Джини Харцмарк
Горчив бизнес (8)

Седма глава

Ориентирах се по гласовете, долитащи от музикалния салон, наречен така заради концерта, който Владимир Хоровиц изнесе в чест на Ричард Никсън и жена му. Споменът от срещата ми с тях бе съвсем бегъл — някакъв нисък черен мъж, когото информирах, че бавачката ми прилича на маймуна, и киселата му жена, мрачна и кльощава. Салонът, като всичко останало в къщата на майка ми, е разкошен. Стените са облицовани в жълта коприна, с цвят на матирано злато, канапетата са с розова дамаска в контраст със синьо-белите райета на столовете. В единия ъгъл се намира старинният роял „Стайнуей“, а зад него френските прозорци се отварят към поляната, която завършва направо в езерото Мичиган.

Преместихме се тук от апартамента ни в града, когато бях на пет години. Брат ми Тед беше на девет и дотогава кооперацията на Лейк Шор Драйв бе представлявала цялата ни вселена. Момичето, което работеше в асансьора, ме возеше нагоре-надолу, когато си поискам, а портиерът Уинстън ми пъхаше дъвчащи бонбони в джобовете и ми разказваше омайни истории за плантациите в Арканзас, където работел със своите десет братя и сестри.

Преместването в Лейк Форест за мен бе равносилно на заточение накрай света и през всичките години така и не почувствах тази къща като свой дом. Когато станах на дванайсет, се роди сестра ми Бет, изтърсачето на семейството, както Даниел нарече Лидия. Тогава през нас минаха какви ли не сладки „мадмоазели“, дошли в Америка, за да научат английски, които си заминаваха, веднага щом го овладееха достатъчно, за да уведомят майка ми, че напускат.

И все пак къщата е изпълнена с незаличими спомени. На петнайсет Теди се самоуби. Обеси се в гаража една съботна вечер, за да е сигурен, че поне веднъж ще привлече вниманието на родителите ни, когато се приберат подпийнали след поредното парти. В същия този музикален салон един час преди моята сватба се разрази най-яростният от всички мои скандали с майка ми. Мебелите тогава бяха изнесени, с изключение на рояла, и на тяхно място бяха подредени масите за приема с бели колосани покривки, бели рози и старинни сребърни прибори и порцелан. Аз се бях скрила там с шестте метра тюл и сатен след себе си, понеже майка ми си изкарваше нервите първо на готвачите, после на келнерите, след това на свещеника, на фотографа и се задаваше моят ред. Пред очите на ужасената прислуга тя ме обвини, че умишлено се омъжвам за сина на някакви си полски дебелаци, които не обелват дума английски, единствено, за да я изложа пред приятелките й. Аз понечих да възразя, но в този момент тя грабна приборите от най-близката маса и ги запокити по мен. Ножът закачи украсата на роклята ми отстрани и по пода се разпиляха шепа перли.

Днес обаче в музикалния салон не витаеха духове, а сновяха петнайсетина жени, до една облечени като бизнес дамите по филмите: с дръзки костюмчета, каквито аз не бих могла да облека на работа, без да предизвикам фурор, и италиански обувки ръчна изработка, на които по нищо не личи, че са влизали и излизали от таксита. Досмеша ме и тайничко се развеселих.

Майка ми бурно приветства моето пристигане, за да ми изтъкне, че съм закъсняла, но разочарованието си от неугледния ми работарски вид остави за момент, когато никой не я вижда. Аз се бях срещала с всички от комисията по безброй други поводи, но се оказа, че не помня нито едно име, освен Сони Уелбърн. Открай време го имам този проблем с приятелките на майка ми. Съвършените дрехи, скъпарски деликатните бижута, безупречните фризури ги превръщаха в съзнанието ми в една хомогенна маса. Обиколих стаята, като млясках въздуха около напудрените им бузи. После седнах и зачаках началото на заседанието.

Твърде скоро стана ясно, че делата на Комисията за строеж на детската болница ще се подчиняват на правилата в Лейк Форест. Сони Уелбърн направи експозе за видяното по дефилетата в Париж, дизайнер по дизайнер. Две слугинчета в униформа поднесоха чай и сандвичи. Някой изрази възмущение колко много чужденци купували къщи в Палм Бийч.

Когато, след многократни подкани от моя страна, най-после пристъпихме към сериозната част, стана ясно, че присъстващите до една изпитват непреодолима страст да повтарят очевадното. Час по-късно имах усещането, че от седене на стола съм хванала калъп и едва потискам неособено изисканото желание да се разпищя.

Когато една от прислужниците влезе да ми каже, че ме търсят от офиса, аз се извиних галантно с мисълта, че и най-катастрофалната новина ще е за предпочитане пред това чудо. Скрих се в библиотеката и вдигнах телефона.

— Реших, че имаш нужда от спасение — посрещна ме гласът на Черил.

— Господ здраве да ти дава!

— Но имам въпрос.

— Какъв?

— Защо Даниел Бабидж те мрази толкова?

— Какво искаш да кажеш?

— Направила си му нещо и сега си отмъщава!

— В какъв смисъл?

— Тоя дъртел Джак Кавано абсолютно ми вдигна кръвното. Не мога да си представя защо Бабидж ти го натресе, освен ако не е за наказание.

— Какво искаше?

— Да говори с тебе. На секундата. Казах му, че си извън офиса и той изпадна в истерия. Така се разкрещя, че чак почна да заеква. Знаеш как не мога да ги трая тия! Пред теб никога няма да повиши тон, ама аз нали съм една нищо и никаква секретарка, може да ме прави на парцал…

— Да му се обадя ли иска?

— Не. Всъщност изобщо нямаше нужда да звъни, защото трябвало да ти уреди среща с Лидия, а аз вече съм го направила, както ти поръча, за утре сутринта в девет.

— Той ще присъства ли?

— Не знам. Заяви, че ще ти прати инструкциите по факса. След половин час тръгвам за училище, така че ще ти ги оставя на бюрото.

— Нещо друго?

— Нещо друго ли? Толкова други неща се натрупаха, че се чудя откъде да подхвана. Вече ми свършиха оправданията. Започва да личи колко си изостанала с материала.

Стомахът ми се сви на топка.

— Черил, тръгвам след десет минути. Предай на секретарката на Даниел да донесе последните три папки на „Сюпиъриър“ и да ги остави на бюрото ми. Също и учредителната документация. Ще поостана тази вечер да напредна малко.

— Забрави! В седем имаш среща със Стивън за вечерята в „Лоберж“.

— Кажи ми, че си го измисляш, моля те! Сигурна бях, че е във вторник.

— Днес сме вторник, Кейт.

— По дяволите! Ще се наложи да му се обадиш да я отмениш.

— Миналата седмица, като го записвах в календара, ти ме накара да се закълна, че каквото и да стане не трябва да ти позволявам да отменяш тази вечеря. Швейцарците идвали специално за това.

— Права си. Трябва да отида.

— Подозирам, че не си носиш подходящ тоалет. „Лоберж“ е голямата работа, а и швейцарците държат на протокола.

Изругах наум.

— Подозирам, Кейт, че ще се наложи да разровиш гардероба на мама. — Черил изобщо не скри злорадството си.

 

 

Стоях почти гола в стаята с тоалетите на майка ми. Тя определено се забавляваше.

— Не мога да повярвам, че можеш да сложиш такъв долнопробен сутиен — мърмореше тя, като ме оглеждаше критично. — Къде го намери? На Виктория стрийт?

— Но той е бежов! Как може бежов сутиен да изглежда долнопробен?

— Нямах предвид в този смисъл. Исках да кажа, че е с ниско качество. Не знам от каква материя е, но е нещо найлоново. Сигурно ги правят от стари чорапогащници. А после защо не ти стоели добре роклите…

Вгледах се в нея с надеждата, че се надсмива над самата себе си, но уви, за майка ми ритуалът по обличането е убийствено сериозен. Тя измъкна някаква миниатюрна пурпурночервена рокличка с едва забележими презрамки.

— Чакай! Къде е долната част? Не мога да се появя в такъв вид на делова вечеря с фармацевти!

— Днес поне ще изпълняваш каквото ти казвам — отсече майка ми с блеснал от доволство поглед. — А сега, след като избрахме роклята, се заемам с косата ти.

 

 

Котката върху горещ ламаринен покрив нищо не е видяла в сравнение с онова, което изтърпях аз, докато майка ми се суетеше с машата и помадите. Когато най-накрая се почувства удовлетворена от резултата, буквално излетях навън, хем радостна, че се отървавам, хем ужасена, че закъснявам. Защото точността е част от протокола на швейцарците.

В момента, когато момчето ми помогна да сляза от колата, за да я паркира, усетих, че става нещо странно. Портиерът на входа удари пети една в друга. Метрдотелът се хвърли към мен и галантно пое от раменете ми дългото до петите палто от руски самур, което майка ми в последната секунда метна отгоре ми. Той ме поведе към масата със Стивън и шефовете на „Гордимър“, а от всички страни се извръщаха глави. Ала едва когато Стивън се изправи стъписан, аз заподозрях мащабите на метаморфозата.

В неговия поглед съзрях онова, което не бях забелязала в огледалото. С разголената рокля, покачена върху високите токове, с тъмночервеното червило на майка ми и с водопада от едри къдри, обливащ гърба ми, изглеждах сексапилна — съвършено непознато усещане.

Вечерята протече твърде странно. Целта бе да обсъдим финансовата страна на бъдещото смесено дружество между „Азор“ и „Гордимър“, но докато излагах възможните затруднения от данъчно естество, швейцарските господа един през друг надничаха в деколтето ми.

Мъжете наистина са едни простодушни елементарни същества.

 

 

Стивън настани гостите си в таксито и двамата зачакахме под козирката да докарат колите ни.

— Струва ми се няма нужда да ти напомням колко големи фармацевтични компании са се сбогували с тлъстите печалби през последните години — подхвърлих аз. — И „Гордимър“ не прави изключение. А сега лакомеят за разни малки фирми като „Азор“, с революционни продукти. Мисля, че нито за миг не трябва да го забравяш, Стивън, докато обмисляш дали да скочиш в кревата им.

— Знаеш ли, косата ти е много хубава така. Защо не се отбиеш за по едно питие?

— Ти слушаш ли ме изобщо?

— Каза да внимавам преди да скачам в кревата. А как намираш идеята да оставим колата ти в гаража на офиса?

— Имам работа. Сутринта ще се срещам с Лидия Кавано. Папките ме зоват.

Стивън се наведе и ме целуна по врата. Този жест ме потресе. Той никога не е проявявал нежност на публично място.

— Ще вземеш папките, като спрем за колата. Утре ще те събудя рано. Тъкмо ще ги четеш на свежа глава.

— Сутрин главата ми никога не е свежа.

— Моля ти се — прошепна Стивън, плъзна длан по гърба и обхвана кръста ми.

С крайчеца на окото си зърнах, че пиколото ни наблюдава с огромен интерес и дори облиза устни.

— Добре де, добре.

През целия път до офиса клатех глава и цъках с език. Паркирах в празния гараж. Стивън спря до мен. Нощният пазач Фред едва не направи двойно салто, като ни видя. В асансьора за най-голямо мое смайване Стивън застана зад мен и се заигра с някакъв кичур.

Приемната тънеше в мрак, блещукаха само светлините към аварийния изход. Прибрах си съобщенията от клетката с моето име и по навик натиснах копчето, задействащо вътрешния ми телефон в централата. Всички други прозорчета бяха тъмни.

Стивън ме последва в кабинета, като си подсвиркваше някакъв сложен мотив от Бах. Не светнах лампата, тъй като не желаех да виждам купчините папки, които ме чакаха от няколко дни, а запалих лампиона върху писалището. С голия си гръб усетих мекия допир на косъма, докато свличах огромното палто. Внимателно го положих в единия край на канапето. Стивън разбута някакви хартии и се намести до него. После изтегна дългите си крака напред и се сля с мрака, но усещах как очите му ме следяха.

Черил бе подредила папките върху стола. Наведох се предпазливо заради впитата рокля и отметнах несвойствените къдрици. Факсът от Джак Кавано лежеше най-отгоре. Прегледах го набързо. Потвърждаваше, че Лидия ще присъства на срещата ни, за да започне преговорите за продажба на нейния дял и че други членове на семейството не са поканени, за да мога да спечеля доверието й и да я разубедя. Изпъшках на глас.

Разгърнах папките, за да съм сигурна, че всичко е тук. После пъхнах факса в най-горната. Чувствах, че Стивън ме наблюдава както котарак — безгрижно птиченце.

— Това ли са папките? — попита тихо и аз с изненада установих, че стои надвесен над мен.

Взе ръцете ми и ме привлече към себе си с плавно, премерено движение. Когато е съвсем близо, ръстът му ме смущава. Аз съм достатъчно висока, за да гледам повечето мъже като равни, но със Стивън дори и като се повдигна на пръсти, той трябва да се наведе надолу, за да ме достигне.

Долових почти безшумното свистене на ципа ми, който се разтваряше сантиметър по сантиметър, и стрелнах с очи вратата. Коридорът беше тъмен. Намирахме се в църковното уединение на „Калахан Рос“, а от пода на кабинета ми ни зовеше импровизирано легло от руски самур.

 

 

Не очаквах Лидия да дойде сама на срещата в девет и тя не ме опроверга. Съпътстваше я орда адвокати, а съпругът й вървеше до нея.

Артър Уолъс се оказа дребен, слаб и мургав, с ниско подстригана черна брада и телосложение на танцьор. Не бе трудно да се отгатне защо Джак Кавано го е намразил мигновено. Според първото ми впечатление той бе мазен дребосък, несъмнено преуспяващ интересчия с неуморни, пресметливи очички като на лалугер.

Приликата между Лидия и Пийчис наистина поразяваше. Същата руса коса, сресана назад, същият дискретен грим, същият скъп изискан костюм, какъвто Пийчис би подбрала за случай като днешния. Но докато мащехата излъчваше топлота и фотогенично очарование, то от всеки жест на Лидия лъхаше неудовлетвореност от живота, а вечно нацупената й физиономия бе застинала като маска.

Когато й се представих, очите й обходиха стаята, като че ли търсеха някого, а ръката, която отпусна в моята, сякаш не можеше да се прегъне от пръстени.

— Къде е Бабидж? — попита тя, веднага щом зае централното място на масата. — Изрично предупредих татко, че държа да се срещна с главния юрист на фирмата, а не да ми пробутват някакви там вчера дипломирани младоци. Не че имам нещо против вас лично.

— Не виждам нищо обидно в това да ме нарекат млада — заявих с леден глас. Нямаше смисъл да се хабя да спечеля благоразположението на принцесата, тъй като и бездруго от този подход няма полза, затова реших да опитам другояче. — Жените юристи твърде рано обръгват на обиди. Когато за първи път се явих в съда, съдията ме попита къде е адвокатът. А в отговор на въпроса ви, Даниел Бабидж е болен от рак и аз съм вашия нов юрисконсулт — главния.

Лидия ме изгледа и енергично заджвака дъвката си. Ако я бях засегнала, не й пролича, а и на мен не ми пукаше. От пет сутринта се ровех в книжата на „Сюпиъриър“ и не бях в настроение за номера, особено от примадони с фамилия Кавано.

— Е, едва ли можеше да улучи по-неподходящ момент да се разболее — сви рамене тя накрая. — Щеше да е много по-лесно да работим с човек, който познава семейството.

— Семейството се пита защо искате да продавате акциите си.

— Решението е продиктувано изцяло от причини, свързани с бизнеса — отговори Лидия с интонация, която подсказа точно обратното.

— Разбирам. — Вътрешният ми мерник за кретенизми вече удряше в червеното. — Ще бъдете ли малко по-конкретна? Какви точно са забележките ви по отношение управлението на фирмата?

— Хм, ако изобщо това може да се нарече управление… — От погледите, които й мятаха адвокатите, стана ясно, че инструкциите са били изобщо да не се стига до обсъждане на мотивите. Лидия обаче очевидно не се съобразяваше с чужди напътствия. А и несъмнено не можеше да устои на публиката. — Баща ми командва фирмата по същия начин, по който командва семейството. За него е въпрос на чест. Бърка в касата, все едно че бърка в джоба си. Кой мислите плаща за самолета му, за конете, за къщите? А откак забърса тая никаквица, граби с пълни шепи, за да й поддържа нивото. Откъде пари за бутиците из Ню Йорк? Просто отвратително!

— Обсъждали ли сте тези въпроси с останалите членове на управителния съвет?

— В какъв смисъл?

— Говорили ли сте с братята си и сестра си?

— Защо ми е да говоря с тях? Много добре знам какво ще кажат. Нашето семейство открай време е разделено на вътрешни и на аутсайдери. Филип и Дани са привилегированите, защото всеки ден се влачат в офиса и се подмазват на татко. Ние с Юджин сме оставени на произвола. Тримата си раздават лъвски заплати, а трохите ни ги подхвърлят като огризки на куче. Е, на мене вече ми дойде до гуша.

— Аз прегледах протоколите от заседанията на управителния съвет и никъде не видях да сте повдигали тези проблеми. Бих желала да знам как така внезапно сте се настроили срещу ръководните методи на роднините ви.

— Това не е от значение — намеси се един от адвокатите, който бе женен за моя колежка от университета. — Събрали сме се да обсъдим условията за евентуална продажба на дяловото участие.

— Казах ви, че няма никакъв смисъл изобщо да коментирам въпроса на управителен съвет — продължи Лидия, без изобщо да му обръща внимание. — Татко просто ще ме погали по главата и ще ме прати да си играя. Поведението му е съвсем прозрачно. Той изпитва трудности да се справи с конфликта между представата си за мен като малко дете и действителността, че съм жена, способна да взема самостоятелни решения. Потиснат е, защото отказва да признае собствения си страх от старостта и залязващата сексуална енергия. Този факт личи и от брака му с Пийчис. Щом отказва да послуша детето в себе си, безполезно е да се очаква, че ще послуша истинското си дете.

— Не ми отговорихте защо искате да продадете акциите си — заядох се аз.

— Моят нов психотерапевт ми помага да се отърся от демоничното господство на баща ми. За първи път в живота си започвам да проумявам систематичното финансово насилие, което упражняват мъжете с неговия характер. Тези сеанси ми показаха необходимостта от разкъсване на връзката между финансовия и емоционален контрол, на който съм подложена, за да мога да се справя с всеки от тях поотделно.

Едва се удържах да не прихна, но Лидия нищо не забеляза, а с гробовен глас продължи да каканиже за своята възвишена душевност. Огледах останалите присъстващи. Артър Уолъс наблюдаваше жена си с обожанието на Нанси Рейгън, а адвокатите шаваха неспокойно в креслата си.

Докато Лидия бълваше заучени психощуротии за това как акциите в „Сюпиъриър“ всъщност представлявали материализация на духовното потисничество на баща й, аз мислено си правех списък от колеги в „Калахан Рос“, на които мога да натреса семейство Кавано. Каквито и добри чувства да изпитвам към Бабидж, на всички в тази стая бе ясно, че Лидия Кавано Уолъс е една твърде объркана жена. Казусът добиваше очертанията на всичко онова, заради което предпочетох корпоративното право — прекалено заплетен, задълбаващ в отколешни семейни кавги и не гарантиращ никакво удовлетворение.

Отново обходих с очи залата. Лидия все още ораторстваше за своето второ „аз“. Реших, че смъртта на Сесилия Добсън е лошо предзнаменование и изобщо не бива да го пренебрегвам.