Джини Харцмарк
Горчив бизнес (33)

Трийсет и втора глава

След лудешко лъкатушене по улиците успях да закарам Елиът на летището навреме за последния самолет за Талахаси. Рано сутринта щеше да наеме кола до Бейнбридж. Там живееше Стара майка, бавачката на Лидия.

Уверена бях, че събитията от деня на тържеството крият отговора на въпроса защо и от чия ръка загинаха две жени. Никой не звъни на възрастни хора на село, ей тъй, просто да си поприказват един час. Дори и най-шантавата от всички — Лидия Кавано.

Елиът изрично ме предупреди да не възлагам големи надежди, но аз бях сигурна, че ключът е у бавачката.

Спрях пред терминала на „Делта“ и връчих на Елиът копия от банковите извлечения за пенсионната осигуровка. Смятах, че това ще послужи като добро начало и ще създаде приятелска атмосфера. Едва ли би било особено трудно да развържеш езика на една старица за някой и друг спомен за хората, с които е прекарала почти целия си живот.

Изведнъж ми хрумна още нещо и измъкнах от куфарчето копие от документа за попечителския фонд на Зебадая Хукър. Може пък от дума на дума Елиът да успее да подразбере туй-онуй; още повече за това пътуване плащам аз, а не Джак Кавано. Преди да излезе навън, Елиът неочаквано се наведе към мен. В първия миг помислих, че ще ме целуне и се дръпнах смутено. Той обаче замръзна на педя от лицето ми и само вдиша аромата от шията ми.

— Вълшебно — произнесе с тихо блаженство и изчезна, преди да успея да отвърна.

 

 

Прибрах се в пустия апартамент, прекалено нервна, за да си легна и твърде разсеяна, за да се заловя с нещо по-сериозно. Мислите ми летяха с Елиът към Джорджия. Не можех да си намеря място от вълнение какво ли може да открие там. Накрая се насилих да си легна и прекарах нощта в пренареждане на фактите от мозайката, довела до смъртта на Сесилия и Дани. По някое време все пак съм се унесла, защото отворих очи чак в девет и половина, изтощена и с мътна глава. Довлякох се до офиса в ужасно настроение.

Чак като седнах на бюрото, се сетих, че днес е петък, Стивън се връща от Женева и очаква решението ми за апартамента. Засрамих се от собствената си нерешителност. Нито имах кураж да отхвърля предложението, нито увереността да го приема. Не ми оставаше нищо друго, освен да се сърдя на него, че ме принуждава да се тормозя така.

Грабнах вазата с розите му и с бодра стъпка я отнесох на Маделин.

Какво падение, мислех си на връщане, цветята ми виновни…

Разчистила терена, вече можех спокойно да започна работа, така че бавно разгърнах папката на „Фростман Рефриджирейшън“. На няколко пъти с банкерите от „Гудман Пийбоди“ обсъждахме по телефона схемите за амортизация, които ще използват при финансовия анализ на „Сюпиъриър“. Когато Черил звънна да ми каже, че ме търси Филип, се сепнах. Той бе последния човек, когото очаквах.

— Мислех, че още сте в Джорджия — казах в слушалката.

— В Джорджия сме. Татко ни заповяда да дойдем тук, така както едно време ни пращаше по леглата.

— С какво мога да ви бъда полезна? — Изведнъж се притесних бавачката да не се е оплакала, че й досаждат разни ченгета.

— Фирменият самолет те чака на Мийгс Фийлд. Искаме да дойдеш тук.

— Защо?

— Трябва ни адвокат.

 

 

Вратата на къщата в „Боровете“ ми отвори Дарлийн по измачкана престилка и с дървена лъжица в ръка. Видът й излъчваше отвращение.

— Чакат те вътре — отсече тя и се върна в кухнята.

Не се наложи да питам къде точно ме чакат. Гневните гласове ме отведоха в хола.

Нямаше съмнение, че скандалът бушуваше отдавна. Ако се съдеше по увисналите дрехи и зачервените очи, нищо чудно да бе започнал още вчера. И тримата бяха вкиснати. Не можеха да се гледат и бяха стигнали до такъв етап, че всяко ново лице, пък било то и моето, внасяше облекчение.

— О-хо, я виж кой дошъл, шибаната тежка артилерия! — оповести Лидия. Тя все още бе в новото си амплоа на арт мениджър в черно, а тук, в Джорджия, размъкнатите й парцали изглеждаха по-нелепи дори и от моя син костюм, станал на хармоника в самолета.

— И какво сега? — попитах и седнах на дивана с куфарчето пред мен върху масичката за кафе, както правят адвокатите по цял свят. — Постигнахте ли някакво споразумение?

— Да — отсече Юджин.

— Може би да — каза Филип.

— Ти знаеш ли какъв ти е проблема, Юджин? — обади се Лидия с нравоучителен тон. — Мислиш си, че всичко на тоя свят е или черно, или бяло. Тук става дума за една много сложна финансова операция. Естествено, лично аз не очаквам ти да я проумееш в детайли, но трябва да си наясно, че съществуват и нюанси, които също трябва да бъдат взети под внимание. — Ехидността й преливаше. Уви, палачът на Дани бе объркал сестрите.

— За каква сделка говорим?

— Споразумяхме се… — започна Филип, но Лидия моментално му затвори устата.

— По принцип, Филип! — сряза го тя. — Споразумяхме се по принцип. За теб не знам, но аз съм още много далеч от полагането на подпис.

— Гледай ти каква изненада! На приказка си все страшно сговорчива и склонна към компромиси, но дойде ли време за „полагане на подпис“, измисляш милион пречки. Забравяш, че сме ти свикнали на дивотиите.

— Така ли? — заяде се тя.

— О, я стига! Пропътувала съм три хиляди километра заради вас. Имате ли да ме питате нещо, или просто ви трябва публика?

— Споразумяхме се, че няма начин да продължим да работим заедно в семейната фирма — заяви Юджин със същата булдогска физиономия като баща си.

— Разбиранията ни за лична изява са прекалено разнопосочни — поясни Лидия с тон на психоаналитик.

— Ще ме оставиш ли да довърша? — изсъска брат й. — Всички сме на мнение, че не съществува друга възможност, освен да продадем акциите си. Въпросът е, длъжни ли сме да обявяваме това решение на татко, за да ги купи евентуално той?

— Артър каза, че нямаме никакви задължения спрямо татко — отсече Лидия.

— Слушай, ако някой ден ми потрябва брокер, ще се обадя на Артър — заяви надуто Филип. — А сега ще се допитаме до юрисконсулта на фирмата. Стига ти да не виждаш някакви пречки, разбира се.

— В отсъствието на споразумение за обратно изкупуване, никой няма правен ангажимент да предлага своя дял на друг акционер, преди да го обяви за продажба на борсата. Но като ваш адвокат веднага ще ви заявя, че сте силно заинтересовани поне да направите опит да се договорите с баща си.

— Видя ли? Ако беше подписала проклетото споразумение за обратно изкупуване, сега нямаше да сме в това положение! — нахвърли се Филип върху сестра си.

Не можех да повярвам на ушите си. Ето ме, седя си тук, на три хиляди километра от чистите ми, гладени дрехи, а те започват да се ядат на нова сметка за обратното изкупуване. В това семейство разполагат с неизчерпаем арсенал от стари поводи за нови скандали. Тъкмо се канех да споделя това с тях, когато Дарлийн се промъкна да ми подшушне, че ме търсят по телефона.

Отидох в кухнята и вдигнах телефона с очакване да чуя Черил, но ме посрещна гласът на Елиът:

— Секретарката ти ми каза, че си в Джорджия — заяви вместо поздрав. Личеше, че е развълнуван. — Никога няма да познаеш обаче аз къде съм.

— Къде?

— В дома за стари хора „Лаврови поляни“.

— Това ли е убежището на бавачката? Мислех, че си има къща.

— Има. След малко ще я посетя. Сутринта я изпуснах, защото днес й бил деня за посещение при лекаря.

— Тогава какво правиш в тия „Поляни“? — попитах гадно, явно прихванала от сприхавостта в семейство Кавано. Чувствах се ужасно разлютена.

— Дойдох на свиждане при Зебадая Хукър.

— А?… И кой е той в крайна сметка?

— Селянче, което Юджин смлял от бой, когато и двамата били на шестнайсет.

— И защо го е направил?

— Хванал го да разправя в кръчмата, че Джими Кавано е убил Грейс Суиндън, защото била бременна от него.

 

 

Зарязах Филип, Юджин и Лидия да се джавкат без мен и тръгнах с Елиът към дома на бавачката, защото прецених, че ще има много повече полза да изслушам нея, отколкото едни и същи атаки и ругатни.

— И как го откри този Зебадая Хукър? — попитах, още щом седнах в колата.

— Просто влязох в бакалницата и зададох въпроса. В тия градчета това е центъра на вселената. Само произнесох името и трима души щяха да се избият кой да почне пръв. Тук до тоалетната не можеш да отидеш, без всички да научат, а какво остава богаташчето Юджин да пребие бъдещото селско пиянде. Изобщо нямаше нужда да ходя до „Лаврови поляни“, но се оказа наблизо, а и аз нямах работа.

— И какво ти каза той?

— Кой? Зебадая ли? Той нищо не може да каже. Юджин не само му е изпотрошил кокалите, но е направил и мозъка му на пихтия. Зебадая не е изрекъл и дума, откакто за последен път злополучно си е отворил устата в оня бар.

 

 

Стара майка беше съсухрена бабичка със ситни бели букли, в пълен контраст с набръчканата абаносова кожа. Сигурно още като е почнала работа при семейство Кавано, е била вече на възраст. Тънките й ръце и крака стърчаха като клечки от колосаната червена рокля, но освен че малко недочуваше, иначе изглеждаше бодра и съвсем с акъла си.

Сестра й, на вид също толкова стара и немощна, ни поднесе леден чай с лимон в шарени пластмасови чаши и ни остави на верандата да си говорим. Къщата на двете старици не беше нещо повече от колиба с гол дървен под и насмолени плоскости вместо покрив, но вътре се виждаше, че е подредено и то с хубави мебели.

— Не знам какво става с Лидия — тъжно поклати глава старата бавачка, след като ни осведоми как приятното момче от банката пак й донесло чека с пенсията и какво казала докторката за болежките й в кръста. — Открай време си е неразбрана и все другите са й виновни. Умът ми не го побира. Знам, че е тежко да останеш без майчица, ама всички толкова се грижехме за нея. Казвах му аз на господин Кавано, че от време на време трябва да се обръща и другия край, щот’ лошотията само пръчка я оправя, но той хич не даваше и да се издума. Много му напомняше на Елинор тя — щом погледнеше Лидия, все едно виждаше майка й. Лошо я разглези той, лошо…

— Разбрах, че през февруари ви е идвала на гости — обадих се аз. — От Дани знам, че искала да ви пита за детството си.

— Врели-некипели! — Старицата възмутено махна с ръка. — Пълни измишльотини. Ония нейните доктори само й пълнят главата с глупости. Баща й я бил тормозил. Как не! Аз тия деца като орлица съм ги гледала. Така й казах и на нея.

— Но още същата вечер, като се е прибрала в Чикаго, тя пак ви се е обадила — намеси се Елиът. — Цял час сте говорили.

— О, младежо, това не беше Лидия. Акъла ми изкара тоя телефон по тъмна доба. Какви ли мисли не ми минаха през клетата глава. Не беше Лидия, ами Юджин. Хванали го бесните, щото Лидия му казала какво точно се е случило с горкичката Грейс Суиндън.