Алън Брадли
Червена херинга без горчица (1)

Едно

— Плашиш ме — каза циганката. — Досега не съм виждала кристалната топка изпълнена с толкова мрак.

Тя обви кълбото с ръце, сякаш да защити очите ми от страхотиите, плуващи в тъмните му дълбини. Пръстите й стиснаха стъклото и аз изпитах чувството, че в гърлото ми се стича леденостудена вода.

В края на масата потрепваше тънка свещ, чиято бледа светлина се отразяваше от големите месингови халки на ушите на циганката и отлиташе да угасне някъде в тъмните ъгли на шатрата.

Черна коса, черни очи, черна рокля, намазани с червен руж бузи, червени устни и глас, с който несъмнено можеше да се сдобиеш само след като изпушиш половин милион цигари.

Сякаш за да потвърди подозренията ми, старицата така се разкашля, че крехкото й тяло се разтресе в отчаян опит да си поеме въздух. Звучеше като че в белия й дроб се е заплела голяма птица, която пляска с криле, за да се освободи.

— Добре ли сте? — попитах аз. — Ще отида да потърся помощ.

Десет минути по-рано сякаш зърнах доктор Дарби в църковния двор да спира и да разменя по някоя дума на всяка сергия на панаира. Но преди да успея да помръдна, циганката хвана с мургавата си ръка дланта ми върху покривката от черно кадифе.

— Не, недей. Непрекъснато ми се случва — рече тя и пак се разкашля.

Изчаках я търпеливо, почти уплашена да помръдна.

— На колко години си? — попита ме най-накрая. — На десет? На дванайсет?

— На единайсет — отвърнах аз, а тя кимна уморено, сякаш го е знаела през цялото време.

— Виждам планина — продължи задавено — и лицето… на жената, в която ще се превърнеш.

Въпреки задуха и топлината в сумрачната шатра, кръвта ми изстина. Видяла е Хариет!

Майка ми Хариет загинала при злополука в планината, докато съм била още бебе.

Циганката обърна ръката ми и болезнено заби палеца си в центъра на дланта ми. Пръстите ми се разтвориха и после се свиха от само себе си като пръстите на отрязания крак на кокошка.

Циганката хвана лявата ми ръка и я вдигна.

— Тази ръка ти е по рождение — рече тя почти без да погледне дланта, пусна я и ме хвана за другата ръка. — А тази е ръката, която ти е пораснала.

Тя се взря отвратено в нея, а свещта примигна.

— Тази скършена звезда на лунния ти хълм показва брилянтен ум, обърнал се срещу себе си, ум, който скита по пътищата на мрака.

Не това исках да чуя.

— Разкажете ми за жената на планината — подканих я аз. — Онази, в която ще се превърна.

Циганката се изкашля отново и се загърна плътно с пъстрия си шал, сякаш за да се предпази от някакъв древен и невидим зимен вятър.

— Положи в ръката ми сребро — заяви настойчиво тя и протегна мърлявата си длан.

— Но вече ви дадох един шилинг. Толкова пише на табелата отвън.

— Посланията от Третия кръг се заплащат допълнително — изхриптя циганката. — Те изцеждат заряда на душата ми.

За малко да се изсмея на глас. За каква се мислеше тази стара вещица? Въпреки това, изглежда, бе зърнала Хариет отвъд булото и не биваше да позволя скептицизмът ми да провали дори минималния шанс да разменя няколко думи с мъртвата си майка.

Бръкнах в джоба за последния си шилинг и когато притиснах монетата в дланта й, тъмните очи на циганката блеснаха изведнъж като на гарга и се взряха в моите.

— Тя се опитва да се прибере. Тази… жена… се опитва да се прибере у дома от студа. Иска да й помогнеш…

Скочих на крака и закачих масичката с голото си коляно. Тя се разклати, преобърна се на една страна, а свещта се плъзна по плота и падна сред куп прашни драперии.

В първия миг се вдигна тънка струйка черен дим, после пламъкът стана син, премина в червено и накрая бързо лумна оранжев. Гледах ужасено как плъзва по пердето.

За нула време цялата шатра бе обгърната от пламъци.

Ще ми се да имах присъствието на духа, за да хвърля мокър парцал върху очите на циганката и да я изведа навън, но вместо това хукнах — право през огнения кръг, обгърнал входа, — и не спрях, докато не стигнах до стрелбището с кокосови орехи, където се спрях задъхана зад едно платнище и се опитах да си поема въздух.

Някой бе донесъл в църковния двор грамофон, от който се носеше гласът на Дани Кей, изопачен в отвратително метално кънтене от цветната тръба:

Кокосови орехи,

в редица наредени…

Погледнах назад към шатрата на циганката тъкмо навреме, за да видя как господин Хаскинс, клисарят на „Свети Танкред“, и още някакъв непознат мъж, изсипват каца с вода и ябълки върху пламъците.

Половината село Бишъпс Лейси, или поне така изглеждаше, се бе събрало и зяпаше стъписано издигащата се колона черен дим с ръце пред устите или длани, прилепени към бузите.

Доктор Дарби вече бавно водеше разтърсваната от кашлица циганка към палатката за спешна медицинска помощ на „Свети Йоан“. Колко дребна изглеждаше врачката под слънчевите лъчи, колко бледа.

— Ето къде си, малка гад. Къде ли не те търсих.

Каза го Офелия — по-голямата от двете ми сестри. Фели беше на седемнайсет години и се мислеше за възвишена като самата Дева Мария, макар, готова съм да се обзаложа, че Светата Дева не е прекарвала по двайсет и три часа в денонощието взряна в огледалото с пинцета в ръка.

Най-добрата тактика в подобни случаи беше бързият отговор:

— Как смееш да ми викаш гад, тъпачке? Татко все ти повтаря, че е невъзпитано.

Фели посегна да ме хване за ухото, но аз й се изплъзнах с лекота. По необходимост светкавичните реакции се бяха превърнали в мой специалитет.

— Къде е Дафи? — попитах с надежда, че ще отвлека отровното й внимание от себе си.

Дафи беше другата ми сестра, с две години по-голяма от мен, и на тринайсет вече вещ съучастник на Фели в мъченията.

— Точи лиги по книгите, къде другаде? — Офелия посочи с брадичка към сергиите, подредени в полукръг върху тревата, където с обединени сили женското църковно дружество на „Свети Танкред“ и Женският институт бяха организирали разпродажба на стари книги и разнообразни домакински вехтории.

Фели, изглежда, не беше забелязала димящите останки от шатрата на циганката. Както винаги тя бе оставила очилата си у дома от суета, но това недоглеждане можеше да се дължи и просто на липсата й на интерес. Когато й изнасяше, Фели виждаше не по-далеч от носа си.

— Виж само — рече тя и вдигна чифт черни обеци до ушите си. Нямаше начин да не се изфука. — Френски черен кехлибар. От наследството на лейди Тротър. Гленда каза, че са извадили късмет да получат и петак за тях.

— Гленда е права. Френският черен кехлибар е просто стъкло.

Истина беше, че неотдавна в химичната си лаборатория разтопих една грозна викторианска брошка и установих, че е просто кремък. На Фели едва ли щеше да й домъчнее за тази грозотия.

— Английският черен кехлибар е много по-интересен — продължих аз. — Образува се от вкаменени останки на дървото чилийска араукария и…

Но сестра ми вече се отдалечаваше, примамена от гледката на Нед Кропър, рижавия помощник в „Тринайсетте патока“, който с известна грубовата елегантност енергично хвърляше дървени пръчки по чучело. Третата му пръчка счупи на две глинената лула на дървената фигура, а Фели стигна при него тъкмо навреме, за да получи плюшеното мече награда от силно изчервения Нед.

— Намери ли нещо, което си струва да спасиш от кладата? — попитах Дафи, която бе забила нос в някаква книга. Съдейки по изпъстрените с петна окислени страници, беше първо издание на „Гордост и предразсъдъци“.

Но беше малко вероятно да се е натъкнала на нещо ценно. По време на войната цели библиотеки бяха разграбени и сега не бе останало много за разпродажбите. Щяха да изкарат непродадените до края на лятото книги с количка от мазето на енорийската зала в Нощта на кладите, да ги струпат на поляната край селото и да ги запалят.

Килнах глава настрани и изгледах с присвити очи купчината, която Дафи вече бе заделила: „С шейна и на кон до прокажените в Сибир“, „Естествена история“ на Плиний, „Мъченичеството на човека“ и първите два тома от „Мемоарите на Джакомо Казанова“ — купчина пълни глупости. С изключение може би на Плиний, който е написал някои удивителни неща за отровите.

Тръгнах бавно покрай масата и прокарвах пръсти по книгите, подредени с гръбчетата нагоре: Етел М. Дел. Е. М. Делафийлд, Уоруик Дийпинг…

Забелязала съм, по друг повод, че повечето от великите отровители в историята носят имена, започващи с буквата К, а пък сега срещах автори все с буквата Д. Надушвах ли нещо? Някаква тайна закономерност във Вселената?

Стиснах очи и се концентрирах: Дикенс… Дойл… Дюма… Достоевски — виждала съм книги на всички тези писатели в ръцете на Дафи.

Самата тя възнамеряваше да стане писателка, когато порасне. С име като Дафни де Лус нямаше как да не успее!

— Дафи! Няма да повярваш…

— Тихо! — сопна се тя. — Нали ти казах да не ми говориш, докато чета.

Сестра ми можеше да бъде и най-противната свиня на света, когато поискаше.

А невинаги беше така. Когато бях по-малка например и татко й наредеше да следи дали си казвам молитвите вечер, тя ме научи да ги изричам на свински латински и двете се въргаляхме по пухените възглавници и се смеехме до пръсване.

„Же-бо, ви-сло-го-бла ко-тат, Ли-фе и жа-спо-го Лит-ма. И Гър-до!“

Но с годините нещо в отношението със сестрите ми се промени.

Малко засегната, протегнах ръка към томче, което лежеше върху останалите книги: „Огледало на Лондон и Англия“. Реших, че тази книга ще се хареса на Фели, която бе луда по огледалата. Може пък да я купя и да я прибера за деня, в който щях да изпитам малко вероятния порив да й направя подарък, или пък да я използвам като дар за примирие. И по-странни неща са се случвали.

Разлистих страниците и веднага видях, че не е роман, а пиеса — навсякъде имаше имена и реплики. Някой на име Адам казваше на някакъв шут:

Чаша ейл без хубава девица,

уви, е като яйце без сол и червена херинга

без горчица.

„Колко подходящо мото за един познат“, помислих си аз и погледнах към Нед, който докосваше леко шията на сестра ми, а тя се правеше, че не забелязва. Неколкократно съм виждала Нед да си дава вид, че работи в двора на „Тринайсетте патока“ с халба ейл — и понякога с Мери Стоукър, дъщерята на гостилничаря, — хванала го под ръка. Осъзнах с неочакван шок, че без чашата ейл и момиче под ръка Нед изглеждаше някак си незавършен. Защо не съм го забелязала досега? Може би, също като доктор Уотсън от радиопиесата „Скандал в Бохемия“, понякога и аз гледах, но не виждах. Трябваше да се замисля по въпроса.

— Предполагам, че е твое дело — каза внезапно Дафи, докато оставяше една и вземаше друга книга. Тя посочи към групичката хора, зяпнали димящите останки от шатрата на циганката. — Типично в стила на Флавия де Лус.

— Гледай си работата. Щях да ти помогна да занесеш тъпите си книги до вкъщи, но сега ще си ги мъкнеш сама.

— О, престани! — хвана ме тя за ръкава. — Моля те, прости ми. — Струните на душата ми свирят „Реквием“-а на Моцарт, а една непослушна сълза се изтърколи от дясното ми око.

Отдалечих се с безгрижно подсвиркване. По-късно щях да се занимая с безочливото й поведение.

— Пусни ме, Бруки! Боли!

Хленчещият глас долетя някъде иззад павилиона за игри на табло и когато осъзнах, че принадлежи на Колин Праут, спрях и се ослушах.

Прилепих се о каменната стена на църквата, прикрита зад платнището на лотарийния павилион, откъдето можех да подслушвам необезпокоявана. Със задоволство установих, че и през пролуките между грубите греди на павилиона ми се предоставя чудесна гледка към Колин.

Той се гърчеше, стиснат от ръката на Бруки Хеъруд, като огромна риба с килнати накриво очила и мръсна, чорлава сламеноруса коса, а голямата му влажна уста бе зинала в опит да си поеме въздух.

— Пусни ме. Нищо не съм направил.

С другата си ръка Бруки хвана дъното на торбестите панталони на Колин и го обърна рязко с лице към димящите останки от шатрата на циганката.

— А кой тогава го направи? — попита той и разтърси момчето, за да подчертае думите си. — Където има дим, има и огън. Където има огън, има и кибрит. А където има кибрит, там е и Колин Праут.

— Чакай — рече Колин и се опита да пъхне ръка в джоба си. — Виж, преброй ги! Просто ги преброй, Бруки. Колкото вчера са. Три. Не съм палил нито една.

Щом Бруки отпусна хватката си, Колин се стовари на земята, претърколи се на лакти, бръкна в джоба на панталона, извади кибритена кутия и я размаха пред мъчителя си.

Бруки вдигна глава и подуши въздуха, сякаш за да се ориентира. С мазната си коса, гумените ботуши, дългото си мушамено яке и — въпреки горещия летен ден — вълнения шал, който висеше като алена змия на дебелия му врат, той приличаше на ловец на плъхове от роман на Дикенс.

Преди дори да успея да се зачудя какво да правя, Колин стана и двамата тръгнаха бавно през двора, а Колин се изтупваше и свиваше рамене, сякаш не го бе грижа.

Може би трябваше да изляза иззад платнището, да си призная, че аз съм виновна за пожара и да кажа на Бруки да пусне момчето. Ако той откажеше, можех бързо да изтичам при викария или да повикам някой от другите мъжаги наоколо. Но не го сторих. И простичката причина за това, осъзнах смразена, беше следната: страхувах се от Бруки Хеъруд.

Бруки беше непрокопсаникът на Бишъпс Лейси.

— Бруки Хеъруд ли? — изсумтя Фели в деня, в който госпожа Малит предложи да го наемем да помага на Догър за плевенето на градината и подкастрянето на живите плетове в Бъкшоу. — Та той е прокуден на издръжка, нали? Животът ни няма да струва пукната пара, ако той се мотае наоколо.

— Какво означава да е на издръжка? — попитах, когато Фели се врътна и излезе от кухнята.

— Знам ли, миличка? — отвърна госпожа Малит. — Майка му е онази жена с боите в Молдън Фенуик.

— С боите ли? Къщи ли боядисва?

— Къщи ли? Мили Боже, не, рисува картини. Разни богаташи на коне и други такива. Може пък един ден и вас да нарисува. Теб и госпожица Офелия, и госпожица Дафни.

При тези думи изсумтях високомерно и излязох бързо от стаята. Ако ще ме рисуват с маслени бои, ще ме полират и ще ме слагат в рамка, то щях да позирам в химичната си лаборатория и никъде другаде.

Обкръжена от колбите, стъклениците и епруветките, щях да бъда уловена в мига, в който вдигам нетърпеливо глава от микроскопа, както прави прачичо Таркуин де Лус на своя портрет, който още виси в галерията на Бъкшоу. Също като чичо Тар щях да съм видимо раздразнена. Без коне и богаташи за мен, ако обичате.

Над църковния двор все още се стелеше лека димна пелена. Сега, след като повечето зяпачи се бяха разпръснали, обгорените димящи останки от шатрата на циганката се виждаха ясно от пътеката. Но интереса ми привлече не толкова обгореният кръг в тревата, колкото онова, което по-рано бе скрито зад него: цигански фургон, изписан в ярки цветове.

Фургонът бе масленожълт с алени капаци на прозорците и летви отстрани, които се извиваха леко навън под заоблен покрив и му придаваха вид на самун хляб, набъбнал над ръбовете на тавата. От жълтите колела до кривия ламаринен комин и от сводестите прозорчета до богато резбованите скоби от двете страни на вратата каруцата приличаше на излязла от приказка. Сякаш за да допълни сцената, един стар гърбав кон пасеше живописно сред наклонените надгробни плочи в дъното на църковния двор.

Беше цигански кон. Веднага го познах от една снимка в „Кънтри Лайф“. С дългата козина на краката, опашката и гривата, надвиснала над лицето му (изпод която очите му надзъртаха свенливо като на Вероника Лейк), кончето приличаше на кръстоска между порода клайдсдейл и еднорог.

— Флавия, миличка — обади се глас зад мен. Беше Денуин Ричардсън, викарият на „Свети Танкред“. — Доктор Дарби ще ти е много задължен, ако изтичаш да вземеш кана лимонада от дамите в кухнята.

Раздразненият ми поглед сигурно го накара да се почувства гузен. Защо с единайсетгодишните момичета винаги се държат като с прислуга?

— Бих отишъл лично, но докторът смята, че бедната жена може да се притесни от пасторското ми облекло и така нататък, и…

— С удоволствие ще отида, отче — казах ведро аз, при това искрено. С кана лимонада в ръка щях да имам достъп до медицинската палатка на „Свети Йоан“.

След миг влетях в кухнята на енорийската зала („Извинете, спешен случай!“), грабнах запотена кана лимонада с лед и сега, вече в сумрака на медицинската палатка, изсипвах напитката в напукана глинена чаша.

— Надявам се, че сте добре — подадох чашата на циганката. — Съжалявам за шатрата. Ще платя щетите, разбира се.

— Ммм, няма нужда — възрази доктор Дарби. — Тя вече обясни, че е било злополука.

Страховито зачервените очи на жената ме гледаха предпазливо, докато отпиваше.

— Доктор Дарби, може ли за момент? — попита викарият, който пъхна глава между платнищата като костенурка, за да не се види свещеническата му якичка. — Госпожа Пийсли е при павилиона за кегли и казва, че нещо й прилошало.

— Хм — промърмори лекарят и затвори чантата си с щракване. — Сега трябва да си почиваш — добави той на циганката, а после се обърна към мен: — Остани при нея, няма да се бавя.

На излизане той заяви, без да се обръща конкретно към някого:

— Никога не вали.

Известно време стоях и неловко се взирах в краката си, докато се опитвах да измисля какво да кажа. Не смеех да погледна циганката в очите.

— Ще платя щетите — повторих. — Макар наистина да беше злополука.

Това доведе до нов пристъп на кашлица и дори аз разбрах, че димът е влошил състоянието на и без това болните й бели дробове. Зачаках безпомощно кашлицата да премине.

Най-накрая циганката си пое дъх, но последва нова продължителна, неловка тишина.

— Жената — каза циганката най-накрая. — Жената на планината. Коя е тя?

— Майка ми. Казва се Хариет де Лус.

— А планината?

— Мисля, че е някъде в Тибет. Майка ми загинала там преди десет години. В Бъкшоу не говорим много за това.

— Бъкшоу не ми говори нищо.

— Там живея. Намира се южно от селото — отвърнах и махнах по посока на имението.

— А-ха! — прикова ме циганката с пронизителния си поглед. — Голямата къща с двете крила назад.

— Да. Недалеч от завоя на реката.

— Сетих се. Спирала съм там. Не знаех как се казва.

Спирала е там ли? Не ми се вярваше.

— Дамата позволи с моя циганин да лагеруваме в горичката край реката. Той трябваше да си почине…

— Знам го мястото! Казваме му Стобора. Има бъзови храсти и…

— Къпини — добави тя.

— Я чакайте, каква дама? — попитах аз. — В Бъкшоу няма дами, откакто Хариет е починала.

Циганката продължи, сякаш не ме е чула.

— Красива дама. Малко приличаше на теб — огледа ме тя внимателно и добави, — сега като те виждам на светло.

Но в следващия миг лицето й помръкна. Въобразявах ли си, или гласът й укрепваше с всяка следваща дума?

— И после ни изгониха — продължи тя гневно. — Казаха, че вече не сме желани там. Беше лятото, когато умря Джони Фаа.

— Джони Фаа ли?

— Моят циганин. Съпругът ми. Умря насред един прашен път, стиснал гърди и проклинащ гаджо — англичанинът, — който ни изгони.

— И кой беше той? — Вече се страхувах от отговора.

— Не питай за името му. Ходеше изправен все едно е глътнал бастун, проклетникът!

Татко! Сигурна бях! След смъртта на Хариет именно татко е изгонил циганите от земята ни.

— И казвате, че Джони Фаа, съпругът ви… е умрял заради това?

Циганката кимна и видях, че тъгата в очите й е искрена.

— Защото се е нуждаел от почивка ли?

— Нуждаеше се от почивка — повтори тя шепнешком. — Аз също.

И тогава ми просветна. Преди да успея да размисля, избълвах думите:

— Можете да се върнете в Бъкшоу. Останете колкото желаете. Всичко ще е наред… обещавам.

Още докато го казвах, съзнавах, че ми предстои бурна караница с татко, но някак си това нямаше значение. Някога Хариет бе приютила тези хора и кръвната ми връзка с нея не ми позволяваше да постъпя другояче.

— Паркирайте фургона си при Стобора в храстите — продължих аз. — Никой няма да разбере, че сте там.

Черните й очи огледаха изпитателно лицето ми, като се стрелкаха от ляво на дясно. Протегнах й насърчително ръка.

— Ммм. Хайде, госпожо, приемете предложението. Ще ви е много полезно да си намерите местенце за почивка.

Това го каза доктор Дарби, който се беше вмъкнал тихо в палатката и сега едва забележимо ми намигна. Докторът беше един от най-старите приятели на татко и знаех, че и той вече предусеща предстоящата битка. Беше видял бойното поле и бе преценил рисковете още преди да си отвори устата. Идеше ми да го прегърна.

Лекарят остави черната си чанта на масата, бръкна в нея и извади шишенце с коркова тапа.

— Пийте това за кашлицата — каза той и подаде шишенцето на циганката.

Тя погледна бутилката подозрително.

— Хайде — подкани я докторът. — Вземете я. Лоша поличба е да откажете на квалифициран лекар. Ще ви помогна с коня — предложи той. — Някога и аз се придвижвах така.

Сега използваше внушението на стария селски лекар и разбрах — да го кажа с медицински термин, — че сме извън опасност.

Събрани на групички хора се взираха в нас, докато докторът ни водеше към фургона. За нула време той впрегна коня на циганката и двете се настанихме на дървената пейка, която служеше и за входно стъпало, и за капра.

Старата жена изцъка с език и тълпата се раздели на две, за да стори път на фургона, който потегли и се заклатушка бавно по пътеката на църковния двор. От високото си място погледнах към извърнатите нагоре лица, но не видях сред тях Фели и Дафи.

„Добре“, помислих си аз. Най-вероятно още бяха при някоя сергия и се тъпчеха със сладки и крем.