Джини Харцмарк
Горчив бизнес (20)

Деветнайсета глава

Единствено звънецът ме опази от някоя глупост. Направих крачка напред и мигът се изпари. Двамата се засуетихме. Елиът се наведе да събере пръснатите листове от доклада за аутопсията, а аз се спуснах към домофона, за да отворя входната врата на Стивън.

Те се здрависаха в антрето. До този момент не се бяха виждали и се огледаха с взаимно подозрение, зле прикрито с добри маниери; два котарака, които се обикалят в кръг и се гледат лошо. Елиът знаеше за връзката ми със Стивън, но аз никога не съм я коментирала, уж заради разделението на работата от личния живот. Стивън пък в никакъв случай не е предполагал, че ще ме завари в събота вечер с друг мъж.

Усмихнах им се лъчезарно и грабнах бляскавата чантичка за подобни случаи, която побира само билет за опера.

— Сети ли се да купиш подарък на баба си? — попита менторски Стивън.

Физиономията ми бе достатъчен отговор, така че той не дочака да чуе оправданията ми, а въздъхна и добави:

— Нищо. Аз купих. Ще се подпишеш и ти на картичката.

Навън си зададох естествения въпрос какъв ли извод си е направил частният детектив Елиът Ейбълман от тази реплика.

Залата за частни тържества в клуб „Уайтхол“ бе почти толкова красива, колкото трапезарията на майка ми, макар и доста по-скромна по размери. Самата тя посрещаше гостите на вратата заедно с баща ми и баба Прескот — невероятно земна старица, чийто живот се въртеше около риболова с изкуствени мухи и бриджа.

— Честит рожден ден, бабо — поздравих я аз и целунах напудрената хартиена кожа.

— Благодаря ти, миличка. — Тя сложи ръце на раменете ми и ме огледа от горе до долу. — Баща ти вика, че се скапваш от работа, а да не казвам какво вика майка ти. — Тя се изкиска заговорнически. Гласът й стържеше от дългогодишното съжителство с цигарите и скоча, и бе нисък и плътен като на мъж.

— Откъде я имаш тази рокля? — поинтересува се майка ми, когато оставих баба ми в компанията на Стивън. Тя обичаше да се шегува, че колкото и да е стара, все още държи да е сред красиви мъже.

— През зимата бях в командировка в Бон и един от немските колеги ме разведе по магазините.

— Хубава е — отбеляза майка ми и с това оправда всеки цент от цената на роклята. След тази похвала изобщо не благоволих да чуя какъв гущер пусна по адрес на прическата ми.

Двамата със Стивън се заехме със задълженията си по време на коктейли. Минахме покрай всички лели и втори братовчеди и пихме по едно. С холивудската си красота той разбира се бе предпочитаният събеседник, докато на мен хората все не знаеха какво да ми кажат, нали не попадах в строгите рамки на ограниченото им битие — без съпруг, без къща, без клуб, само с някаква си смътна кариера.

Този път пих по-малко, отколкото обикновено на семейни събирания и се съсредоточих върху ордьоврите, най-вече кошничките, пълнени с козе сирене и сушени доматчета, които бяха великолепни и успяха да компенсират пропуснатия обяд. Също така, за разлика от друг път, се позабавлявах с обтегнатите отношения между роднините. По принцип ги възприемах за даденост и изобщо не им обръщах внимание.

Майка ми и майка й, въпреки всичките усмивки сега, никога не са били голямата любов. Баба Прескот не е слизала от коня и ловко е боравила с пушката във времена, когато жените нито са яздели, нито са стреляли. Тя е израснала под неодобрителните погледи на нейните собствени превзета майка и пуритански настроен баща, които обожавали внучката си и се постарали по всякакъв начин да я откъснат от пагубното влияние на дъщеря си.

В ъгъла до камината открих баща ми да кима на сестра си Гертруд, една от най-богатите жени в света, благодарение на навременния си брак с престарелия представител на фамилията Ван Бюрен и една от най-грозните, както неизменно добавя майка ми. Тя беше уникално стисната. Първият й син не поддържаше никакъв контакт с нея, а вторият наскоро почина от СПИН, но през цялото време леля Гертруд упорито твърдеше, че страда от мононуклеоза.

Като седнахме да вечеряме, забелязах, че майка ми благоразумно е разделила рода Прескот от рода Данфорт, заради десетгодишната вражда относно разпределението на наследството след смъртта на чичо Роли, общо взето смешна сума за хора, които живеят само от лихвите.

Начело на масата баща ми вече беше пиян и ако се съди по това как главата му се килваше на една страна, само няколко джина го деляха от пълната забрава. Майка ми го следеше изкъсо до прочитането на тоста, написан от нея, но после го остави на мира.

Спомних си какво ми каза Даниел Бабидж, когато ми прехвърли „Сюпиъриър“. Съвсем прав е бил. Твърде малко разлика имаше между моето семейство и Кавано.

Основното ястие бе пъстърва мениер, уловена вчера от приятели на баба ми в Канада и специално изпратена със самолет. Келнерите с бели ръкавици я поднесоха в големи чинии „Вилрой и Бош“, всяка под лъскав сребърен похлупак. После по даден знак капаците бяха вдигнати и гледката бе възнаградена с изискани ръкопляскания.

Стивън възпитано слушаше досадните истории на братовчед ми Грегъри за лова на яребици в Уелс. Отляво почти напълно глухата леля Виктория се надвикваше с околните. Аз разсеяно чоплех пъстървата и се улових, че мисля за цианида.

Може би твърде прибързано заключих, че няма връзка между Сесилия Добсън и Дани Кавано. Работили са постоянно заедно и в крайна сметка са имали достъп до една и съща финансова информация. Според Джак дъщеря му се е занимавала със счетоводството още от гимназията. Може да е отклонявала средства или да е прикривала някаква друга финансова манипулация, която Сесилия е надушила… Идеята за изнудване и без това не й е била чужда. Възможно е Дани да я е отровила, а след това да се е разкаяла и да се е самоубила. Липсата на предсмъртно писмо нищо не означава, тъй като те по принцип са рядкост. Тази версия разбира се бе в пълно противоречие с представата ми за Дани, но все пак, кой знае?…

Или пък двата смъртни случая са свързани по друг начин. Може това да е отмъщението на някой недоволен служител към финансовия отдел. Сигурна бях, че полицията няма да пропусне да провери тази версия, но все пак си казах, че трябва да напомня и на Елиът.

След като внесоха тортата, а ние си изпяхме дежурната песничка, дойде време за отваряне на подаръците. Безспорния хит бе изборът на Стивън — кутия ръчно завързани изкуствени мухи за пъстърва на „Макгрегър“. После направихме още един тур, този път за сбогуване. Стивън бързаше, защото на другия ден имаше заседание с групата за хематологични изследвания, а аз исках да се прибера вкъщи, като преди това се отбия при Даниел Бабидж. За моя изненада Стивън предложи да ме придружи.

— Какво правеше у вас онзи, детективът? — попита той, когато излязохме на Лейк Шор Драйв. Лодките в пристанището се увеличаваха с всеки ден — сигурен знак, че пролетта все пак наближава.

В главата ми заваляха всевъзможни отговори, не на последно място и този, че не му влиза в работата, но накрая предпочетох истината.

— Семейство Кавано го нае да разследва смъртта на Дани и секретарката й. Дошъл беше да ми съобщи заключението от аутопсията — отравяне с цианид.

Стивън подсвирна. Пресичахме ничията зона между държавните жилища и Хайд Парк. Отляво по брега блестяха огньове.

— Значи ченгетата смятат, че са убити?

— Нямам представа. Предполагам в един завод за метални покрития има доста цианид, така че може да е нещастен случай.

— Цианидът е лоша работа. Няма мирис, нито вкус и съвсем малко количество върши големи поразии. На практика смъртта настъпва от асфиксия, тоест прекалено много въглероден двуокис за сметка на кислорода, като при задушаването, затова много трудно се открива постмортем. Химически погледнато, цианидът атакува ензимите, контролиращи окислителния процес, при което организмът е неспособен да използва кислорода от кръвта и колкото и човекът да вдишва въздух през дробовете, той не може бъде абсорбиран.

— Затова и изкуственото дишане не помага — добавих аз и обвих тялото си с ръце, защото неволно потреперих.

Стивън не отговори. Малко по-късно свихме по Петдесет и седма улица и продължихме към болницата.

Минаваше единайсет през нощта, но в спешното отделение на чикагската университетска болница беше оживено като по пладне. Тук, както и на фронта, няма спокойни нощи, а съквартирантката ми Клодия и колегите й често предсказват мащабите на лудницата по всевъзможни външни фактори като например жега, празници, пълнолуние; фактори, стимулиращи увеличаването на ежедневния поток огнестрелни рани, свръхдози, цезарови сечения и какви ли не още касапници.

Когато асансьорът ни издигна нагоре, всичко поутихна. Стивън беше изкарал пет от най-интензивните години в живота си като студент в тази сграда, после работата му го бе откъснала от практическата медицина и колкото и да твърдеше, че тя не му липсва, като го гледах сега, определено се съмнявах.

Заварихме стаята на Даниел празна. Леглото бе останало само на болничен дюшек с черен найлон. Цветята и картичките бяха изчезнали.

— Сигурно са го преместили — успокои ме Стивън, мигновено прочел тревогата ми. — Ще ида да попитам сестрите. — Той излезе в коридора, но пак надникна в стаята. — С теб всичко наред ли е?

Кимнах безмълвно, без да откъсвам очи от празното легло. Новината, с която се върна Стивън, не ме изненада. Даниел починал в три и двайсет следобед, докато съм била в самолета на път за Чикаго. Прехапах устни. Знаех, че умира. Именно затова исках да дойда още днес. Отчаяно пъхнах ръце в джобовете на шлифера и напипах пурите, които му бях купила.

Изведнъж всичко ми се стори абсолютно безнадеждно. Даниел е мъртъв, Дани — също. Семейство Кавано е поело по твърд курс на самоунищожение, но в крайна сметка какво от това. Вече няма никакво значение.

— Искам да си вървя — промълвих аз и се загърнах в шлифера, защото изведнъж ми стана ужасно студено.

Макар да живееше съвсем наблизо, Стивън рядко се появяваше в нашия апартамент. Стремежът му за лукс бе неутолим и той постоянно се обграждаше с красиви вещи, а обстановката у нас му действаше потискащо. Тази вечер обаче той ме последва горе без увещания, всъщност дори без покана.

Знаех, че не го обичам. В противен случай сърцето ми нямаше да се преобръща, щом се озовях насаме с Елиът. Онова, което изпитвах към Стивън тази вечер обаче, нямаше връзка с любовта. Днес изпитвах потребност за нещо твърде различно.

Знаех, че първата мисъл на всяка жена, щом зърне Стивън Азорини, е какъв ли ще е сексът с такъв мъж. За нас двамата сексът винаги е бил жарък и непредсказуем като фойерверк. Тази нощ, в моето легло, бях обладана от желанието да прогоня духовете от изминалата седмица с магията на плътта.

Към зазоряване се бяхме справили толкова добре, че нямах представа как Стивън щеше да издържи буден сутрешните си ангажименти.

Събудих се късно и си направих кафе. Под масата в кухнята се търкаляха маратонки, почти като детски. Явно Клодия се бе прибрала по някое време, дано да е било в момент на затишие в спалнята.

Реших хубаво да потичам. Слънцето грееше ослепително и аз смело поех към Музея на науката и промишлеността, пресякох съвършените японски градини чак до Южния бряг и обратно без проблеми. Прибрах се и си взех дълъг душ. Чудесно е да си спиш вкъщи. И най-вече да не се налага в неделя сутринта да вървиш по улиците с обувките от събота вечер.

След емоционалния срив през седмицата най-после можеше да се каже, че възстанових вътрешното си равновесие. Онова, което бях прогонила снощи, не бе оставило и следа. Колкото и да беше странно, в известен смисъл това, че Даниел вече го нямаше, ми донесе успокоение. Иначе постоянно се сравнявах с него, питах се как ли би реагирал, как ли би постъпил в една или друга ситуация. Сега „Сюпиъриър“ бе мой клиент и бях готова да започна отначало. Нямаше защо да се терзая заради провала на семейния съвет след погребението. Оттук нататък шоуто не беше на Даниел, а лично мое.

Тъкмо когато тръгвах за работа, пред вратата цъфна Джоу Блейдс. Вървеше бавно, а лицето му бе пребледняло от умора. Съботните нощи са тежки за ченгетата, както и за докторите от спешно отделение.

— Детектив Блейдс, каква приятна изненада! — възкликнах аз. — Какво ви води в моята обител?

— Подозрителен смъртен случай на Петдесет и осма улица. Оказа се осемдесет и седем годишна учителка по пиано, умряла, докато спи. Тъй и тъй бях наблизо и реших да се отбия.

— Ще влезете ли? Ще пийнем по едно кафе. — Не бях сигурна посещението официално ли е, или просто така.

— Всъщност мислех си дали ще можете да ми отделите няколко минути — заяви той, след като свали очилата си и ги лъсна с края на вратовръзката.

— Разбира се.

— В такъв случай, ако нямате нищо против да се качите в моята кола, бих желал да ви срещна с един човек.