Джини Харцмарк
Горчив бизнес (22)

Двайсет и първа глава

Помолих Джоу Блейдс, ако му е удобно, да ме закара до офиса, а той ме попита имам ли нещо против първо да се отбием в „Сюпиъриър“. Искал да ми зададе няколко въпроса относно разположението на телата. Освен това, вметна уж случайно, Елиът Ейбълман също щял да бъде там. Ей това е, докъде я докарахме, ченгетата от отдел „Убийства“ да се правят на сватовници.

Паркингът на завода бе празен, ако не се броят камионът на лабораторията по криминалистика и трите шевролета, досущ като този на Блейдс. Тръгнахме по гласовете и се озовахме в административната част на сградата. Един униформен отлепваше жълтата лента с надпис „полиция, влизането забранено“ от вратата на Дани и я навиваше на топка. Вътре беше полицейско сборище. Елиът стоеше насред стаята, погълнат в разговор с някакъв дебел мъж с прошарен мустак и тъмни очи, с вид на преживял много и видял всичко.

— Абе ти какво искаш, по дяволите? — избухна той. — Колкото и да се пеним сега, веществените доказателства все са отишли на кино. Ами че ей тая стая дори не беше запечатана, докато не умря и втората. Санитарите са като стадо бизони. А отгоре на това, чистачката току-що ми изтърси, че всяка вечер си чистели, както си му е редът.

— Е, не са се престарали, ще знаеш — отбеляза набит мъж с шлифер и хирургически ръкавици. — Отпечатъците на Добсън ги има, където и да погледнеш.

— Какви вести ни праща божествената докторица? — обади се първият, като ни видя.

— Нищо ново. И двете са починали от отравяне с цианид, но никой не знае как точно са го пипнали. — Под обилната светлина в кабинета Джоу Блейдс изглеждаше още по-изтощен от сутринта. Толкова беше блед, че луничките като че ли подскачаха по кожата му. — Кейт Милхоланд — сети се да ме представи той. — А това е Тайрон Хакнър, ас на веществените доказателства и щатен мърморко в управлението. С Елиът Ейбълман се познавате.

— Приятно ми е — изсумтя Хакнър и стисна ръката ми в огромната си лапа.

Елиът само ми намигна и се усмихна.

— Госпожица Милхоланд е свидетеля, за който ти говорих. Присъствала е и двата пъти.

— Добре, мила госпожице — избоботи той, — значи искам да ми кажете как точно бяха разположени телата.

— По корем, с глава към бюрото.

— Това го знам. Интересува ме обаче ъгълът.

— В какъв смисъл?

Тайрон Хакнър ме огледа от глава до пети, явно преценяваше памучния ми панталон и кашмирения пуловер.

— Ще можете ли да легнете на пода точно по същия начин като Сесилия Добсън?

— Ако ти е неприятно, остави — обади се на секундата Елиът.

Блейдс го стрелна с очи, но толкова за кратко, че не успях да дешифрирам посланието.

— Няма проблем — уверих го аз. Готова бях да помогна с каквото мога. Отидох до бюрото, като премервах разстоянието и после коленичих на пода. — Мисля, че беше така. — Легнах по очи и си нагласих ръцете и краката. — Късата й пола се беше повдигнала и бельото й се виждаше.

— Някакви следи от насилие със сексуален характер? — попита Хакнър.

— Не.

Зарових лице в грубата тъкан на мокета. Миришеше на повръщано. Явно все пак не бяха мили достатъчно добре. Сигурно когато цялата тази история приключи, ще сменят мокета.

— Сигурна ли сте, че посоката е била тази?

— Да. — Седнах и Елиът приклекна да ми подаде ръка. — Защо е толкова важно? — попитах, докато си изтупвах пуловера.

— Въпросът е не толкова накъде са отивали, а откъде са идвали — отговори Блейдс. Тайрон Хакнър вече раздаваше заповеди в коридора. — От първоначалните ви показания стана ясно, че и двете са се опитвали да стигнат до бюрото, вероятно за да използват телефона. Досега обаче предполагахме, че са влезли в кабинета от коридора. Ако приемем, че доктор Гордън е права и между поемането на цианида и настъпването на смъртта са изминали не повече от минута-две, положението на тялото има голямо значение при определяне източника на отровата. Едва сега става ясно, че всъщност и двете са излизали от банята.

Двама лаборанти се появиха с куфарчетата и влязоха в банята в дъното на стаята, точно срещу бюрото. До този момент не я бях забелязала. Видях ги как методично свалят всички шишенца от шкафчето и ги слагат в найлонови пликчета.

— Лоша работа — отбеляза Елиът. — Тайрон каза, че точно в банята чистачките са се представили най-добре.

— Значи мислите, че отровата е била там?

— Нищо не пречи — отвърна Блейдс, като потриваше брадата си. — Елиът, искаш ли да покажеш на Кейт хранилището за химикали? — Той му подхвърли връзка ключове. — Не се притеснявайте за отпечатъци. С тях свършихме.

Елиът ме поведе по коридора.

— Как мина рожденият ден на баба ти?

— Много приятно, благодаря.

Прекосихме приемната и после тръгнахме по пътя, по който вървяхме с Юджин Кавано при онази злополучна обиколка на завода. Точно където започваха цеховете, имаше една врата като на килер за чистачите. Тя бе облицована със същата пластмасова ламперия, но имаше евтина топка с ключалка в средата.

— Всеки, който има отвертка или половин шепа мозък, може да влезе вътре — измърмори той, докато отключваше.

— Има ли следи от взлом?

— Не. Взеха отпечатъци, но още не са ги идентифицирали.

— В такъв случай въпросът е кой има ключ.

— Джоу твърди, че ключовете били четири, за Джак, Филип, Юджин и жертвата.

— Искаш да кажеш Дани?

— Да. И тя е имала ключ.

— Някой да липсва?

— Джоу ще се занимае с това.

Елиът завъртя дръжката, отвори широко вратата и светна лампата. Помещението беше с размерите на неголям дрешник, осеяно с десетина ярко оцветени контейнера, всеки с голям етикет с надпис „Отрова“ на три езика.

— В жълтите е хромовата киселина, в сините — натриевият цианид. — Той повдигна капака на един от сините и надникна вътре. Пълен беше с бели кристали, досущ като захар.

— Не трябва ли да стоиш по-надалеч? Или да внимаваш да не го вдишваш?

— Няма страшно. Само като се смеси с киселина, се превръща в газ. Иначе така не е опасен. Пазачът каза, че го държат под ключ, просто за да не го вземе някой за захар.

— И какво количество е нужно, за да пратиш някого на оня свят?

— По думите на доктор Гордън четвърт чаена лъжичка.

— Стига бе!

— Видя ли достатъчно?

Аз кимнах, Елиът захлупи контейнера, загаси лампата, хлопна вратата и заключи. Останахме така един срещу друг в тесния, сумрачен коридор, но от снощните искри нямаше и помен. Лицето му излъчваше съсредоточеност. И двамата бяхме потънали в загадката с отровата.

— Предполагам, че ще изследват цялото съдържание на шкафчето в банята — промълвих аз. — Може отровата да е била в някакво лекарство — капки за очи или спрей за нос, затова в стомаха да не е отрит цианид. Колко време ще отнемат тестовете?

— Седмица до десетина дни. Сигурен съм, че Джоу ще се постарае да ускори нещата. Ти виж дали Джак Кавано няма да извади някоя връзка, че да ги поразмърда. Но честно да ти кажа, нищо не може да се направи. Въртим се в затворен кръг. Параграф 22. И двата смъртни случая са в графата „неустановени“ и ще останат така, докато категорично не се отхвърли вероятността да са били причинени от злополука. За съжаление обаче това означава, че не е извършено убийство, следователно Джоу Блейдс ще продължи да се занимава с другите си ангажименти, които никак не са малко. Би могъл да си го разследва, когато намери време. Джоу е много добър, но довечера ще отиде да си поеме смяната и телефонът му ще звъни, всеки път с ново и ново убийство, сбиване, престрелка, наркотици…

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах, макар да се досещах за отговора.

— Че ако не направим нещо, тази история ще ни се изплъзне през пръстите.

 

 

Отказах половинчатата покана за обяд на Елиът и го помолих да ме остави на няколко преки от офиса. Изпитвах нужда да се поразходя, за да си проветря мозъка.

Слънцето от сутринта бе сякаш спомен от някакъв друг живот. Небето се бе захлупило и във вечната сянка на небостъргачите по Ласал стрийт все още се усещаше ледения дъх на зимата. Пъхнах ръце в джобовете и отново напипах пурите на Даниел. Извадих ги, подържах ги в дланта си, после стиснах юмрук и ги запокитих в препълнената кофа за боклук на ъгъла с Монро стрийт.

„Калахан Рос“ се бе отдал на обичайната неделна дрямка. Тогава дори и най-отявлените натегачи си седят вкъщи, тъй като няма шефове за впечатляване, освен при най-напечените сделки. Именно по тази причина неделята е любимият ми ден за работа. Приятно ми е да се чувствам все едно цялата фирма е само моя; затова се сепнах, когато в тъмния притихнал коридор зърнах, че кабинетът на Даниел Бабидж е отворен и свети.

Не знам кого очаквах да видя, но неволно забавих крачка и надзърнах уплашено вътре. Маделин, секретарката на Даниел, трепна и извика от изненада. Беше с лилав костюм от полиестер, а косата й стоеше като шапка, тупирана по същия мъчителен начин, както през всичките години, когато е посрещала Даниел на работа. Единствената разлика днес бе, че строгите й черти бяха подпухнали от сълзи.

Обясни ми, че била при него до края. Някаква негова сестра също се появила в последния момент. Обикновено бързо гледах да се измъкна от сантиментални излияния, но този път се зарадвах, че Даниел, заклетият самотник приживе, не е бил сам, преди да издъхне.

— Колко години си работила с него? — попитах я, докато попиваше очите си с дантелена кърпичка, измъкната незнайно как от пищната й гръд.

— През юни щяха да станат точно трийсет. Постъпих като машинописка направо от гимназията. Тогава се предпочитаха момичетата от малките градчета, смяташе се, че не сме такива нахакани като тукашните и ще бъдем по-добри съпруги. Едно време беше много разпространено адвокатите да се женят за секретарките си. Дори се подразбираше. Пристигнах от Савой, моя роден град, и дойдох да работя при приятелката ми Люсил. Живеехме в девическо общежитие в Белмонт, където мъже не се допускаха, освен до фоайето на входа. Вие, младите, хич и не можете да си представите колко се е променил светът за тези трийсет години. В онези времена във фирмата имаше една секретарка Бернис Симънс. Тя си беше юрист, първата жена във випуска, със зъби и нокти се борила, но като завършила, успяла да си намери работа само като машинописка на господин Рос. Пенсионира се малко преди ти да дойдеш. Приятелката ми Люсил се омъжи за един уж симпатичен младеж от данъчния отдел, но се оказа, че на него секретарките му бяха станали навик, та скоро се разведоха. Аз изкарах две години с машинописките, преди да ме прехвърлят при господин Бабидж. Оттогава не съм се отделяла от него. Един бог знае какво ще правя сега.

— Не е трябвало да се разкарваш днес. Всичко тук може да изчака до утре.

— О, те моите работи цяла година могат да чакат. Ама сутринта, като излязох от църква, хич не ми се прибираше в празния апартамент, та реших да разпределя пощата и да класирам документите по папките. Ще отнеме седмици. Освен това, тук му беше любимото място. — Тя посочи с ръка кабинета. — Пък и стори ми се най-естествено да прекарам днешния ден именно сред неговите вещи.

— Маделин, мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се, Кейт. Кажи.

— Ти си познавала Даниел може би по-добре от всеки друг, а и знам, че той си обсъждаше делата с теб. Споменавал ли ти е как е решавал на кого от колегите да прехвърли клиентите си?

— Интересува те дали е коментирал защо е избрал теб за „Сюпиъриър“?

— Да. Защо точно мен?

— Причините са доста. Първо на първо мислеше, че двете с Дани ще се сприятелите. Той смяташе, че най-важното при семейния бизнес е юристът и решаващата фигура от страна на клиента да се разбират добре. Двамата с Джак Кавано много се бяха сближили и той смяташе, че и с вас с Дани ще стане същото.

— Но защо не е потърсил човек, който да си пасне с Филип? Нали той ще наследи бизнеса?

— Господин Бабидж казваше, че това никога няма да се случи. Сигурен беше, че Дани ще намери начин да поеме управлението в свои ръце или поне основния бизнес с металните покрития. Смяташе, че когато Джак Кавано умре, Филип ще вземе специализираната химия, защото само по нея си пада, а ти си най-подходящия човек за извършване на преобразуването.

— Може и да е бил прав за това — отвърнах навъсено. — За съжаление обаче нищо не се разви според очакванията. Дани е мъртва, а отношенията ми с останалата част от семейството са като между психиатър и лудите му пациенти. Наистина не виждам каква полза може да има от мен.

— Уверена съм, че господин Бабидж не би се съгласил.

— Защо?

— Често повтаряше, че притежаваш нещо, което те отличава от другите колеги.

— Така ли? И какво е то?

— Умение да прощаваш.