овчата мазнина, защото веднъж подложих на химичен анализ едно от неделните печени ястия на госпожа Малит и прочетох, че еруковата киселина носи името си от гръцката дума „повръщам“.

— През шестнайсети и седемнайсети век смятали червената херинга за долнокачествена храна — отвърна Дафи и подчерта с изпепеляващ поглед думата „долнокачествена“.

Погледнах крадешком към татко, за да проверя дали ни наблюдава, но той бе забил поглед в списанието.

— Никълъс Бретън казал за нея, че е „гнусно ястие за груби стомаси“ — продължи Дафи, въртейки се наперено на стола си. — Освен това е казал, че старата треска, това е друг вид риба, в случай че не знаеш, е като „необозначена престилка“, което означава прислужник, който не носи герба на господаря си.

— Дафни, моля те… — намеси се татко, без да вдига очи от списанието, и тя млъкна.

Знаех, че става въпрос — като си мислеха, че не разбирам — за Догър. Войната в Бъкшоу се водеше така: невидимо, а понякога и мълчаливо.

— Подай ми една препечена филийка, ако обичаш — помоли Дафи тихо и възпитано, сякаш се обръщаше към непознат в кафене: като че последните единайсет години от живота ми изобщо не съществуваха.

— Фостър имат нов корт за бадминтон — отбеляза Фели внезапно, без да се обръща конкретно към някого. — Шийла ще използва стария за паркинг на Даймлера си.

Татко изсумтя, но разбрах, че вече не ни слуша.

— Много е модерна — продължи Фели. — Накара Копли да поднесе десерт на южната морава, но вместо сладолед, ни сервира охлюви! Ядохме ги сурови като стриди, като кинозвездите. Толкова забавно беше.

— По-добре внимавай — предупредих я аз. — Събирачите на охлюви понякога слагат в кошницата и по някоя пиявица погрешка. Ако глътнеш пиявица, тя ще прояде стомаха ти отвътре.

Лицето на Фели бавно побледня.

— Имаше някаква статия по въпроса в „Хрониките на Хинли“ — добавих услужливо. — В броя от преди три седмици, ако помня правилно. Ставаше въпрос за мъж от Сейнт Елфрида, съвсем наблизо, който глътнал пиявица, и се наложило да му…

Но Фели вече беше станала от стола и сега изтича навън.

— Отново ли провокираш сестра си, Флавия? — надигна очи от списанието татко, но постави пръст, за да си отбележи страницата.

— Опитвах се да обсъдя новините — отвърнах аз. — Но май не я заинтригуваха особено.

— Ах — въздъхна татко и продължи да чете за дефектите в печатарската плака на сините марки от две пени.

Когато татко седеше с нас на масата, поне се правехме на възпитани.

Успях да се измъкна изненадващо лесно.

 

 

Госпожа Малит изтезаваше трупа на пиле с кълбо готварски канап в кухнята.

— Няма да се опече хубаво, ако не привържеш стегнато крилата — обясни тя. — Така ми казваше госпожа Чадуик в Нортън Хол, а тя най-добре знаеше. Научи ме да готвя, макар и още по времето на лейди Рекс-Уелс, много преди да се родиш, скъпа. „Овържи ги три пъти, казваше ми, и никога няма да се налага да стържеш фурната.“ На какво се смееш, госпожичке?

Изплъзна ми се нервен кикот, щом в съзнанието ми изникна внезапен спомен — как по подобен начин ме завързват собствените ми сестри.

Споменът от своя страна ми припомни, че още не съм си отмъстила. Вярно, казах шегичката за пиявиците, но това беше само загрявка: прелюдия към отмъщението. За съжаление просто бях твърде заета.

Докато госпожа Малит пъхаше обреченото пиле в пастта на фурната, се възползвах от възможността да свия буркан ягодов конфитюр от килера.

— Три пъти по три — заявих със страховита гримаса и намигнах зловещо на госпожа Малит, сякаш й давах знака на някое тайно общество, чиито единствени членове бяхме двете с нея. В същото време като Уинстън Чърчил вдигнах два пръста под формата на буквата „V“ — знака на победата — с дясната си ръка, за да отклоня вниманието от буркана в лявата.

Щом се върнах на безопасно място на горния етаж, отворих вратата на стаята си възможно най-тихо. Нямаше нужда да будя Порцелан. Щях да й оставя бележка, че ще се върна по-късно. Не бе необходимо да й обяснявам къде отивам.

Но не се наложи: леглото беше оправено, а Порцелан я нямаше.

Да му се не види! Нима не разбра, че не бива да излиза от стаята ми? Мислех, че съм се изразила пределно ясно, но явно не бях.

Къде ли беше сега? Дали се скиташе из залите на Бъкшоу, където със сигурност щяха да я хванат? Или се е върнала във фургона при Стобора?

Възнамерявах да я придружа до полицията в Бишъпс Лейси, за да уведомим полицай Линет, че е тук. Така не само щях да изпълня дълга си, но щях да съм и в удобна позиция да подслушам разговора между Порцелан и органите на реда. Полицай Линет на свой ред щеше да уведоми началниците си в Хинли, които щяха да предадат информацията на инспектор Хюит. А аз щях да получа благодарност.

Можеше да е толкова просто. Проклето момиче!

Минах обратно през кухнята, намигнах зловещо за втори път на госпожа Малит и промърморих:

— Три пъти по три.

Гладис ме чакаше подпряна на градинския зид, а Догър бе улисан в работа в оранжерията си.

Но докато се отдалечавах, усетих, че ме наблюдава.

 

 

Молдън Фенуик се намираше източно от Бишъпс Лейси, недалеч от Чипфорд.

Макар никога да не съм идвала тук, селцето ми изглеждаше познато. И нищо чудно: понякога го наричаха „най-хубавото село в Англия“ и му правеха умопомрачително количество снимки. Къщичките от XVII и XVIII век с дървените греди и покриви, с ружи в градините и с прозорци с ромбовидно разделени стъкла, с езерцето и плевнята за зърно, се бяха появявали не само в стотици книги и списания, но бяха служили и за декор на няколко популярни филма като „Мед за продан“ и „Госпожица Дженкс отива на война“.

Именно тук живееше майката на Бруки Хеъруд и тук бе ателието й, макар да нямах ни най-малка представа коя от къщичките е нейната.

Зелен туристически автобус беше паркиран пред „Бикът“, а пътниците му се носеха нагоре по главната улица с извадени фотоапарати и плъзваха във всички посоки, размахващи отмерено ръце като банда стрелци.

Няколко възрастни селяни, хванати навън в градините си, започнаха плахо да оправят коси и да наместват вратовръзките си под звука на щракащите фотоапарати.

Подпрях Гладис на един стар бряст и отидох до автобуса.

— Добро утро — поздравих жена със сламена шапка, сякаш съм от комитета по посрещането. — Добре дошли в Молдън Фенуик. Откъде идвате?

— О, Мел — обърна се тя към мъжа зад себе си, — чуй само акцента й! Не е ли възхитителна? От Йонкърс, щата Ню Йорк, сме, миличка. Обзалагам се, че знаеш къде се намира.

Всъщност знаех. В Йонкърс е живял Лео Бакеланд, белгийският химик, който случайно открил поли-окси-бензил-метилен-гликолан-хидрида, по-известен като бакелит, докато се опитвал да получи синтетичен заместител на шеллак, който до откриването на бакелита се извличал от секретите на бръмбара Coccus lacca.

— О, да, чувала съм за Йонкърс — отвърнах аз.

Залепих се за Мел, който с фотоапарат в ръка тръгна към варосана бяла къща, а зад него с прегърбени рамене и сведени очи се мъкнеше начумерена дъщеря, на която изглежда й бе дошло до гуша от презокеански пътувания.

Пристъпвах от крак на крак и го зачаках да снима белокоса жена с туидени дрехи, която, покачена несигурно на стълба, кастреше пълзящ розов храст.

Мел закрачи да търси нови спомени, а аз останах за миг до портата и се престорих, че се любувам на градината; после сякаш се събудих от частичен транс и вкарах в употреба най-добрия си американски акцент.

— Я ми кажете — провикнах се и посочих неопределено зеленината на селото. — Нали тук живее онази, как й беше името? Художничката?

— Ванета Хеъруд. Живее в Глийб Котидж — отвърна топло жената и помаха с градинарските ножици. — Последната къща отдясно.

Стана толкова лесно, че почти се засрамих.

Значи така се казваше: Ванета. Ванета Хеъруд. Подхождаше на човек, който рисува дребни благородници с техните кучета и коне.

Вероятно не беше много възпитано да се натрапвам на майка, току-що загубила сина си, но трябваше да разбера някои неща преди полицията. Дължах поне това на Фенела Фаа и в по-малка степен на семейството си. Защо например заварих сина на Ванета Хеъруд в салона на Бъкшоу посред нощ точно преди да го убият?

Не очаквах майка му да знае отговора на въпроса, но беше възможно да ми каже нещичко, което да ми помогне да разбера сама.

Както и обясни жената с градинарските ножици, Глийб Котидж беше последната къща отдясно — два пъти по-голяма от останалите на улицата, сякаш две къщи бяха събрани заедно и превърнати в една по-голяма постройка. Всяка от половините имаше собствена входна врата, прозорец с оловна рамка и отделен комин и изглеждаха като огледални образи.

Имаше обаче само една порта и на нея беше закачена малка месингова табелка с надпис: „Ванета Хеъруд — портретист“.

Спомних си една пролетна вечер, в която по време на задължителните литературни вечери, организирани от татко, Дафи ни четеше на глас откъси от „Животът на Самюел Джонсън“ от Бозуел и се сещам, че Джонсън бе обявил рисуването за непристойна професия за жена. „Упражняването на всяко изкуство сред обществото и взирането в лицата на мъжете е крайно непристойно за една жена“, заявяваше той.

Е, аз видях лицето на доктор Джонсън в книгата и не бих могла да си представя който и да било, мъж или жена, да гори от желание да се взира в него — човекът приличаше на подпухнала жаба!

Зад портата градината на Глийб Котидж искреше в синьо; високите ралици, цъфтящи за втори път, сякаш се надигаха на пръсти зад салвията и отчаяно се опитваха първи да докоснат небето.

Веднъж Догър ми каза, че макар ралиците да могат да цъфнат отново, ако стеблата им се отрежат ниско след първия цъфтеж, нито един честен градинар не би го направил, защото така се изтощавали корените.

Каквато и да беше Ванета Хеъруд, очевидно не беше честна градинарка.

Докоснах с пръст порцелановия звънец на вратата и натиснах. Докато чаках да ми отворят, отстъпих назад, взрях се заинтересовано в небето и свих устни, сякаш си свирукам безгрижно. Никога не се знае: някой можеше да надникне зад пердетата и беше важно да изглеждам безобидна.

Изчаках… и отново натиснах звънеца. Вътре се чуха стъпки, последвани от стържещ звук точно зад вратата, сякаш някой преместваше барикада от мебели.

Вратата се отвори и едва не ахнах на глас. Пред мен се изправи мускулеста жена с бричове за езда и лилава блуза. Късата й сива коса прилепваше към главата й като алуминиев шлем.

Тя вдигна монокъл пред окото си и се взря в мен.

— Да?

— Госпожа Хеъруд?

— Не — отвърна тя и затръшна вратата в лицето ми.

Добре тогава!

Спомних си как татко веднъж отбеляза, че ако грубото държание не се дължи на невежество, то може да се приеме за сигурен знак, че разговаряш с аристократ. Отново натиснах звънеца. Щях да помоля да ме упъти.

Но този път вратата не се отвори, а къщата зад нея стоеше потънала в тишина.

Я чакай малко! Къщата имаше две входни врати. Просто бях избрала грешната.

Ударих се с кокалче по главата и отидох при другата врата. Вдигнах чукчето и почуках леко.

Вратата се отвори мигновено и пред мен застана жената с бричовете за езда и ме изгледа кръвнишки, макар и този път не през монокъла.

— Може ли да разговарям с госпожа Хеъруд? — осмелих се да попитам. — Става въпрос за…

— Не! — отвърна тя силно. — Върви си!

Но преди да успее да затръшне вратата, от вътрешността на къщата долетя глас.

— Кой е, Урсула?

— Едно момиче се опитва да ни продаде нещо — провикна се тя през рамо, а после се обърна към мен: — Върви си. Не искаме бисквити.

Зърнах възможността и се възползвах.

— Госпожо Хеъруд! — извиках. — Става въпрос за Бруки!

Сякаш направих магия и спрях времето. Като че ли цяла вечност жената на вратата стоя напълно неподвижна и ме зяпаше сякаш съм рисунка с човешки размери, изрязана от книга с картини. Дори не дишаше.

— Госпожо Хеъруд, моля ви! Казвам се Флавия де Лус и съм от Бишъпс Лейси.

— Покани я да влезе, Урсула — каза гласът.

Когато минах покрай нея и влязох в тесния коридор, Урсула не помръдна.

— Насам — обади се гласът и аз тръгнах към него.

Предполагам, че почти очаквах да видя спаружената госпожица Хавишам от „Големите надежди“ на Дикенс, стиснала плесенясалите си съкровища в пустия салон със спуснати пердета. Гледката обаче беше съвсем различна.

Ванета Хеъруд стоеше обляна от слънчева светлина пред еркерния прозорец и когато влязох, се обърна и протегна ръце към мен.

— Благодаря ти, че дойде.

Стори ми се около четирийсет и пет годишна, но трябваше да е доста по-възрастна. Как, за Бога, това прекрасно създание можеше да е майка на нехранимайкото на средна възраст Бруки Хеъруд?

Госпожа Хеъруд носеше елегантен черен костюм с ориенталско шалче на врата, а пръстите й пламтяха от диаманти.

— Трябва да се извиня заради Урсула — каза тя и взе ръцете ми в своите. — Брани ме ожесточено. Може би твърде ожесточено.

Кимнах глуповато.

— В моята професия уединението е от първостепенно значение, а сега с всичко това…

Тя разпери ръце, сякаш за да обхване целия свят.

— Разбирам. Съжалявам за Бруки.

Тя се обърна, извади цигара от сребърна табакера, запали я със сребърна запалка, приличаща на умален модел на лампата на Аладин, и издиша дълга струя дим, който, странно, но също изглеждаше сребрист на слънчевата светлина.

— Бруки беше добро момче — каза тя, — ала когато порасна, не стана добър мъж. Имаше фаталната дарба да убеждава хората да му вярват.

Не разбрах точно какво има предвид, но кимнах.

— Животът му не беше лек — продължи замислено госпожа Хеъруд. — Изобщо не беше толкова лек, колкото изглежда. — И изведнъж попита: — А сега, кажи ми, защо дойде?

Въпросът й ме хвана неподготвена. Защо наистина дойдох?

— Не се срамувай, дете. Ако си тук, за да изкажеш съболезнования, вече го направи и ти благодаря. Ако искаш, можеш да си вървиш.

— Бруки беше в Бъкшоу — рекох изведнъж. — Заварих го в салона посред нощ.

Идеше ми да си отрежа езика! Нямаше нужда майка му да разбира това — изобщо нямаше нужда, а и за мен никак не беше изгодно да й казвам.

Но част от мен знаеше, че няма страшно. Ванета Хеъруд беше професионалистка. Едва ли искаше да се разчуе за среднощните разходки на сина й. Не повече, отколкото аз.

— Ще те помоля за една голяма услуга, Флавия. Ако се налага, кажи на полицията, но ако мислиш, че не е жизненоважно… — Госпожа Хеъруд се бе върнала до прозореца и се взираше през него в миналото. — Разбираш ли, Бруки си имаше… лоши черти, ако може така да се каже. Ако няма нужда да ги правим обществено достояние, тогава…

— Няма да кажа на никого, госпожо Хеъруд. Обещавам.

Тя се обърна и прекоси бавно стаята.

— Ти си забележително интелигентно момиче, Флавия — рече ми и след като се замисли за няколко секунди, добави: — Ела с мен, искам да ти покажа нещо.

Слязохме по едно стъпало, после се качихме по друго и стигнахме до онази част от къщата, на чиято врата бях почукала първо. Заради ниските тавани се наложи Ванета Хеъруд да се привежда, докато преминавахме от стая в стая.

— Това е ателието на Урсула — махна тя с ръка към едно помещение, което изглеждаше пълно с клонки и пръчки.

— Плете кошници — обясни госпожа Хеъруд. — Урсула е привърженичка на традиционните занаяти. Върбовите й кошници са печелили награди и тук, и на Континента. Честно казано — сниши глас до поверителен шепот, — заради миризмата на химични препарати често излизам навън, но в края на краищата тя само това си има, горкичката.

Химични препарати ли? Ушите ми се наостриха като на стар военен кон при звука на боен рог.

— Предимно сяра — продължи госпожа Хеъруд. — Урсула използва парите, за да избелва върбовите клонки. Стават бели като излъскани кости, но как само мирише!

Подозирах, че довечера до късно ще преглеждам книгите от химичната библиотека на чичо Тар. Вече премислях химичните възможности на салицина (C₁₃H₁₈O₇) — открит във върбовата кора през 1831 г. от Леру — и добрата стара сяра (S). От опит знаех, че цветчета от върба, държани няколко седмици в кутия, издават отвратителен мирис на мъртва риба — факт, който съм запомнила за употреба в бъдеще.

— Насам — подкани ме госпожа Хеъруд и се приведе, за да не си удари главата в една особено ниска греда. — Внимавай да не се нараниш и гледай къде стъпваш.

Ателието й беше великолепно. Ясната северна светлина нахлуваше през високите ъгловати прозорци и създаваше впечатлението, че си се натъкнал случайно на стая насред горска поляна.

Под светлината стоеше голям дървен статив, а на него — недовършен портрет на Флоси, сестрата на Шийла Фостър, приятелката на Фели. Флоси седеше на голям тапициран стол с един крак свит под себе си и галеше огромна персийска котка, свила се в скута й. Котката поне имаше почти човешки вид.

Всъщност и Флоси не изглеждаше зле. Тя не ми беше голяма любимка, но не я винях. Портретът улавяше идеално, по начин, по който не би могъл и фотоапарат, лъскавата й безличност.

— Е, как ти се струва?

Огледах тубичките с боя, изцапаните с петна парцали и изобилието от четки с камилски косъм, които стърчаха навсякъде около мен от консервни кутии, стъклени чаши и бутилки като тръстики в блато през декември.

— Много хубаво ателие. Това ли искахте да ми покажете? — посочих към портрета на Флоси.

— Мили Боже, не! — отвърна тя.

Чак сега забелязах в другия край на ателието, срещу прозорците, два тъмни ъгъла, където може би дузина картини без рамки и с облепени с хартия гърбове стояха облегнати с лице към стената.

Ванета (вече мислех за нея като „Ванета“, вместо като „госпожа Хеъруд“) се наведе над тях и започна да ги прехвърля, все едно разглеждаше голям каталог с индексирани картончета.

— А, ето я — каза най-накрая тя и извади едно голямо платно.

Държеше картината с гръб към мен, докато я носеше към статива. Премести Флоси на един дървен стол, и обърна платното с лице и го постави на триножника.

После безмълвно отстъпи назад и ме остави да видя портрета.

Сърцето ми спря.

Портретът беше на Хариет.