Джини Харцмарк
Горчив бизнес (26)

Двайсет и пета глава

— Как така не е бил на Дани?

— Парфюмът беше подарък за Пийчис. Всъщност получих го аз, но на пакета пишеше, че е за нея. — Джак сякаш сам още не можеше да повярва. — Точно това обяснявах на полицаите. Беше подарък за Пийчис. Един от нашите дистрибутори го изпрати по случай годишнината ни. Хората, които не успяха да дойдат на празненството, изпратиха подаръци по пощата. Питай Лорета, секретарката ми. Тя беше там. И Филип също. Тъкмо бяхме свършили седмичното съвещание за продажбите и Лорета донесе пощата. Най-отгоре имаше малко колетче. Отворих го — вътре някакъв засукан парфюм. Дани веднага му каза името и нещо от сорта, че бил страшно скъп или много хубаво миришел, не помня какво. Та още тогава аз й го дадох.

— Но няма съмнение, че е бил предназначен за Пийчис, така ли?

— Да — отвърна тъжно Джак. — В началото Дани не искаше да го приеме, но аз й обясних, че Пийчис е насъбрала парфюми да се къпе с тях. Има минимум по един от всеки френски боклук, произвеждан някога. Само да й видиш тоалетката.

— Добре, разкажете ми за човека, който го е изпратил.

— Казва се Чип Поларски и е представител на един от нашите големи партньори. От години се познаваме. Съмнявам се, че изобщо е виждал Пийчис.

— Фактът, че той е изпратил парфюма, не означава, че той е сложил и отровата.

— Именно затова нищичко не проумявам. Кой би желал да убива Дани? Всички толкова я обичаха.

— Този парфюм е първата следа за полицията. Кой знае, след някой и друг ден може да имаме отговора.

— А как, по дяволите, да живея аз дотогава? Не мога да ям, не мога да спя, не мога да работя. Четири дена не съм стъпвал в офиса. Денонощно седя до този прозорец и гледам към къщата й. А Клер… толкова прилича на майка си. Това ме убива. Просто ме изяжда отвътре.

Надвесих се напред и го погледнах право в очите.

— При първата ни среща вие казахте, че единствено Дани обича фирмата така, както и вие. Не позволявайте след смъртта й всичко да рухне. Вчера се видях с Филип. Той се нуждае от вашата помощ. От онази статия става пределно ясно, че Лидия е решена, независимо по каква причина, да ви нарани колкото е възможно повече.

Джак вдигна ръка, за да възрази, но аз го отрязах:

— Не казвам, че причините й са основателни, съмнявам се и че те изобщо съществуват извън въображението й. Но мисля, че е настъпил моментът, в името на останалата част от семейството и за оцеляването на фирмата, да приемете действителността — Лидия не желае да участва повече във вашия бизнес. Джак, вие просто трябва да я оставите да си отиде.

— Не! — избухна той и лицето му пламна. — Това е моето семейство, дявол да го вземе! Не става дума за някой търговец, дето не може да си изпълни плана. Става дума за собствената ми дъщеря. Единствената вече! Искам да отидеш при нея и да й поговориш, да й се примолиш, ако трябва. Разбери какво цели.

Лично аз подозирах, че Лидия цели именно да съсипе баща си, но реших, че за днес съм си позволила достатъчно, така че замълчах и го оставих да приключи с излиянията.

— През тези няколко дни много разсъждавах, преосмислях живота си. От мен да знаеш, нищо не може да замести семейството. Нищо. Животът е толкова кратък и крехък. — В очите му отново се забелязаха искрици от стария огън. — Искам да отидеш при дъщеря ми и да й кажеш, че за мен няма нищо по-важно на този свят от любовта на децата ми. Ако фирмата е ябълката на раздора, значи ще я продам. Тогава ще наемеш инвестиционни банкери да изготвят документацията. Искам да стане ясно, че за да запазя семейството си, съм готов да сложа кръст на фирмата.

 

 

„Мариет“ бе денонощна сладкарница в партера на мърлява сграда с офиси в периферията на административния квартал и явно беше любимо място за таксиметърджии и ченгета, тъй като шофьорът не се нуждаеше от обяснения. Открих Джоу и Елиът, сгушени в едно ъглово сепаре, да закусват сладко-сладко палачинки и пържен бекон.

— Радвам се, че ви заварвам — казах аз и Елиът се мръдна да ми направи място на олющената пейка.

— Ти шегуваш ли се? Естествено, че ще те изчакаме. Елиът тъкмо ми обади, че ти ще плащаш сметката.

Елиът се ухили и махна на келнерката да донесе кафе.

— Ще го преглътна, ако ме осветлите каква е тази история с парфюма. Джак Кавано не може да си намери място, че е бил изпратен на Пийчис, а той го е дал на Дани. Това, което искам да знам обаче, е дали има доказателства, че цианидът е бил вътре, когато са го получили.

Сервитьорката се появи и ми наля кафе. Опитах го. Оказа се учудващо добро.

— Ето ги фактите. — Блейдс остави ножа и вилицата и допря салфетката до устата си. — В лабораторията установиха, че шишето парфюм „Форевър“, взето от шкафчето в банята на Дани Кавано, съдържа цианид. То е било изпратено от търговския представител Чип Поларски като подарък на Пийчис Кавано. Открихме частичен пръстов отпечатък, който може да е на мъжа й, но не е ясно, тъй като отрязъкът е много малък. За отпечатъците и на двете жертви няма съмнение. Секретарката на Джак Кавано твърди, че парфюмът пристигнал в кутия и в момента съм пратил моите хора да преобърнат всичко с главата надолу, за да я открият, макар че от нея едва ли ще има някаква полза, търкаляла се е из офиса няколко седмици.

— За късмет, секретарката е запазила картичката от колета — добави Елиът и ми предложи една от неговите палачинки. — Всъщност това е визитката на този Поларски, на гърба с надпис: „С най-добри пожелания“.

— Без подпис?

— Без — отвърна Блейдс. — И без отпечатъци. Не че се надявахме, нали знаеш, че с хартията работата е кофти.

— Но ти премълчаваш веселата част — обади се Елиът.

— Тъкмо щях да й кажа.

— Добре. Давай.

— Е, хайде де! Кой ще изплюе камъчето?

Двамата в комплект се държаха като петокласници.

— На идване посетихме господин Поларски — заяви Елиът.

— И?

— Твърди, че не е пращал никакъв парфюм.

— Че какво доказва това? — възкликнах разочарована. — Подаряваш на някого парфюм с отрова, а пред ченгетата отричаш. Нищо ново под слънцето.

— Първо на първо, ние му повярвахме.

— Ох, а второ на второ? — продължих да им вадя думите с ченгел.

— Второ на второ, от шести до двайсет и четвърти февруари господин Поларски е лежал в болница с оперирана тазобедрена става. Според жена му и според доктора той дори до тоалетната не е можел да иде сам, камо ли да ходи по магазините, да забърква и да праща отровни парфюми. Естествено, ще проучим въпроса докрай, но засега сме склонни да му вярваме.

Чу се писукане на пейджър и двамата инстинктивно посегнаха към коланите си. Търсеха Блейдс и той отиде да се обади по телефона, а Елиът ме почерпи още една палачинка.

— Май не ти споменах, че със служителите ударихме на камък. Няма стари вражди, няма жажда за мъст, липсват и потенциални психопати. С Джоу основно проучихме и жертвите. Явно Дани наистина е била такава, каквато я описват всички. Ти знаеше ли, че е отнасяла двеста и десет бона годишно? Освен това и много хитро е инвестирала.

— Получих писмо от някакъв адвокат, нает от родителите на Сесилия Добсън — казах аз и вътрешно кипнах, задето абсолютно забравих за него, щом видях покрусата на Джак Кавано. — Заплашва със съдебен иск за трудова злополука.

— А ти какво очакваше?

— Е, не и толкова скоро.

— Няма по-голям стимул от големите надежди за големи пари.

Блейдс се върна с видимо по-бодра крачка и блеснал поглед.

— Момчета и момичета, никога няма да познаете! — започна многозначително.

— Какво? — подскочихме в един глас с Елиът.

— Открили са кутията от колета. Секретарката я прибрала в шкафа, в случай че й потрябва да опакова нещо дребно. Оттогава не я била пипала.

— И сега? — обадих се развълнувано.

— Сега униформените ще чакат криминалистите да си изпият кафето и да се замъкнат до „Сюпиъриър“ за отпечатъци — поясни Блейдс и невъзмутимо започна да маже с масло една препечена филийка. — После ще я пуснат в найлоново пликче, ще й сложат номер и ще я паркират на бюрото ми. Не си ли чувала: „Колелата на правораздавателната система може и да не са добре смазани, но…“. А бе, Елиът, как беше по-нататък?

— Престани да мъчиш дамата — смъмри го престорено сериозно той, — особено след като ще ти плаща скапаната закуска.

— Дайте да не се ентусиазираме толкова с този парфюм — прекъснах поредното стълкновение в стил „Лаурел и Харди“. — Някой може ли да ми каже откъде сме толкова сигурни, че двете са били отровени именно с цианида от това шише? Защото аз говорих с един мой познат химик и той ми обясни, че цианидът не се абсорбира от кожата. — Усетих как Елиът се стегна при косвеното споменаване на Стивън. — И понеже си мисля, че е малко вероятно те да са го изпили, тогава какво печелим от разкритието кой е подарил парфюма?

— Може би нищо. Но с това разполагаме в момента. Доктор Гордън иска да го изпрати в лабораторията на ФБР в Куонтико, за да проверят дали няма и друго, освен цианида.

— Колко време ще отнеме?

— От три до шест седмици, но тя обеща да ги понатисне.

— Абе какво толкова ще му правят, че им трябват три седмици? — изпъшках възмутено.

— Самото изследване траело само няколко минути, но се правело с много скъпа апаратура, наречена G-спектрометър и за нея се чакало от три до шест седмици.

— Ако ви уредя да се направи на друго място, да речем в някоя изследователска лаборатория, ще ми отсипете ли малко?

— От доктор Гордън зависи, на този стадий вече тя отговаря за целостта на веществените доказателства.

— Но ако получа нейното разрешение, полицията няма да възрази, така ли?

— Не мога да говоря от името на цялото управление. Ако доктор Гордън е съгласна, значи аз съм за. Между нас казано, колкото по-бързо установим имало ли е нещо друго вътре, толкова по-добре.

 

 

Още от вратата Черил ме информира, че Кен Кърландър цяла сутрин е висял в кабинета на Скип Тилман да плюе огън и жупел срещу мен, задето съм подтикнала дъщерята на Дани да си смени адвокатите.

— По дяволите, само това ми липсва днес. Кърландър не може ли да си намери някакво по-интересно занимание — да се пенсионира например?

— Господин Тилман пожела да му се явиш на секундата. Освен това секретарката на Бабидж ти донесе още три-четири папчици.

— Чудесно. Прибави ги към кашоните, изобщо не възнамерявам да си губя времето. А докато танцувам степ при шефа, ти се свържи с Боб Халоран от „Гудман Пийбоди“ и го покани тук. Джак Кавано най-после склони да направим оценка на активите, така че ще те помоля да ми преснимаш съдебното им решение и устава, плюс всички баланси, които имаме. И непременно ми напомни да звънна на Стивън. Ще му искам една услуга.

— Щом се върнеш от бърлогата на звяра, обади се на Уесли Джейкъбс от „Крейгър Индъстриз“ — продължи Черил, като тръгна с мен по коридора, — а Адам Бийсън иска не по-късно от три часа да чуе мнението ти за онези ценни книжа, за които ти е писал във факса.

— Какъв факс?

Черил изви очи нагоре и застина в мъченическа поза.

— Ще ти го сложа най-отгоре — въздъхна тя.

 

 

След като сутринта си пропилях цял час с Джоу Блейдс и Елиът Ейбълман, всяка минута, изгубена в кабинета на Скип Тилман за приглаждане перцата на Кърландър, ме прерязваше в сърцето. Най-идиотското обаче беше, че за този наш задушевен разговор за напомпване самочувствието на Кърландър щеше да плати не друг, а „Сюпиъриър“, като само Тилман според слуховете си таксуваше по триста и осемдесет долара на час. За мен ще си остане вечна мистерия как клиентите търпят подобна наглост.

 

 

Успях да хвана Стивън по телефона и да му обясня проблема за спектралното изследване на парфюма. Оказа се, че в „Азор“ имали цифром и словом три апарата и той остави на нас да си изберем кой да използваме. Когато му споменах, че патоанатомът може да има нещо против, той само каза: „Дай ми номера й и остави на мен“.

Следобедът се изниза неусетно. С Боб Халоран от „Гудман Пийбоди“ си звънихме взаимно общо шест пъти, преди да се улучим, само колкото да си насрочим среща за шест часа при мен. Отделих някой и друг час и на сделката с „Фростман Рефриджирейшън“, която мислено бях обявила за приключена, но уви, твърде прибързано. Между телефонните разговори съумях да се видя и с една симпатична млада колежка с отлични референции, която прие да се погрижи за имуществените дела на Клер.

По някое време се обади и Елиът, за да ми съобщи, че колетът е бил от обикновено велпапе, пристигнал с обикновена поща, с клеймо от дванайсети февруари и ако от външната страна кутията била осеяна с отпечатъци на пощенските служители, то вътре нямало нито един. За адрес е послужила визитката на Джак Кавано, а за обратен — втора визитка на Чип Поларски.

Нямах време да смеля и да поразсъждавам над тези подробности. До срещата с „Гудман Пийбоди“ оставаха по-малко от два часа. В отчаянието си грабнах факса на Адам Бийсън, пристигнал преди цяла седмица, и се скрих на дивана в тоалетната, сложен за машинописки с по-лабилна психика. Тъкмо нагласях диктофона, за да издекламирам компетентното си юридическо мнение, когато влезе Черил да ми каже, че Стивън незабавно искал да говори с мен.

— Какво има? — попитах нервно в слушалката, като се върнах на бюрото.

— Трябва да те видя за няколко минути — каза Стивън.

— Кога?

— Сега.

Погледнах си часовника. Инвестиционните банкери щяха да се появят след час.

— Нещо с швейцарците ли? Не може ли да го отложим? В шест имам много важна среща.

— Няма начин. А и ще отнеме само десет минути.

— Стивън, какво става?

— Не мога да ти обясня, трябва да дойдеш да видиш.