Джини Харцмарк
Горчив бизнес (15)

Четиринайсета глава

Сбогувах се с Елиът Ейбълман пред вратата на „Валоа“ и по пътя към къщи се улових, че разсъждавам дали наистина си пада по мене. Няма съмнение, че с него се случват едни такива мигове, когато взаимното привличане разпалва искри помежду ни, ала това е всичко. Елиът е добър професионалист и аз често му прехвърлям работа от името на „Калахан Рос“. Той е достатъчно интелигентен и възпитан, за да остави нещата така. Докато вървях покрай Лейк Парк, запрехвърлях отново и отново разговора си с Джоу Блейдс и в крайна сметка заключих, че ми беше по-добре да си затварям очите пред фактите. Той бе изразил на глас онова, което аз умишлено не забелязвах. Сега като се замислям, явно обичам животът ми да е простичък. Изведнъж обаче всичко взе, че страшно се усложни.

Отбих се за малко в магазинчето за тютюн „Големия Джим“ под моста до гарата. Там се свиваха цигари и пури, които местните най-заклети пушачи топяха в уиски, после поизчопляха и пълнеха с хашиш, но все пак Големия Джим с радост ми продаде две от най-качествените си пури „Пол Гармириън“ с две корони, всяка в цилиндрична кутийка, запечатана с червен восък.

Като се прибрах вкъщи, изкъпах се набързо, облякох се за работа, усуках мократа си коса на вечния френски кок и се огледах какво да взема за Джорджия. Нямах представа „Боровете“ що за плантация е, а и при настоящите обстоятелства не бих могла да попитам никого. За погребението сгънах един тъмен костюм и понатъпках още туй-онуй в сакчето за кратки командировки.

Махнах на едно такси и казах на шофьора да кара към болницата. Щом стигнахме, изскочих навън, но заръчах да не спира апарата. В десет бе срещата на „Азор“ с юристите от „Гордимър“, относно смесеното дружество, но много държах да видя Даниел, преди да замина за Джорджия.

На прага на стаята му спрях, стиснала пурите в ръка. Още като го погледнах, разбрах, че той така и няма да ги изпуши. Приличаше на заспал, но съдейки по свистенето в гърдите му, едва ли щеше да се събуди. Дишането му бе учестено и накъсано и аз се напрягах дали ще има следващ път. По едно време се чу клокочене в гърлото му.

До него сестрата трескаво му мереше кръвното.

— Как е? — попитах я аз.

— Вие роднина ли сте?

— Не. Колега.

— Сега той почива.

Кимнах. Отлично знаех значението на тези думи.

Влязох в главния офис на „Азор“ на Мичиган авеню с куфарчето в едната ръка и със сака в другата. Оставих сака при секретарката в приемната, красавицата Тамара с азиатски черти, която получаваше почти два пъти повече от Черил, понеже Стивън смяташе, че се връзвала с интериора в стил „арт деко“.

Съвещанието бе само за юристите, но той ме пресрещна в коридора и ме отведе в ъгъла. Озовах се до стената между две отвратителни абстрактни картини.

Стивън сложи ръце на раменете ми и аз отново се стреснах колко е едър и висок.

— Черил ми каза, че още една жена е починала в „Сюпиъриър“. Какво става там?

— Никой не знае. Може да е нещо като производствена авария.

— Ти добре ли си?

— Държа се все още. — Не посмях да попитам за мен ли се е разтревожил, или за преговорите с „Гордимър“.

— Ела довечера у нас. Ще те нахраня. — Гласът му толкова се сниши, че по-дълбоките нотки на баритона му се изгубиха.

— Не мога — отвърнах с искрено съжаление. — Заминавам за Джорджия за погребението на Дани Кавано, но ще се върна навреме за празненството на баба ми.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Потънала бях в парализиращо съзнанието обсъждане на структурите за относително обезценяване на капитала в САЩ и Швейцария, когато секретарката на Стивън влезе и ми подаде бележка да се обадя в офиса. Извиних се и се мушнах в съседната стаичка с бюро и телефон именно за такива случаи.

— Съжалявам, че те безпокоя, Кейт — каза Черил, — но на другата линия чака някакъв си Клиф Шафър, адвокат на Лидия и нахален като нея. Ужасно било спешно и ако не говори с теб, ще пукне.

— Ще можеш ли да ми го прехвърлиш, или да набера аз?

— Мисля, че телефонистката ще успее. Стой така.

Почаках известно време, заслушана в глухите пропуквания по линията. Накрая ме стресна дебел мъжки глас:

— Шафър слуша.

— Здрасти, Клиф. Кейт Милхоланд. Какъв е проблемът?

— Първият пакет документи, който „Сюпиъриър“ е задължен да представи на моята клиентка по смисъла на глава единайсет, точка осем от Закона за защита на акционера на щат Илинойс, трябваше да се появи на бюрото ми в девет часа тази сутрин. Принуден съм да приема недоставянето му за проява на недобросъвестност от твоя страна.

— Чакай, Клиф, задръж топката малко. Първо, не съм сигурна дали изобщо в правото съществува такова понятие „недоставяне“. Второ, не знам колко често се срещаш с клиентката си, но ако не си чул, във вторник почина сестра й.

— Не виждам каква е връзката.

— Най-малкото, че Дани Кавано е финансов директор на „Сюпиъриър“ и тъй като повечето документи бяха у нея, струва ми се, че смъртта й малко ще позабави нещата.

— Само не ми казвай, че единствено тя е можела да борави с копирната машина — заяде се саркастично Шафър. Той бе от онези адвокати, чийто гнусен характер се оправдава единствено от способността да постига положителни резултати. Беше скандалджия и страдаше от прекалено високо мнение за собственото си съвършенство, но днес хич не бях в настроение да играя по неговата свирка.

— Шафър, не ми излизай с номера от съдебната зала, ако обичаш — изсъсках през зъби. Той може нарочно да се правеше на възмутен, но моята ярост бе съвсем автентична. — Аз няма да нагазвам с тебе в помията, ще се въргаляш там сам-самичък. Казвам ти го съвсем бавно, че да ме разбереш. Смъртта на Дани Кавано забавя нещата. Ако не мислиш, че твоята клиентка е наясно с това, звънни й и я питай. Но побързай, защото в четири лети с частния самолет за погребението в Джорджия.

— За твое сведение, госпожице Милхоланд — заяви той, като режеше думите сякаш с трион, — допреди десет минути разговарях с моята клиентка и тя изрично наблегна, че ако ви хрумне да се измъквате със смъртта на сестра й, аз трябва да заведа дело срещу вас. Сега ще желаеш ли да ти го повторя по-бавно, или ме разбра от първия път?

Заварих Кен Кърландър да диктува на секретарката си с тон все едно изрича божа благословия. Не пропусна да демонстрира какво снизхождение проявява като прекъсва работата си заради мен. Кен беше от партньорите, които смятаха кабинета си за неприкосновена територия. Всичките тия дъртели бяха от един дол дренки, с метрите книги в кожена подвързия по лавиците и зашеметяващите гледки на ъгловите кабинети. Вбесяваха ме.

— Твоята секретарка предаде ли ти копието от завещанието на Дани? — попита той.

— Да. Именно затова исках да поговорим. Интересно ми е дали знаеш защо Дани е определила точно брат си Юджин за изпълнител на завещанието?

— Както сама каза, той й е брат — отговори Кен престорено невинно.

— Да, но ми се струва, че Филип би бил по-подходящия избор. Все пак става дума за управление на значителен брой активи, сериозна част от които са акциите в „Сюпиъриър“ и ако Дани е смятала, че ще надживее баща си, то Филип е единствения друг член на семейството, който притежава квалификация да се справи със ситуацията. Доколкото те познавам, Кен, ти си й го изтъкнал съвсем недвусмислено. Така че остава въпросът — защо не е предпочела Филип?

— Съпругата на Юджин, Вай, се зае да се грижи за дъщерята на Дани веднага след раждането, за да може тя да се върне на работа. Клер е точно на възрастта на тяхната дъщеря, Мери Бет. Както ми е известно, двете момичета са като сестри. За Дани никога не е имало и съмнение, че Юджин и Вай ще бъдат определени за настойници на Клер.

— Разбирам. Мен обаче ме тревожи друго. — Започвах да си мисля, че Кен нарочно се прави на ударен. — Нека да поставя въпроса иначе. Дани Кавано е финансов директор на голяма производствена фирма. С една дума, човек, от когото се очаква внимателно да обмисли завещанието си. Защо ще реши да предостави контрола върху финансовото бъдеще на единствената си дъщеря на най-ниско образования и несъмнено най-некомпетентния член на семейството? Защо не е определила Юджин и Вай за настойници, а Филип за изпълнител на завещанието?

— Ние с Дани подробно обсъдихме тази възможност, но накрая тя се отказа.

— Притеснила се е, че може да възникнат търкания между Юджин и Филип по въпроса кое би било най-добре за Клер?

— Винаги съществува опасност от разногласия, когато един има право на решения по въпроси, свързани с пътувания или образование, а друг държи парите за тази цел. И все пак не това бе решаващия довод.

— А кое?

Кърландър сплете пръсти, облегна се на огледалната повърхност на писалището и въздъхна поверително.

— Дани не желаеше брат й Филип да притежава контрол върху такъв голям дял от „Сюпиъриър“, било то и временно. Страхуваше се, че ако баща й почине и неговите акции се разпределят по равно между четиримата, а после тя умре, преди Клер да е навършила осемнайсет, като неин попечител Филип би получил дял във фирмата, възлизащ на повече от половината.

— И тя се е опасявала, че това ще го направи прекалено властен?

— Боеше се, че Филип би могъл да се споразумее с брат си или с другата си сестра, за да получи пълен контрол, дори ако това се окаже в ущърб на Клер.

Благодарих на Кен и тръгнах бавно към кабинета си. Светът не се бе променил кой знае колко от епохата на Медичите.