Алън Брадли
Червена херинга без горчица (29)

Двайсет и девет

Оранжевото започна да става по-ярко, веднага щом пъхнах плата в стъкленицата.

— Виждаш ли? Действа.

— Какво е това? — попита Порцелан.

— Препарат за химическо чистене — отвърнах, побутнах роклята на Хариет със стъклена бъркалка и разбърках нежно. — Всъщност е въглероден тетрахлорид.

Не можех да произнеса името на веществото, без да си спомня със задоволство, че за пръв път е било синтезирано през 1839 г. от французин на име Анри-Виктор Реньо, бивш тапицер, който получил въглероден тетрахлорид като смесил хлор и хлороформ. Едно от първите приложения на откритието му било за дезинфекциране на бурета с храна, в които се въдели всякакви неприятни насекоми; в наши дни се използваше за зареждане на пожарогасители.

— Татко го използва, за да разглежда внимателно водните знаци върху пощенските марки.

Не споменах, че неотдавна измъкнах една бутилка от шкафовете му за експеримент, включващ мухи.

— Само погледни роклята! Виждаш ли, че вече е чиста? Още няколко минути и ще е като нова.

Порцелан, загърната с един от старите ми халати, ме гледаше със страхопочитание.

Аз се бях преоблякла в горе-долу чиста рокля и бях накиснала прашната в един от умивалниците в лабораторията. По-късно щях да я окача на някой от полилеите с газови лампи, за да изсъхне.

— Де Лус са странни хора — каза Порцелан.

— Ха! Преди по-малко от час си мислеше, че две от тях са възпитани млади дами.

— Това беше, преди да ми покажеш избата.

Забелязах, че кратката ни обиколка из залата на ужасите я е накарала да промени мнението си.

— Като говорим за изби — казах аз, — не се плаша лесно, но не ми хареса много онази приказка за дамата, на която е принадлежала носилката.

— Не беше приказка. Разказах ти, каквото видях.

— Как така си видяла? Искаш да повярвам, че си видяла жена с напудрена перука и копринена рокля?

За човек с научна насоченост като мен това беше твърде голям залък. Още не бях решила дали вярвам на историята на Бруки за Сивата дама на Бъкшоу, както и за жената на Фенела, която искала да се прибере от студената планина. Да не говорим за феите. Всички ли ме вземаха за лековерна идиотка, или наистина съществуваха други светове отвъд видимото?

— В известен смисъл — каза Порцелан. — Видях я в съзнанието си.

Това можех да го разбера — поне мъничко. И аз виждах разни неща в съзнанието си: например начина, по който можеше да се получи триметиламин, като оставя бактерията Bacillus prodigiosus да расте върху проба от картофеното пюре на госпожа Малит на слънце в летните жеги. Получените кървавочервени зрънца — известни през Средновековието с наименованието „Wunderblut“, или „странна кръв“ и които през 1819 г. в продължение на цяла седмица са се появявали върху различни храни в Падуа — миришеха не само на амоняк, но и на триметиламин.

Като се замисли човек, май се оказва, че няма голяма разлика между призраците и невидимия свят на химията.

Зарадвах се, че си спомних за добрия стар триметиламин: моя химичен приятел, който вонеше на риба. След разговора си с Догър по този въпрос преди няколко дни, си бях съставила някои планове, които обаче бяха осуетени и не можах да приведа в действие.

— Уморих се — казах на Порцелан и се прозинах шумно.

След пет минути вече се бяхме завили в леглото и едната от нас се унасяше бързо в сън.

 

 

Изчаках, докато Порцелан заспи, и станах тихо от леглото.

Минаваше полунощ, когато затворих внимателно вратата на стаята си и се помръкнах тихо по витото стълбище.

Спомних си, че Догър държи мощен прожектор в килера на иконома, както се изразяваше, „за спешни случаи през нощта“, и ми отне само миг да го намеря.

„Този път свещта няма да угасне“, помислих си аз: в ръцете си разполагах с достатъчно ток да осветя целия кей на Брайтън. Надявах се да ми стигне.

Избата ми се стори по-студена отпреди. Трябваше да си облека пуловер, но вече беше твърде късно.

Бързо стигнах до мястото, където свършваха електрическите крушки: след тях имаше необятна тъмнина, която водеше кой знае накъде.

Включих прожектора и осветих тунела. Далеч напред видях очертанията на носилката. Вече не държах особено да се кача в нея и да си припомня отдавана отминали дни; всъщност щях да почувствам облекчение, щом я подминех.

Напред коридорът завиваше леко надясно. Тъй като на практика бях тръгнала надясно от кухненското стълбище, сега вървях на изток, след завоя — малко на югоизток в посока към Висто и фонтана на Посейдон.

Сега ми беше лесно да следя отпечатъците от гумените ботуши, тъй като вече не се застъпваха с моите стъпки и стъпките на Порцелан. Забелязах, че отпечатъците са няколко чифта — три отиваха навътре, а два навън. Подозирах, че Бруки е дошъл първия път, за да открадне единия от триножниците, а втория път — за другия. При последното си идване, си е тръгнал през френските врати на терасата.

Внезапно ме лъхна силно течение. Добре че взех прожектора — свещта със сигурност щеше да угасне.

Течението донесе и мрачен, влажен мирис: мирис, който не успях да разпозная веднага, но говореше за отдавна забравени резервоари с вода: зелена корозия и силен дъх на цинк.

„Добре, помислих си, не се страхувам от цинка, а зелената корозия винаги ми е била интересна.“

Продължих напред.

Когато слязох по-рано тази вечер с Порцелан, бях чула ясно метално изтракване, но сега коридорът — който бе започнал да се стеснява — беше тих като гробница.

Стигнах до арка с отворена врата, зад която, изглежда, имаше стая.

Направих две предпазливи крачки навътре и се озовах обградена от всички страни от метални тръби: цинкови тръби, оловни тръби, железни тръби, бронзови тръби, медни тръби; тръби, отиващи нагоре, надолу, напряко, всички свързани помежду си с тръбни колене и големи метални болтове, а тук-там се виждаха и огромни кранове, приличащи на волани на автомобили.

Намирах се в сърцето на подводния тръбопровод на Луций де Лус!

И тогава го чух — метално изтракване отекна многократно из стаята.

Признавам — замръзнах.

Последва второ изтракване.

— Ехо! — обадих се с разтреперан глас. — Има ли някой?

Отнякъде долетя друг звук, със сигурност животински, но дали го издаваше човек, не можах да преценя.

Ами ако някоя лисица се е провряла в тунела? Или язовец?

В такъв случай най-вероятно щеше да избяга от човек с фенер… но ако не избягаше?

— Ехо! — извиках отново. — Има ли някой?

Отново чух приглушен звук, този път по-тих. Отдалечаваше ли се или си въобразявах? Едно беше сигурно: можеше да идва само някъде иззад гигантската тръба, която се издигаше от каменния под, завиваше хоризонтално, огъваше се под прав ъгъл и продължаваше до другия край на помещението.

Покатерих се върху нея, възседнах я за миг — и скочих от другата й страна.

Коридорът, до който водеше тръбата, беше по-нисък, по-тесен и влажен. Стените бяха обсипани с капчици вода, а подът между тухлите бе от мокра пръст.

Пред мен тунелът беше препречен от желязна порта: овързана с верига и заключена от другата страна със старомоден катинар.

Разтърсих я, но портата не помръдна. Без ключ нямаше никакъв шанс да мина през нея.

— По дяволите! — казах на глас. — По дяволите! По дяволите!

— Флавия? — каза прегракнало някой.

Признавам, че бях на косъм да се подмокря.

Светнах през металната решетка на портата и забелязах фигура, сгушена на земята.

До края на живота си няма да забравя бялото му лице, вдигнато към мен и заслепено от лъча на прожектора. Беше успял някъде да си загуби очилата, а светлите му очи, слепи и примигващи, приличаха на очите на малка къртица, извадена внезапно от дупката на дневна светлина.

— Колин? — попитах го. — Колин Праут?

— Спри го! — примоли се той дрезгаво и се извърна от светлината.

Обърнах прожектора настрани и коридорът от другата страна на решетката отново потъна в почти пълен мрак.

— Помогни ми — каза умолително Колин.

— Не мога. Портата е заключена.

Разтърсих силно масивното желязо с една ръка, с надеждата, че ще се отвори — може би с някаква още неоткрита магия, — но това не стана.

— Опитай да отвориш от твоята страна — рекох му аз. — Може да има резе.

Още докато го казвах, знаех, че няма, но си струваше да пробваме всичко.

— Не мога — отвърна Колин и дори в тъмното разбрах, че е готов да се разплаче. — Завързан съм.

— Завързан ли? — Стори ми се невъзможно, макар и аз самата да бях изпадала в същото положение веднъж — два пъти.

— Ключът обаче е у мен. В джоба ми е.

„Слава Богу!“, помислих си. „Най-накрая малко късмет.“

— Довлечи се до портата. Аз ще се опитам да извадя ключа.

Последва болезнена тишина и след малко той каза:

— Аз… завързан съм за нещо.

И се разциври.

И светец би се ядосал!

Но я чакай! Катинарът беше откъм Колин, нали така? Бях забелязала това, но не му обърнах нужното внимание.

— Сам ли се заключи? — попитах го.

— Не — отвърна той с гъгнене.

— Тогава как влезе тук?

— Влязохме през вратата във фонтана.

„Врата във фонтана ли? Влязохме?“

Реших първо да задам най-важния въпрос.

— С кого си дошъл, Колин? Кой те завърза?

Чувах тежкото му дишане в тъмното, но не ми отговори.

Осъзнах, че няма смисъл. Нямах намерение да пропилея остатъка от живота си в опити да изтръгна отговори от пленник, с когото ни делеше цяла стена железни решетки.

— Добре — продължих аз. — Няма значение. Кажи ми къде е вратата във фонтана. Ще заобиколя оттам и ще те измъкна.

Честно казано, страшно ме хвана яд, че трябва да разпитвам непознат за тайна врата в Бъкшоу — а вратата явно беше тайна, защото досега не бях чувала за нея. Подобни мистерии със сигурност трябва да се предават от уста на уста от един член на семейството на друг, а не да бъдат на практика изтръгвани от почти непознат, който се прокрадва из околията в компанията на бракониер.

— Пръстът на Саймън — рече Колин.

— Моля? Не разбрах.

Хлиповете му ми подсказаха, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.

— Стой тук — казах му аз, макар да нямаше смисъл. — Връщам се веднага.

— Не, чакай! — извика той. — Дай ми прожектора. Не ме оставяй сам!

— Налага се, Колин. Трябва да си светя по пътя.

— Не! Моля те! Страх ме е от тъмното!

— Знаеш ли какво. Затвори очи и брой до петстотин и петдесет. Ако си затвориш очите, няма да виждаш, че е тъмно. Когато приключиш, ще съм се върнала. Хайде, ще започна с теб. Едно… две… три…

— Не мога — прекъсна ме Колин. — Знам да броя само до сто.

— Добре, тогава ще попеем. Хайде, ще пеем заедно:

Боже, пази краля,

нашия крал благороден,

нека дълги…

— Хайде, Колин, не пееш.

— Не знам думите.

— Добре, тогава изпей нещо, което знаеш. Когато пееш, ще се върна по-бързо.

Последва дълго мълчание и изведнъж той запя с пресипнал и треперещ глас:

Лондонският мост… се срива.

Пада… пада… и руши се.

Лондонският мост се срива…

Обърнах се и тръгнах внимателно обратно по коридора, а гласът на Колин затихваше и скоро от него остана само далечно ехо. Да го оставя там, сам в тъмното, беше едно от най-трудните решения, които някога съм вземала, макар да не знаех защо. Животът е пълен с подобни изненади.

Обратният път ми се стори безкраен. Времето със сигурност бе забавило ход, докато се върнах до ниските сводести тавани на избата.

Изкачих стълбите и влязох в кухнята. Макар къщата да тънеше в пълна тишина, за всеки случай спрях при вратата и се ослушах.

Не чух нито звук.

Знаех, че на теория не нарушавам наказанието си. Беше ми забранено да излизам от къщи, а нямах никакво намерение да го правя. Фонтанът на Посейдон беше в рамките на Бъкшоу, което означаваше, че спокойно мога да отида дотам.

Измъкнах се тихо през задната врата, без да я заключвам след себе си, и се озовах в зеленчуковата градина. Звездите в небето блещукаха като милиони полудели очи, а луната, вече наполовина във фаза първа четвърт, висеше като счупен сребърен нокът в нощното небе.

Обикновено, макар и фонтанът да не беше далеч, бих взела Гладис, пък дори само за компания. Но сега, когато дори едно-единствено нейно развълнувано изскърцване или подрънкване можеше да събуди цялата къща, просто не можех да рискувам.

Тръгнах бързо през мократа трева и прекосих източната морава до Висто. Някъде се обади бухал, а дребно животинче прошумоля през сухите листа.

И изведнъж, почти без предупреждение, пред мен се извиси Посейдон, а в странните ъгли на металното му тяло се отразяваха звезди, сякаш някоя древна част от галактиката бе паднала на земята.

Изкачих стъпалата до основата на статуята. Какво каза Колин? „Пръстът на Саймън.“ Да, това каза, но какво ли означаваше?

Разбира се! Пръстът на Посейдон!

Явно е чул името от Бруки, но не го е разбрал правилно.

Покатерих се върху най-долното корито на фонтана. Гигантският крак на Посейдон беше пред лицето ми, а големият палец на крака му бе свит назад, сякаш някой го гъделичкаше по корема.

Протегнах ръка и го докоснах — натиснах с всички сили. Палецът помръдна — сякаш на скрити панти — и някъде отдолу се чу метално изщракване.

— Палецът на Саймън — казах на глас, усмихнах се и поклатих глава, горда, че разгадах мистерията.

Слязох от фонтана и — наистина — вратата беше там! Един от барелефите с русалки, от които е изградена декоративната основа на фонтана, беше изпъкнал малко повече от другите.

Колко хитро от страна на стария „Мокър“ де Лус да скрие отварящия механизъм в краката на статуя, където трудно щяха да го открият.

Вратата се отвори със скърцане и аз внимателно пристъпих в основата на фонтана. Както и подозирах, една-единствена оловна тръба излизаше от една от няколкото изкуствени пещери отдолу и се извиваше под остър ъгъл, за да захранва фонтана с вода. Имаше голям кран, очевидно предназначен да регулира потока, и макар по гъстите паяжини да съдех, че не е бил използван от цяла вечност, отвсякъде ме заля звукът от капеща вода, който отекваше притеснително в стените на влажното помещение.

Дузина нестабилни стъпала водеха надолу към широка правоъгълна яма на дъното на фонтана.

Бяха опръскани с кръв!

На ръба на най-долното стъпало имаше голямо петно, а по горните вървеше пътечка от по-малки капки.

Кръвта не беше прясна, както личеше от кафявия й добре окислен цвят.

Явно тук Бруки бе срещнал смъртта си.

Тръгнах внимателно надолу, като гледах да не стъпвам по петната.

Ямата беше изненадващо просторна.

От едната страна над главата ми през желязна решетка се виждаха ивици от нощното небе: звездите светеха толкова ярко, че дори се забелязваше извисяващият се силует на Посейдон високо горе. Зяпнала към тази нова гледка, успях някак си да се спъна. Изкълчих си глезена.

— Проклятие! — изругах и насочих прожектора към земята, за да видя в какво съм се спънала.

Навито въже лежеше в кръг светлина като самодоволна змия, приличаща се на слънце след особено вкусен обяд.

Не мога да кажа, че се изненадах, тъй като вече бях стигнала до заключението, че тук някъде трябва да има въже. Просто бях забравила, докато не се спънах в него.

Изненадах се обаче, че полицаите не са открили толкова важно доказателство: изненадваща спънка не само за мен, но и за тях.

„По-добре не го пипай, помислих си. Остави го както си е за хората на инспектор Хюит.“ Освен това вече знаех всичко, от което се нуждаех, за това оръжие на престъплението.

Направих няколко колебливи крачки и закуцуках към отворения тунел.

Но кой от отворите щеше да ме заведе при Колин?

Този отляво, реших, макар изобщо да не бях сигурна. На плана на Луций де Лус имаше зашеметяващ лабиринт от подземни тръби и тунели и чак сега се сетих, че пъхнах сгънатата карта в джоба си.

Ухилих се, защото картата бе у мен, на една ръка разстояние. Но когато бръкнах в джоба, той се оказа празен.

Разбира се! Бях сменила прашната си рокля с чиста. Изругах наум, когато осъзнах, че безценната ръчно начертана карта на Луций в този момент киснеше и избледняваше в мивката в лабораторията ми!

Точно сега не можех да направя нищо друго, освен да последвам инстинкта си и да избера тунел: избрах този от лявата ми страна.

Тук, в най-източния си край, коридорът бе не само по-нисък и по-тесен, но беше и възмутително запуснат. На места тухлените стени и парчета от покрива се бяха изронили и бяха покрили пода със счупени късове.

„Внимавай, всичко може да се срути и…“

Нещо ме удари през лицето — нещо, което висеше от тавана като мъртва ръка. Тихо изписках и спрях.

Корен! Уплаших се от глупав корен, вероятно пуснат от някой от отдавна премахнатите живи плетове, които в отминали епохи обрамчвали пътеките на Висто.

Въпреки че се приведох, за да мина под коренището, лигавият му пръст успя да погали лицето ми, сякаш си умираше за човешка компания.

Продължих с куцукане напред, а лъчът на фенера шареше пътя пред мен.

Тук, от двете страни на тунела, лежаха изоставени прашни стълби, въжета, ведра, лейки и фунии, сякаш градинарят, който ги е използвал, е заминал на война и е забравил за тях.

Внезапно проблясване на червен цвят ме накара да спра рязко. Някой бе писал върху стената. Бавно осветих изписаните с боя букви: Х. д. Л.

Хариет де Лус! Майка ми е идвала тук преди мен — вървяла е по същия този тунел, стояла е върху същите тези тухли, изписала е инициалите си на стената.

През мен премина някакъв трепет. Присъствието на Хариет беше навсякъде около мен. Как е възможно да ми липсва толкова, след като никога не съм я познавала?

И тогава съвсем слабо, от далечния край на тунела долетя глас… който пееше.

— „Лондонският мост се срути, мила моя.“

— Колин! — извиках аз и очите ми изведнъж се насълзиха. — Колин! Аз съм, Флавия!

Спуснах се напред, препъвах се в камъни, в обувките ми влизаше тиня от пода на тунела. Ръцете ми бяха издрани от подпиране по стената.

И тогава стигнах до него…

— Мила моя — пееше той.

— Вече можеш да спреш, Колин. Върнах се. Къде е ключът?

Той примижа на светлината и ме изгледа със странно обидено изражение.

— Първо ме развържи — каза рязко.

— Не, първо ще ми дадеш ключа. Така няма да избягаш с него.

Колин се преобърна със стенание на лявата си страна. Бръкнах в джоба му — гадост! — и извадих железен ключ.

Когато се извърна, видях, че китките му са стегнати здраво зад гърба и са привързани към желязна тръба, която вървеше вертикално и изчезваше в тавана.

Бедното създание можеше да седи вързано тук с дни!

— Сигурно си в агония — казах аз, а той ме погледна толкова озадачено, че се зачудих дали знае тази дума.

Възлите ме затрудниха. Опитите на Колин да се освободи и влагата от капещата по стените вода ги бяха затегнали ужасно.

— Имаш ли нож?

Колин поклати глава и извърна очи.

— Моля? Нямаш нож? О, я стига, Колин, скаутите не се разделят с ножовете си.

— Взеха ми го. „Може да се нараниш“, така ми казаха.

— Добре, няма нищо. Наведи се напред. Ще опитам с ключа.

Оставих прожектора на земята така, че светлината да се отразява от стената, и нападнах възлите с ключа.

Колин стенеше и извикваше тихо всеки път, когато натиснех въжетата. Въпреки студената влага в тунела, от челото ми капеше пот върху вече подгизналото въже.

— Дръж се — казах му. — Малко остана.

И последният край се развърза — и Колин беше свободен.

— Ставай — подканих го аз. — Трябва да се раздвижиш.

Той се претърколи, но не успя да се изправи.

— Хвани се за мен. — Подадох му ръка, но Колин поклати глава.

— Кръвообращението ти трябва да се раздвижи. Разтрий ръце и крака, колкото можеш по-силно. Дай да ти помогна.

— Няма смисъл — каза той. — Не мога.

— Разбира се, че можеш — отвърнах аз и започнах да го разтривам по-бързо. — Пръстите на краката и ръцете ти трябва да се оросят.

Долната му устна трепереше и изведнъж ми дожаля за него.

— Знаеш ли какво? Я да си починем.

Дори в сумрака нямаше как да не забележа признателното му изражение.

— А сега — подех пак, — разкажи ми за кръвта на стълбите.

Май не беше честно, но трябваше да разбера.

При думата „кръв“ Колин се сви назад ужасено.

— Не го направих аз — изхриптя той.

— Какво не си направил, Колин.

— Бруки. Не съм му забивал онова шило в носа.

— Той те биеше, нали? Не ти е оставил друг избор.

— Не! — Колин успя някак си да се изправи на крака. — Не беше така. Изобщо не беше така.

— Разкажи ми какво стана — подканих го аз, изненадана от собственото си спокойствие в ситуация, която можеше да се окаже деликатна.

— С Бруки бяхме приятели. Той ми разказваше истории, когато не събираше боклуци.

— Какви истории?

— Ами за крал Артур и други такива. И хубаво си бъбрехме, наистина. Обичаше да ми разказва за стария Никодимус Флич, който можел да порази на място грешник, когато си поиска.

— Бруки „спънат“ ли беше?

— Не, разбира се! — Колин се подсмихна. — Ама искаше. Разправяше, че му харесва вярата им.

Ето: трябваше най-напред да попитам Колин.

— Разкажи ми за шилото — казах аз в опит да върна внимателно Колин към смъртта на Бруки.

— Той ми го показа. Много красиво беше… сребърно… като пиратско съкровище. Изкопал го зад къщата ви. Каза, че щял да направи десетки такива. Достатъчно за градинско парти на целия Бъкингамски дворец.

Не смеех да го прекъсна.

— Рекох му: „Дай да го видя, само за малко. Ще ти го върна.“ Но той не ми го даде. Вика ми: „Ще вземеш да се наръгаш.“ Изсмя ми се. Аз му викам: „Нали ми обеща! Нали каза, че ще делим по равно, ако направя онази работа с кучетата.“ Дръпнах шилото… не исках да му направя нищо… само да го погледна. Той го хвана и го дръпна толкова силно! Аз го пуснах твърде рязко и…

Лицето му бе свито от ужас.

— Не бях аз. Не го направих аз.

— Разбирам. Било е злополука. Ще ти помогна с каквото мога, Колин, но ми кажи кой те завърза.

Колин нададе такъв вой, че кръвта ми се смръзна, макар вече да знаех отговора.

— Том Бул беше, нали?

Колин ококори очи, големи колкото чинийки за чай, и се взря над рамото ми.

— Той ще се върне! Каза, че ще се върне.

— Глупости — възразих аз. — От сума ти време си тук долу.

— Том Бул ще ми свети маслото, защото видях какво направи във фургона.

— Видял си какво е направил във фургона ли?

— По-скоро чух. Чух всички писъци. А после Том излезе и хвърли нещо в реката. Той ще ме убие.

Колин облещи очи.

— Няма да те убие. Ако искаше, досега да го е направил.

И в този миг чух звук в тунела зад нас.

Очите на Колин се разшириха още повече и почти изхвръкнаха от орбитите си.

— Той се върна!

Рязко се обърнах с прожектора и видях едра фигура да се приближава към нас като гигантски сухоземен рак: толкова голяма, че изпълваше тунела от пода почти до тавана и от стена до стена; фигура, сгъната почти на две, за да мине през порутения тунел.

Можеше да е само Том Бул.

— Ключът! — извиках и в същото време се сетих, че е в ръката ми.

Спуснах се към катинара и завъртях с цяла сила ключа.

Проклети да са всички механизми! Катинарът явно бе скован от ръжда.

На не повече от десетина крачки, огромният мъж се приближаваше стремглаво към нас, хрипливото му дишане се чуваше ужасно силно, а чорлавата му червена коса се вееше като на луд.

Изведнъж нещо ме блъсна настрани. Колин грабна ключа от ръката ми.

— Не, Колин!

Той го напъха в ключалката, завъртя го свирепо и катинарът се отвори. След миг дръпна с всички сили портата и ме бутна, после ме дръпна и почти ме пренесе през нея.

Колин затръшна портата зад нас, щракна катинара и ме избута далеч от решетката.

— Внимавай с този — каза ми. — Има дълги ръце.

За миг с Колин стояхме неподвижно, дишахме тежко и гледахме ужасени окървавеното лице на Том Бул, който се взираше свирепо в нас зад железата.

Огромните му длани сграбчиха тежката порта и я разтърсиха толкова силно, че сякаш щяха да я изтръгнат от земята.

Червения бик^[1]!

Фенела беше права!

Отстъпих назад ужасена, притиснах се в мократа стена и в този миг изкълченият ми глезен поддаде и изпуснах прожектора.

Паднах на колене и започнах да опипвам мокрия под с протегнати пръсти.

— Стой далеч от решетките — прошепна Колин. — Иначе ще те сграбчи!

Слепешком опипвах земята в тъмното, уплашена, че всеки момент Бул ще ме сграбчи за китката.

След цяла вечност опакото на ръката ми закачи прожектора. Хванах го, вдигнах го, натиснах копчето с палец… и не последва нищо.

Разклатих прожектора, ударих го с длан — пак нищо.

Беше се счупил.

Идеше ми да заплача.

Близо до мен в тъмното нещо прошумоля. Не посмях да мръдна.

Преборих десет удара на сърцето си.

И тогава чух дращене… и се запали клечка кибрит.

— В джоба ми беше — рече гордо Колин. — През цялото време е бил там.

— Върви бавно натам — казах му аз. — Не оставяй клечката да угасне.

Докато се отдалечавахме заднишком от портата и навлязохме в тунела, лицето на Том Бул се стопи в мрака, устните му се размърдаха и той изрече единствените думи, които някога чух от устата му:

— Къде е бебето ми?

Викът му отекна като нож от каменните стени.

Сред последвалата зловеща тишина ние продължихме да пристъпваме бавно по-навътре в тунела. Първата клечка изгоря и Колин извади втора.

— Колко клечки имаш?

— Още една — отвърна той и я запали.

Бяхме напреднали малко, но до избата имаше дълъг път.

Колин вдигна високо последната кибритена клечка и пак тръгна бавно пред мен.

— Браво на теб — казах му. — Спаси ни.

Внезапното течение угаси клечката и отново потънахме в непрогледна тъмнина.

— Продължавай да вървиш — подканих го аз. — Следвай стената.

Колин замръзна.

— Не мога — отвърна той. — Страх ме е от тъмното.

— Няма страшно. Нали съм с теб. Няма да допусна да ти се случи нещо.

Отново го побутнах, но той не помръдна.

— Не — каза пак. — Не мога.

Можех да продължа без него, но сърце не ми даде да го оставя тук сам.

Постепенно забелязах, че някак си започвам смътно да различавам бялото лице на Колин. Миг по-късно видях как все по-ярка светлина изпълва в тунела.

Обърнах се и за свое удивление забелязах Догър, вдигнал голям фенер над главата си. Иззад него надничаше Порцелан, първоначално уплашена, а когато видя, че съм невредима, се затича към мен и едва не ме смачка в прегръдката си.

— Страхувам се, че те изпортих — каза тя.