Джини Харцмарк
Горчив бизнес (19)

Осемнайсета глава

На летището в Чикаго с изненада видях Елиът Ейбълман да ме чака на изхода.

— Ти какво правиш тук? — попитах, а той пое сака от ръката ми и тръгна до мен.

— Имам да ти казвам нещо.

— А как разбра с кой самолет пристигам?

Елиът ме ощастливи с усмивка.

— Аз съм детектив, Кейт. За това ми плащат.

— И какво толкова си научил, та да провеждаш издирване?

— Патологът определи причината за смъртта на Сесилия Добсън и Дани Кавано.

— И?

— Оказва се, че и двете са починали от цианидово отравяне.

— Какво? — извиках аз и без да искам се заковах на място. Потокът от пътници зад нас се раздели на две, за да ни заобиколи. — Ако е било цианид, защо не са го открили още при аутопсията на Сесилия?

— Не са гледали за него. Джоу каза, че техните патоанатоми по принцип не правят изследвания за цианид. Прекалено скъпо е.

— Значи Дани са я проверили, а Сесилия — не, така ли?

— Не. При Дани е станало по една случайност. Разбираш ли, независимо че не изследват всеки труп за цианид, при всеки пети правят пълни изследвания.

— Моля?

— Това е програмата им за контрол на качеството. Всеки труп с номер, завършващ на пет или нула получава пълно обслужване, каквито токсикологични тестове се сетиш. По тази причина Сесилия Добсън е била прескочена.

— А как са разбрали, че и тя е умряла от същото?

— След като са получили резултатите за Дани Кавано, Джоу ги е помолил да пуснат теста и на Сесилия.

— Но тя вече е била погребана!

— Винаги, когато се издава временен смъртен акт, се замразяват тъкани и кръв.

— И кога се е разбрало всичко това?

— Преди час.

— Уведомили ли са семейството?

— По-добре остави на Джоу. На мен той ми го каза под секрет.

Автоматичните врати се отвориха и влязохме в закрития гараж. Колата на Елиът беше паркирана на най-видно място, но на задното стъкло се мъдреше полицейска фуражка. Посочих му я и той поясни, че е подарък от баща му, а си я слага точно тук, защото ченгетата никога не се глобяват едно друго.

Той ми отвори вратата и я задържа, докато седна.

— Защо не идем някъде да поговорим? Така съм бързал да не те изпусна, че не успях да прочета доклада от аутопсията.

Погледнах си часовника.

— Няма да мога. Трябва да се прибирам, за да се преоблека, че ще излизам.

— Срещичка? — В гласа му се прокрадна нездрав интерес.

— Рождения ден на баба ми — троснах му се аз. — Ако нямаш нищо против да ме закараш до Хайд Парк, можеш да ми четеш доклада на глас, докато се приготвям.

 

 

Непрекъснатият поток коли на живеещите в покрайнините се вливаше в града за съботната вечер. След южняшката пролет на Джорджия Чикаго ми изглеждаше сив и отблъскващ. Но щом зърнах назъбения силует на небостъргачите върху небесния фон, усетих познатата тръпка на завръщането у дома.

— И какво мислят полицаите? — попитах и завъртях глава към Елиът. Той караше бързо, но с лекота, като елегантно заобикаляше преградите по пътя. Облечен беше със същото шоколадовокафяво велурено сако, с което се появи на закуската ни във „Валоа“. Под него имаше бяла тениска, а на краката — дънки. Ръцете и пръстите му бяха силни и изтънчени, леко отпуснати върху волана. Запитах се как така не съм ги забелязала до този момент.

— Поне засега си траят — отговори той, явно не усетил интереса ми. — Доколкото познавам Джоу, той не прави прибързани изводи, но ми се струва, че все пак още не е отхвърлил вероятността и в двата случая смъртта да е настъпила случайно.

— Как така случайно? Цианидът не се намира под път и над път.

— В химическите заводи обаче с лопата да го ринеш. Джоу казва, че в „Сюпиъриър“ всяка седмица получавали по двайсет-трийсет кила. По филмите ревнивите съпруги капват цианид в кафето на мъжете си, а в двете тела е имало колкото да усмъртиш слон. В петък се отбих в завода заедно с инспекторите от здравното министерство. Нямаш представа какви отрови са струпани там, ей така на възбог. Според изискванията всеки химически завод води дневник за вредните химикали, които използва, с информация как трябва да се действа, ако се разлеят или някой ги погълне. Техният е дебел колкото телефонен указател. Ако някой от работещите там е искал да види сметката на някого, имал е неограничени възможности за творчество.

— Е, чак пък толкова. Длъжни са да взимат предпазни мерки. Не мога да повярвам, че цианидът се търкаля така.

— О, не. Държат го в помещението за опасни химикали, нещо като килер, в дъното на коридора между административното крило и цеховете. И най-немощното бабе може да откърти вратата с ритник.

— Има ли данни за взлом?

— Лично аз не видях. Джоу утре ще проучва кой е имал ключ, дали нещо липсва и тъй нататък. Ще докара също и момчетата от лабораторията да минат всичко отново с големите лупи. В крайна сметка нищо чудно някой да е сипал по погрешка цианид в захарницата, а Сесилия и Дани да са си пиели кафето сладичко…

— Шегуваш се.

— Ти обаче хич не се смей. Може всичко да се окаже и съвсем елементарно.

— А ако не е? — възразих, докато Елиът паркираше досами входа на блока, пак на забранено място. — Ако някой ги е отровил нарочно? — Слязох и го изгледах над капака на колата. — Не, това си го вземам обратно. Ако някой е отровил само едната?

— Искаш да кажеш, че едната е била целта, а другата просто е нямала късмет.

Изрових връзката с ключове и ги запрехвърлях. Всяка брава в нашия блок си има отделен ключ, защото според хазяина така се повишавала сигурността, но аз винаги си мисля, че някой ще ме хлопне с нещо по главата, именно докато си дрънча с ключовете.

— Наричай го както щеш — лош късмет, грешка, камуфлаж, генерална репетиция. — Най-накрая нацелих верния и влязохме. — Сесилия и Дани нямаха нищо общо. Не може някой да желае смъртта и на двете едновременно. Като онези нашумели серийни убийства с цианкалия в хапчетата против главоболие „Тайленол“ на „Джонсън и Джонсън“. Ченгетата ще имат да вземат, че ги е забърквал някакъв откачен, с единствената цел да убива колкото се може повече. Те просто не успяха да измислят нищо по-умно. Според мен убиецът е целял да се отърве само от една от жертвите, а останалите са били просто за тренировка или ей тъй: повече хора — по-весело. Много елегантно, ако не ти пука колко народ ще затриеш.

— Да… Това ще е бил само някой пресметлив адвокат. Твоите колеги знаят ли какви мисли се въртят в главата ти?

Отново си погледнах часовника. Разполагах с малко повече от четирийсет и пет минути за душ, обличане и разкрасяване преди инспекцията на майка ми.

— Виж, трябва да бързам към банята. Ти се чувствай като у дома си. Почерпи се с каквото си харесаш, стига да не е мухлясало.

Елиът се огледа с подозрение. По мебелите имаше прах като да се подпишеш отгоре им с пръст, а знаех, че той е голям домакин. Обърнах им гръб и се отправих към банята.

Десет минути по-късно се появих омотана в белия хавлиен халат и с чалма на главата. Елиът се беше изтегнал в черното кожено кресло „Иймс“, което за кратко бе част от интериора в библиотеката на майка ми. Баща ми си го беше купил с обяснението, че ще му е добре за кръста, но след месец майка ми и дизайнерът й го изхвърлиха.

— Ама какви само неща се научават от аутопсията… — заяви замислен Елиът и вдигна очи от листовете.

Погледите ни се срещнаха и за частица от секундата помежду ни прескочи искра. Знаех, че подозренията на Джоу Блейдс са напълно верни, също както знаех и че привличането ни е взаимно. В никакъв случай не трябваше да го каня тук. В ушите ми писна тревожен сигнал. Умишлено се направих, че не го чувам.

— И какво толкова научи?

Започнах бавно да попивам косата си. Елиът пое въздух и остави мига да отмине.

— Сесилия Добсън е имала стара фрактура на бедрото, може би от осем или деветгодишна възраст. Правила си е ринопластика — това е пластична операция на носа, преди една-две години. Бюстът й е бил подплатен със силикон, а яйцепроводите й са били прекъснати. Последно е яла чийзбургер, пържени картофи и млечен шейк, ягодов.

— Там ли е била отровата? В шейка?

— Съдържанието на стомаха ще го изследват днес. Утре Джоу ще ми даде резултатите.

— А Дани какво е яла?

Елиът прехвърли листовете.

— Хм, странна работа. Пише, че нейният стомах е бил съвсем празен. — Той обърна страницата, която четеше. — Сесилия Добсън е яла два до три часа преди да умре, а както изглежда Дани Кавано цял ден не е слагала троха в устата си. Тя в колко часа умря?

— Трябва да беше почти четири.

Разговорът ми се струваше почти нереален. Дани умря в ръцете ми, а ето че само пет дни по-късно аз стоя по халат и коментирам с моя приятел, частния детектив Елиът Ейбълман, какво е имало в стомаха й, сякаш си правим налудничаво упражнение по дедукция.

— Как може цял ден да не се яде абсолютно нищо? — възмути се Елиът, който обичаше да си хапва редовно.

— Може да не й е било до ядене. Знаеш ли аз колко пъти забравям да ям, ако Черил не се сети да ми донесе сандвич? А и Дани вече не е имала секретарка. Освен това околността изобщо не е Мека за ресторантьорството.

— Но ако нищо не е яла, къде тогава е била отровата?

— Нали утре ще се разбере? Ела моля ти се в стаята, докато си слагам грима.

Елиът се надигна и ме последва по коридора. Блоковете в Хайд Парк са строени през двайсетте години в стил жп вагон — хол, кухня, първа спалня, втора спалня.

Той внимателно приседна на крайчеца на неоправеното ми легло и тактично извърна глава от въргалящата се купчина дрехи. Тревожният сигнал стана още по-оглушителен, но аз си казах, че ако бях адвокат от мъжки пол, който обсъжда казуси с частния си детектив, нямаше да има нищо неловко. Извадих тоалетната си чантичка от сака и отидох в банята, като оставих вратата отворена, за да се чуваме.

— Все пак тази работа не ми харесва — разнесе се гласът на Елиът от спалнята. — Ако не е яла, как е била отровена?

— Може да е пила нещо. Нали цианида го слагат все в кафето, за да се притъпи горчивия вкус?

Намазах по лицето си мънички точици фон дьо тен, но докато ги втривах, шишето изтрака върху плочките, изругах наум и го грабнах, преди да се е изляло. Бях неестествено нервна и колкото повече бързах, толкова по-зле ставаше.

Елиът шумолеше с листовете и след малко оповести:

— За кафе нищо не пише.

— Значи ще чакаме до утре. — Издърпах напосоки кутийка със сенки. Целият ми арсенал от гримове се състоеше от мостри, събирани от майка ми. Оправдавах се, че малките опаковки са по-удобни за пътуване, но истината бе, че откак почнах работа, не съм стъпвала в магазин за козметика. — Нека да предположим, че убиецът е целял да отрови едната от тях. Кой би могъл да желае смъртта на Сесилия Добсън? Кой би имал полза? Успя ли да издириш гаджето?

— Вчера се срещнах с него. Май ти казах, че е барабанист в някаква гръндж банда в един студентски бар. Чух ги да свирят и трябва да ти кажа, почувствах се като баща си — нали се сещаш, главата ти се подува, възприемаш го само като шум. Както и да е, гаджето не изглеждаше покрусено от трагедията, макар че не съм сигурен дали изобщо схвана какво му говоря. Или е тъпичък, или беше поел повечко забранени вещества. Но това не е особено важно, понеже той си има алиби. Потвърди го и собственикът на бара.

— Тя била ли е застрахована?

— Полицията разследва въпроса.

— Значи кой друг би могъл да иска да се отърве от нея?

— На първо място Филип. Има връзка с нея, мъчи се да скъса с нея, тя обаче става лоша, заплашва го, че ще каже на жена му…

— Винаги е можел да й затвори устата с пари. От това, което чух досега, тя се е хванала с него, именно за да го дои.

— Ами ако е станала прекалено алчна? Може Филипчо да е решил, че убийството е по-евтин изход от изнудването.

— Но как се връзва това с Дани? — възразих аз. — Първоначалната версия за смъртта на Сесилия беше свръхдоза. Ако не беше умряла и Дани, никой нямаше да разбере за цианида. А и Филип няма мотив да убива сестра си.

— Защо пък да няма? Може да му е писнало от конкуренция. Джоу твърди, че в завода са смятали Дани за мозъка на семейството. Може в един момент на Филипчо да му е дошло до гуша, че сестричката постоянно го завира в миша дупка.

— Не, не, отиваш твърде далеч. — Аз се ококорих срещу огледалото и пристъпих към нанасяне на туша със спиралата. Погледнах си часовника. Шест минути. Отказах се да проявявам фантазии с прическата. Сресах се набързо и усуках косата си на кок. — Не казвам, че Кавано са олицетворение на задружното американско семейство. Няма съмнение, че се мразят, но като че ли Дани единствена се е радвала на обичта на всички.

— Знаеш ли, нещата пасват много по-добре, ако целта е била отстраняването на Дани.

— Чакай, задръж така — обадих се аз, затворих вратата и се напъхах в мастиленосинята вечерна рокля, купена специално за случая от немската дизайнерка Джил Сандер, която напоследък печели все повече привърженици в Щатите с елегантните си, доста разголени тоалети. Това бе олицетворение на семплата дреха — дълбоко деколте и дълги ръкави, но когато я пробвах, линията ме порази. Спомням си и как тогава си помислих, че за тази цена трябва да е повече от поразителна. Надвесих се над умивалника и се заех с червилото.

Върнах се в спалнята и Елиът бавно се надигна.

— Много си красива! — прошепна смаян и изведнъж стаята ми се стори ужасно малка. Той беше изключително близо. — Пропуснала си едно копче на гърба. Дай да ти го закопчея.

— Чакай, ще се оправя сама — измърморих под нос, нещо ставаше с гласа ми.

— Ела де. Няма да те изям. — Той ми се усмихна. Внезапно се почувствах по̀ католик и от папата: някаква откачила от работа адвокатка, която си въобразява врели-некипели.

Когато се обърнах обаче и усетих допира на пръстите му, осъзнах, че този ход бе адски опасен.