Джини Харцмарк
Горчив бизнес (6)

Пета глава

Когато се прибрах в офиса, Черил вече си беше тръгнала. В понеделник вечер имаше лекции по гражданско право и излизаше точно в пет. Изхлузих палтото от раменете си и набрах номера на Даниел Бабидж, но от централата ми съобщиха, че си е тръгнал. Пробвах на домашния му телефон, но и там никой не вдигна. Чувствах се прекалено напрегната, за да подхвана каквото и да било. Разрових слепешката съобщенията, оставени от Черил. От всяко кътче с укор ме наблюдаваха купчини папки, но аз нямах сили да ги докосна. Сесилия Добсън беше съвсем непозната, но смъртта й ме бе изкарала от релси. Седях безжизнена на бюрото и си мислех до каква степен срещата със смъртта ме прави неспособна да се върна към ежедневието.

По едно време иззвъня телефонът и аз цяла подскочих. Докато вдигах слушалката, се примолих на Всевишния само да не е майка ми.

— Здрасти, Кейт, Стивън е — чу се познатият глас, който кънтеше през говорителя. — Реших да проверя какво замисляш за тази вечер.

— Ще се напивам. Ако си падаш, добре си дошъл.

 

 

Облакътена на дървения бар в Университетския клуб, се отдалечавах от смъртта на Сесилия Добсън на разстояние, право пропорционално на бройките скоч, които можах да унищожа. Стивън, с неговите повече от метър и деветдесет и над сто килограма, тази вечер дори не опита да излезе насреща ми.

Стивън Азорини ми е клиент, по-точно той е клиентът, с когото спя, естествено в разрез с всички правила. Но пък за Стивън правила въобще не съществуват, още от времето на запознанството ни в подготвителното училище, когато той най-невъзмутимо влезе в баскетболното игрище, за да ми предложи да излезем заедно. Оттогава отношенията ни са разностранни, на приливи и отливи, и често трудно обясними. В гимназията се разпалваха от страст и бунтарство, в колежа — за Стивън — Масачузетския технологичен институт, а за мен — „Брин Мор“, от само себе си преляха в неангажиращо приятелство, а когато и двама се озовахме в Чикагския университет, където той се сдоби с кандидатска степен по химия с лекотата, с която други си купуват панталон, ние се засичахме само по случайност, въпреки че се намирахме в съседни сгради.

Стивън дойде на сватбата ми. Има го на една снимка в сребърна рамка в музикалния салон на къщата на родителите ми, танцува с малката ми сестра Бет. Честно казано, аз не си спомням да съм го видяла тогава. Събитията от онези дни тънат в мъгла. Това, което е останало запечатано в паметта ми, е една друга нощ, когато приеха Ръсел в болницата с диагноза тумор в мозъка, а Стивън се появи до леглото му, без никой да го е викал, и предложи помощта си.

А сега? Сега Стивън е председател на управителния съвет на фармацевтичната компания „Азор“, която основа веднага след като завърши медицина и която до този миг не е слязла от небосклона на високите технологии. Сега аз съм неговата адвокатка и любовница. Оттам нататък за нищо друго не съм сигурна.

След като Ръсел умря, с ужас установих колко бързо доброжелателните ми колеги зашушукаха, че съм вече „на разположение“. За да им затворя устите, започнах да водя Стивън на всеки коктейл, от който тъй или иначе няма измъкване. Получи се. Стивън притежава нещо, което моментално обезоръжава конкуренцията.

Стивън Азорини е красив, така както професионалните баскетболисти са високи. Жените буквално спират на улицата, за да го позяпат. Иска им се да заровят пръсти в лъскавите черни вълни на косата му, да надникнат в забулено сините му очи и нищо чудно да си представят как ще му родят деца или поне ще се поопитват. Когато той идва при мен в кабинета ми, при Черил неизменно се извървява дежурна върволица секретарки с измислен претекст и единствената надежда да го зърнат за миг. Наистина нямам представа той как издържа.

Тази вечер Стивън изглеждаше уморен, но и това му отиваше. Последните няколко месеца се опитваше да учреди смесено дружество между „Азор“ и швейцарския фармацевтичен гигант „Гордимър“ с цел да се ускори разработката на нов имуннозащитен продукт. Неговите учени бяха на път да създадат съединение, което би могло да предотврати отхвърлянето на трансплантите от организма.

Но колкото и зашеметяващи научни открития да правеха, „Азор“ не притежава необходимата финансова мощ, за да извърви мъчителния път от лабораторията до пазара. Тия дни Стивън бе преминал направо на автопилот, сновеше между Чикаго и Женева, ту молеше, ту заплашваше, ту омайваше, преговаряше и раздаваше концесии за проекта, в който вярваше с жар, граничеща с маниакалност.

Стивън усети, че нещо ме гложди. Не се случваше често да изпитвам такава нужда да се спотая в дъното на бутилката. Благодарна бях, че не попита за причината.

През всичките месеци, докато Ръсел умираше, ние нито веднъж не заговорихме за това. Водехме безкрайни разговори за изследвания и лечение, за избор на медикаменти и възможности за хирургическа намеса, за заболеваемостта и смъртността. Той дори ми помогна да реша с кои дрехи да бъде погребан съпругът ми. На погребението стоя до мен, вместо липсващия ми по-голям брат и баща ми, който не споделяше мъката ми. Нито веднъж обаче не споменахме за чувства, нито веднъж не споделихме усещането за бездната от неизразима болка, към която неизбежно приближавахме.

Емоциите за нас двамата са непонятни думи. Може би защото никога не са съществували помежду ни.

Днес просто изпитвах благодарност за скоча, за компанията и за познатия успокояващ глас, който ме информираше как вървят преговорите с швейцарците.

Не споменах за Сесилия Добсън, преди да бъда готова за това, а и тогава само загатнах за ужасяващата сцена на пода в кабинета на Дани Кавано.

— Истинска случайност беше, че аз се появих точно в този момент. С нея бяхме разменили не повече от десетина думи, а имам чувството, че цял живот ще я нося в себе си.

— Така ще бъде — отговори простичко Стивън. — С докторите и сестрите е същото. Всеки, който ежедневно се среща със смъртта, си има един съдбовен случай.

— Най-лошото е, че никой няма и най-малка представа от какво е умряла.

— Прилича на свръхдоза от нещо.

— Така предположиха и санитарите в линейката. Но кога ще стане ясно със сигурност?

— Вероятно утре или вдругиден, като мине аутопсията, но ако става дума за наркотици, ще трябват десет дни за токсикологичната експертиза.

— Десет дни! — извиках аз, сама изненадана колко много ме тревожи протакането. Исках всичко да приключи, причината за смъртта да бъде изяснена, а тялото — погребано.

— Май ще трябва да си търся друг адвокат — заяде се Стивън. — Щом така лесно излизаш от релси, не ставаш за юрист.

— Смешно ти е на тебе. Нали не си бил там… Знаеш ли, че още ме болят ръцете от тоя тъп сърдечен масаж? А тя сигурно вече е била мъртва. Дори и сега усещам парфюма й. — Грабнах чашата и я излях в гърлото си, за да не ревна.

— Права си. Не съм бил там. А пък ти не си изкарала четири години в медицинска академия, за да се научиш как да се преструваш, че изобщо не ти пука от човешкото страдание.

— Тя дали е усетила нещо? — отроних тъжно и се втренчих в дъното на чашата в търсене на кой знае какво.

— Не говорех за нея, а за теб.

 

 

Явих се в офиса по-късно, отколкото очаквах, но с по-малко махмурлук, отколкото заслужавах.

— Не влизай там — възпря ме Черил с разперени ръце пред затворената врата на кабинета ми.

— Защо? Какво има?

— Филип Кавано е вътре.

— Защо не чака в приемната? Какво търси в кабинета ми?

— Лилиан пропищя, че й лази по нервите, щурал се напред-назад и непрекъснато питал кога ще дойдеш, така че го пуснах вътре. Между нас казано — сниши глас тя, — изглежда абсолютен гадняр.

— Ще донесеш ли по едно кафе? — Поех дълбоко въздух и изправих рамене за срещата с Филип Кавано.

— А, и майка ти се обади — добави Черил. — Два пъти.

 

 

Филип Кавано представляваше смекчен вариант на баща си. Знаех, че е само на четирийсет и шест, но природата вече бе сложила безмилостния отпечатък на средната възраст. Нисък и почти напълно оплешивял, той стоеше съвсем изправен, сякаш за да оползотвори всеки сантиметър от ръста си. Но вместо да го удължи, това старание го правеше само още по-надут — един наперчен малък Наполеон, изпънал шия да погледне на света отвисоко. Когато заговори, гласът му издаваше желание да се покашля, като че ли нещо неприятно се е загнездило в гърлото му и той постоянно се опитва да го отстрани.

— Разбрах, че вчера сте били в завода по време на инцидента със Сесилия Добсън — заяви той след мразовитото ни запознанство.

— Как е Дани? — попитах, като мислено се подсетих да й звънна по-късно и лично да проверя.

— Тази история разстрои всички. Изключително неприятен случай. Снощи се прибрах от Далас много късно, но доколкото чух, полицията е задържала служителите на работното им място и е обърнала целия завод наопаки.

— Какво са търсили?

— Явно предсмъртно писмо.

— Открили ли са?

— Не знам.

— Успели ли са да уведомят семейството й?

— Нямам представа. Инструктирах Дани да предаде досието от личен състав на полицията. — Той се покашля за пореден път. — Що се отнася до мен, този епизод е приключил. Няма да позволя трудовият процес да бъде нарушаван и да се губи време в клюки.

Черил влезе с подноса сребърни чашки и кафеник. Филип превзето пое своята и аз с благодарност налях една за себе си.

— Разбирам, че около тая бъркотия с Лидия ще работим с вас — започна отново той, като останахме сами. — Защо не с Даниел? Би било далеч по-просто. Той познава всички. И преди се е занимавал със сестра ми.

Обясних за болестта му.

— Но той би могъл да направи едно изключение — възрази най-нагло Филип.

Трудно ми беше да повярвам на такова безсрамие, но се въздържах от коментар. Работата в голяма юридическа фирма ми даваше достатъчно опит с високомерни, трудни, досадни мъже, но Филип Кавано несъмнено представляваше тежък случай. Запитах се какво ли го е превърнало в такъв претенциозен нахалник и как Дани, която е израснала и работи в същата среда, е успяла да стане симпатична, интелигентна, пряма и открита.

— Научих също и че вчера сте се срещали с баща ми и сестра ми — продължи нацупено той. Не можех да не си помисля дали не е цъфнал при мен от страх, че ще се окаже изолиран от събитията. — Какво сте обсъждали с Дани?

— Писмото на Лидия — отвърнах, смутена от въпроса. Кабинетът на сестра му се намираше сигурно на три метра от неговия, можеше да я попита и сам. Защо се е домъкнал чак дотук, да задава въпроса на мен? — Обсъдихме възможността семейството да изкупи обратно акциите й.

— Лидия никога няма да ги продаде — оповести Филип и заклати глава с укор, граничещ с погнуса. — За нея това е просто още един начин да се направи на важна, да размахва камшика, а ние да подскачаме. Ще ни принуди да преговаряме до посиняване, но аз гарантирам, че никога няма да постигнем споразумение. Повярвайте ми, този номер с нищо не се различава от другите.

— Какви други?

— Лидия постоянно ни сюрпризира с някоя дивотия. Миналата година например обяви, че възнамерява да влезе в ролята си на директор по връзките с обществеността. Да влезела в ролята си на директор, моля ви се! Истински виц. Вие сте били в завода, можете ли да си представите за какво ни е директор по връзките с обществеността? Това беше просто една титла, която баща ми измисли, за да оправдае фиктивната й заплата пред данъчните власти. Но не, Лидия се вживя. Изгони търговския директор от офиса му и поръча мебели за десет хиляди долара. През първата седмица всичките три секретарки подадоха молби за напускане.

— Защо?

— Отказаха да работят с нея. Татко им вдигна заплатите. В края на втората седмица всички й викаха принцеса Лидия. На третата вече й го казваха в очите.

— А на четвъртата?

— Спря да идва. Докторът й забранил да се доближава до токсични химикали. Тогава беше бременна с близнаците.

— А каква беше истинската причина?

— В офиса няма токсични химикали! — избухна Филип. — Омръзна й и толкова. Мислела си е колко ще е шик всяка сутрин да се облича и да отива на работа. Винаги е завиждала на Дани… Но за Лидия целият живот не е нищо повече от една игра. В началото й е било забавно да се прави на важна бизнес дама, но когато е навлязла в реалността, когато е трябвало да вкуси от ежедневието и наистина да свърши нещо, веднага е загубила интерес.

— Дани като че ли намекна, че вие ще се радвате, ако Лидия напусне управителния съвет.

— Да се радвам ли? Че аз ще съм на седмото небе! Но както вече казах, смятам, че вероятността такова нещо да се случи, е твърде илюзорна.

— Значи вие сте на мнение, че всъщност тя не желае да продава.

— Че защо й е? Ако не притежава дял във фирмата, как ще ни разиграва? Трябва да познавате Лидия, за да осъзнаете колко нелепо е човек да я взема на сериозно.

Спомних си разговора с Дани и писмото от инвестиционния банкер. Свят ми се зави от това прескачане от роднина на роднина, всеки със своя версия.

— След писмото някой обсъждал ли е въпроса с нея? — попитах нервно. — Ако само иска да привлече вниманието, може би трябва да й покажете, че го е постигнала.

— Когато пожелая да обсъдя нещо с Лидия, вие първа ще научите — съобщи Филип с ново покашляне.

— Защо?

— Защото изобщо не възнамерявам да се срещам със сестричката без адвокат.

 

 

След като Филип си тръгна, звъннах на Черил и я помолих да ми уреди среща с Лидия Кавано.

— Нямаш проблем. Майка ти обаче те чака на втора линия.

— Давам ти петдесет долара, ако й кажеш, че ме няма.

— Да, ама тя ще ми даде стотарка, ако просто ви свържа. Кейт, стига си се лигавила, натискай копчето веднага!

Въздъхнах и се подчиних.

— Здрасти, майко. Добре дошла. Как мина пътуването?

Майка ми току-що се бе завърнала от сезонната обиколка из модните подиуми на Европа с приятелката си Сони Уелбърн.

— Дрехите бяха ужасни, а французите с всяка година стават все по-нахални. Едни хилави, болнави манекенки, отвратително гримирани. Не видях една рокля, с която да можеш да се покажеш пред хора. Поръчах някои нещица от Ив Сен Лоран, колкото да се каже, че не сме си изгубили съвсем времето. Но не за това ти се обаждам. Исках да ти напомня за твоите семейни задължения.

— Събота в осем — прекъснах я на секундата. — Записала съм си го отпреди месец и половина. Вечеря в чест на баба Прескот в клуб „Уайтхол“.

— Значи вече си поканила и Стивън?

— Естествено — излъгах хладнокръвно и си записах да предам на Черил да се свърже със секретарката му.

— Радвам се, че всичко е под контрол. Но и това не е причината да ти звъня днес.

— О?

— Исках да те уведомя, че се наложи да изтеглим срещата на комисията за Детската мемориална болница за следобед в четири, но успях да ги убедя да я проведем у дома, за да е по-удобно.

— За кого да е по-удобно?

Тази комисия се бе превърнала в поредната ябълка на раздора помежду ни. По едно време съвсем ми беше писнало от постоянното опяване на майка ми, че не проявявам ангажираност към обществените проблеми и в момент на слабост й позволих да ме подмами да се включа в комисията по набиране на средства за изключително нужния строеж на ново крило в Детската мемориална болница. За съжаление, колкото и благородна да бе целта, все изникваха непреодолими препятствия и се оказваше невъзможно да проведем даже първата си среща. Все имаше я турнири по бридж или голф, я посещения в Палм Спрингс.

— Ще трябва да мине без мен. Имам нов клиент и по никакъв начин не мога в четири да бъда в Лейк Форест.

— Но това беше единственото удобно време за всички! Не може да няма начин да промениш графика си.

Ако Филип Кавано не се беше изтърсил без покана, вероятно имаше шанс, но сега бях изостанала безвъзвратно и бе немислимо.

— Майко, не можеш да ми звъниш в един и да очакваш, че ще зарежа всичко, ще се метна на колата и в четири ще пристигна в Лейк Форест!

— Вчера ти се обаждах два пъти, днес сутринта — пак — срази ме тя с гневна нотка. — Или може би оная, твоята секретарка, не ти предава съобщенията… Ако беше така любезна да се свържеш с мен, щеше да си дадеш повече време за подготовка.

— Ще видя какво мога да направя — казах аз с ясното съзнание, че отново съм прецакана.

— Не ни карай да те чакаме — заяде се майка ми и дълго след като оставих слушалката, чувах задоволството в гласа й.