Джини Харцмарк
Горчив бизнес (14)

Тринайсета глава

По принцип ченгетата не ме изнервят, но разговорите в стаята за разпити на отдел „Убийства“ са някак по-особени.

— Благодаря ви, че го доведохте — започна детектив Блейдс. — Ние рано или късно щяхме да научим, но винаги когато някой ни спести половиндневно влачене из града, аз съм му задължен.

— За човек като Филип Кавано, това бе трудна стъпка. Както видяхте, той изпитва много сериозни угризения. Но цялото семейство желае да ви съдейства с каквото може.

Блейдс отпи дълга глътка от кафето, несъмнено отдавна придобило температурата на стаята. Лицето му бе бледо, кожата — почти прозрачна. Като се вгледах по-отблизо, забелязах първите бели косми, пръснати между рижавите. Известно време той поседя така; очевидно нещо ме изпитваше, а аз се гърчех вътрешно с въпроса каква ли ще е причината за този задушевен разговор.

— Е — подхвърли той най-накрая, — разкажете ми откъде се познавате с Елиът Ейбълман.

Значи това било. Не очаквах ченгетата да бъдат очаровани от включването на частен детектив в играта, но не подозирах новината да плъзне толкова светкавично.

— Семейството, естествено, има пълно доверие на полицията — заувъртах хем неубедително, хем по адвокатски.

Блейдс се направи, че изобщо не ме чува.

— Контактите ви само по работа ли са, или има и нещо друго?

— Не! — възкликнах, изумена от въпроса. — Какво ви навежда на подобна мисъл?

— Просто начина, по който Елиът говори за вас… Лицето му придобива онова глуповато изражение, което не съм виждал откак за пръв път излезе с Джанис.

— Коя е Джанис? — не се стърпях аз.

— Журналистка от „Уолстрийт Джърнъл“. Разделиха се горе-долу, когато Елиът напусна прокуратурата.

— По тази причина ли? Изглежда за някои жени е недопустимо да зарежеш кариерата на юрист и да си увесиш на вратата табелка „Частен детектив“.

— Не-не, не заради това. Елиът искаше деца. Джанис искаше да изчака. В един момент Елиът започнал да си задава въпроса какво точно чака тя, докато веднъж се прибрал вкъщи и я заварил ухилена, с бутилка шампанско в ръка.

— Бременна?

— Не. Назначена за главен редактор на кореспондентското бюро в Хонконг.

— Иха…

— Попроточи се още някой и друг месец, но общо взето така свърши. Оттогава друга не се е появявала.

— Всъщност защо ми го разказвате?

— Защото Елиът ми е приятел. Заедно играем баскетбол. — Той замислено приглади брадата си. — И защото мисля, че си е паднал по вас.

— Наистина не бих желала да обсъждаме личния ми живот.

— Доколкото чувам, той не е особено натоварен — подхвърли Блейдс, съвсем не недружелюбно.

— Това си е лично моя работа.

— Елиът е мъж на място. Можеше да е далеч по-зле.

— Значи да разбирам, че нямате нищо против неговото участие?

— Приемам всякаква помощ, особено от човек със способностите на Елиът. Кой знае, щом има благоволението на семейството, може да се добере до повече.

— Известна ли е вече причината за смъртта? — не издържах аз, макар да не бях сигурна дали ще ми каже.

— Още е твърде рано. От здравеопазването засега не са открили нищо подозрително в офиса, но съм разпоредил да остане запечатан до приключването на всички тестове и изследвания. Аутопсията също не е минала. Джак Кавано е пуснал в ход връзките си и цял ден върти телефоните, за да се приключи по-бързо с това, заради погребението, но за лош късмет вчера имаше тройно убийство, а пък снощи патрулните се явили по сигнал и заварили двама бабаити в положение „десет-седем“, така че в моргата са малко попретрупани.

— Какво е „десет-седем“?

— Полицейският жаргон за „извън играта“. — Блейдс се усмихна виновно. — В тази работа щеш не щеш развиваш патологично чувство за хумор. Както и да е. Вие защо решихте да се обърнете към Елиът? Какъв е интересът ви?

— Аз съм юридически съветник на семейство Кавано по корпоративните въпроси. Също така бях там при смъртта и на двете. Това само по себе си ме кара да се чувствам ангажирана. Но има и друго, и то е свързано с Дани. Познавах я съвсем отскоро, така че ми е трудно да го обясня. Но още от първия миг, щом я зърнеш, разбираш, че тя е от хората, които винаги знаят какво да правят, независимо от обстоятелствата. Може би не звучи достатъчно сериозно, но ми се струва, че са много малко тези като нея. Сигурно затова смъртта й така ме порази, а също и защото ми беше страшно симпатична. Не ми се иска тази трагедия да остане неизяснена.

— А Сесилия Добсън?

— Тя е част от същия сценарий, не мислите ли?

— Значи смятате, че са били убити?

— Нищичко не смятам. Но каквото и да се е случило, не вярвам да е съвпадение.

— Вие живеете в света на правото — произнесе внимателно Блейдс. — При вас действията си имат последици, а загадките имат отговори.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. Просто искам да сте подготвена, че историята с Дани Кавано и Сесилия Добсън може и изобщо да не приключи така, както очаквате.

— Защо? Според вас как ще приключи?

— Аз съм полицай. Не ми плащат да разсъждавам, а да откривам истината.

Тъкмо да го помоля да обясни думите си и през вратата надникна червендалесто ченге, стиснало за яката мъж в белезници. Носът му беше размазан и по пода се сипеха едри капки кръв.

— Уърдъл Джоунс иска да си говорите за престрелката при Джонавич — съобщи униформеният.

— Закарай тая гнусна отрепка в голямата стая и му кажи, че ако продължава да мърля всичко по пътя си, ще му пробия втора дупка на задника.

Главата изчезна и вратата се затвори.

— Умеете да контактувате с хората — не пропуснах да отбележа.

— Занаят!… — Блейдс се захили. — Няма как да не станеш майстор на светските разговори.

 

 

Наближаваше полунощ, когато най-после си влязох у дома. Проблемите на семейство Кавано възпрепятстваха всичките ми други ангажименти и изпитвах страх да погледна списъка със задачи, грижливо напечатан от Черил. По пътя към къщи, само и само за да не заспя, пуснах касетофона в колата с всичка сила и запях заедно с Уорън Зивън „Адвокати, патлаци и мангизи“.

Апартаментът ме посрещна празен. Само червената лампичка на телефонния секретар свидетелстваше за човешко присъствие. Натиснах бутона за връщане на лентата. Едно съобщение. Събух си обувките и докато го прослушвах, блажено започнах да се освобождавам от оковите на трудовия делник — сако, обеци, чорапогащник. Елиът Ейбълман ме канеше на закуска утре в седем във „Валоа“, за да обсъдим случая „Кавано“.

 

 

На следващата сутрин навлякох най-парцаливия си екип за тичане — развлечен до неузнаваемост клин, провиснал като торба, точно където най не трябва и зелено-кафявото поло, което си купих в колежа за карнавала в Деня на Вси светии, когато изобразявах игуана. Увенчах този невероятен ансамбъл с бейзболна шапка във фосфоресциращо розово, рекламираща някакво ново лекарство на „Азор“. Така всеки път, когато срещне погледа ми, Елиът постоянно ще вижда фирмата на Стивън.

На стълбите пред блока се поразкърших. Слънцето грееше ярко и топло. Снегът се топеше на ручейчета по тротоара. Неизвестно откъде се бяха появили птички, както и дежурните разноцветни купчинки на домашните любимци. Ах… Пролет в града.

Маршрутът ми днес представляваше шест-седем километра, на юг през университета и после обратно нагоре до Петдесет и трета улица. Юрнах се с всички сили и успях да съкратя времето с три минути, така че в седем без пет се появих в ресторанта, запъхтяна и плувнала в пот.

Елиът ме чакаше, подпрян на стълбчето, отмерващо минутите на паркинга, облечен с дънки и изтъркано кафяво велурено сако. Четеше спортната страница на „Трибюн“, но щом ме видя, веднага затвори вестника.

„Валоа“ е квартална институция. Истинските жители на Хайд Парк произнасят името „Валой“. От край време това е място с топла и евтина храна за студентите, ченгетата, сводниците и всичките дребни мошеници, които ежедневно се извървяват оттук — домашни ястия в домашна обстановка за хора без дом.

Пийт, страховитият на вид грък, се въртеше около печката, мяташе палачинки, вземаше поръчките и крещеше на Адел, проклятието на касата. Елиът си пожела две бъркани яйца с овесени ядки, питка, кафе и портокалов сок.

— За тебе к’во? — попита рязко Пийт, като ме погледна с насълзените си очи.

— Едно кафе, моля.

— К’во друго? Яйца? Картофи?

— Не, благодаря.

— Хайде, сладурче, трябва да завъдиш малко месце по тия кокали — обади се насърчително жената, която сновеше между Пийт и Адел, самата тя завъдила месце и за двете ни.

— Не обичам да закусвам — оправдах се с нежелание, че се налага да давам обяснение.

— Ами що си тука тогава? — дочу се веселяшки глас от опашката.

— Ти по-добре си мълчи, че я виж каква е люта от глад — пошегува се друг.

— Добре де, хубаво. Ще ям две бъркани яйца с питка.

— Без овесени ядки? — смая се Пийт, усетил преимуществото си.

— О, че как? Двойна порция, ако обичате.

Пийт се зае да бърка яйцата върху нажежената плоча, а Елиът взе табли от купчината и докато ги забърсваше със салфетката, дръжката на „Браунинг“-а се мерна в кобура под мишницата му.

Точно когато плащахме на касата, като по чудо се освободи маса. Във „Валоа“ постоянната клиентела по цял ден се налива с кафе и шляпа карти, така че да седнеш по човешки е истинско събитие.

— Вчера се срещнах с Джак Кавано — започна Елиът. — Нямаше нищо против да ме наеме. Изглеждаше обаче на съвсем друга вълна. Всъщност разговорът го води жена му.

— Пийчис?

— Да. Навремето чух, че напуснала „Канал седем“ и се омъжила за някакъв дядка. Запознах се с нея, докато работех в прокуратурата. Имаше проблем с един превъртял фен. Доста известни жени си патят, а между другото, и мъжете — също. Светът е пълен с ненормални и доста често нищо не може да се направи срещу тях. Обикновено хората наемат охрана, променят си навиците, плюят си в пазвата и обявяват проблема за „просто една от негативните страни на успеха“, нали знаеш, както развода и липосукцията. — Той ми подари лъчезарна усмивка, която преобрази лицето му и, длъжна съм да призная, ускори пулса ми. — Тоя тип на Пийчис обаче го задълба. Една вечер, докато тя беше в ефир, нахлул в къщата й, обърнал всичко наопаки и си поиграл с бельото й. Но тя не изперка. Много е смела и много умна. Издейства си да направи поредица от предавания по темата, пусна ги, точно когато се определяше рекламния рейтинг на канала и резултатът бе главозамайващ. Естествено тя надълго и нашироко разказа собствените си преживявания и на ченгетата така им припари под петите, че не щеш ли, арестуваха оня, тъкмо навреме, за да може шефът на полицията да се появи във вечерната емисия на Пийчис.

— Даниел Бабидж ме предупреди да не се подлъгвам по вида й на празноглава хубавица. А с някой друг от семейството успя ли да говориш?

— Реших да го оставя за днес следобед, да дам малко преднина на конкуренцията. Междувременно се захванах със Сесилия.

— И какво откри за нея?

— Навестих хазяйката й. Очевидно секретарката в никакъв случай не е била от идеалните наематели, дори и по критериите в Ъптаун. Купонджийка отвсякъде — закъснения с наема, музика до нощите, мъже, празни бутилки в боклука.

— Значи не е бил само Филип?

Елиът отново се усмихна.

— Джоу те похвали как си изтръгнала признанието му.

— Всъщност той сам дойде в офиса да си поскубе косите.

— Нали знаеш оная приказка, вината може и да е измислена от евреите, но първи католиците са доразвили пълния й потенциал.

И двамата се засмяхме.

— Та когато отидох при Джак Кавано, се запознах с прекрасната Сали, съпругата, и трябва да ти призная — никой няма право да обвинява Филип, дето малко го е ударил на живот.

— Защо? Как изглежда?

— Католичка от най-чиста проба. Прибрана коса, строги обувки. Надушва греха, още преди да ти е минал през главата.

— Филип спомена за някакъв по-сериозен приятел. Научи ли нещо за него?

— Ричард Купър, двайсет и шест годишен, барабанист в група „Спазъм“. Взел съм адреса на един негов познат, който може би знае къде да го намеря. Работи в салон за поставяне на обеци на всевъзможни места, но отварят чак по обед. Искаш ли да дойдеш?

— Май ще пропусна.

— Сесилия си има и кратко полицейско досие. Джоу каза ли ти? Два ареста за кражба в магазин. Прибирали са я и като проститутка, но не било повдигнато обвинение.

— А наркотици?

— Не. Това означава само, че не са я хващали. Хазяйката ме пусна да огледам апартамента. Прилича на наркоманско свърталище, матрак на пода, изтърбушено канапе, забърсано от някое сметище, но нищо по-конкретно. Обаче въпросът си остава. Имала е работа, положително е измъквала пари от Филип и от още някое приятелче. Къде са отивали, ако не в носа й под формата на бял прах?

— Филип твърди, че не й е давал пари, макар че тя си просела.

— Жена му положително следи за всеки цент.

— Той казва, че по тази причина възнамерявал да приключи със Сесилия, а също и от страх жена му да не научи.

— Значи мислиш, че Филип й е видял сметката?

— Да не избързваме. Знаем само, че Сесилия е умряла от свръхдоза, а Дани е получила мозъчен кръвоизлив.

— Така си е. Аз пък съм кралят на джунглата.

— Дори и да предположим, че Сесилия Добсън е убита и ако напълно се абстрахираме от случилото се с Дани, пак трябва да търсим отговор на въпроса защо Филип ще тръгне да я убива. Каза, че искал да скъса с нея. Явно тя си е имала и други като него. Какъв ще е мотивът му?

— Страх — разцъфна в мегаватовата си усмивка Елиът. — Повярвай ми, Кейт. Видях жена му и знам какво приказвам.