Джини Харцмарк
Горчив бизнес (10)

Девета глава

Огънят се бе превърнал на пепел. Бутилката вино и купичката с шоколадовите бонбони бяха празни. Мери Бет и Питър отдавна си бяха тръгнали, а Клер спеше дълбок сън. Навън валеше сняг.

— Какво да ти кажа за моето семейство? — въздъхна Дани. — Роднини са ми и си ги обичам. Но не защото съм глупава. Много добре знам що за хора са. Баща ми е инатлив кучи син, който е командвал прекалено дълго и вече си вярва, че щом си пожелае нещо, то задължително ще се случи, а останалите трябва само да му го поднесат на тепсия. Но като си помисли човек какво е постигнал и какво е преодолял единствено със силата на волята си… Баща алкохолик, пожар, изравнил завода със земята през първата успешна година, войната с профсъюзите — никога няма да го забравя. Ученичка бях. Пред къщи вдигнаха кадилака му във въздуха. Той обаче не се предаде. През всичките тези години само едно нещо наистина го сломи.

— Кое?

— Смъртта на брат ми Джими. Даниел споменавал ли ти е, че имах още един брат? Умря, когато бях на тринайсет.

— Да, разказа ми.

— Загубата на Джими бе единственото, което татко не можеше да промени или да поправи. Всеки път, щом погледне Филип, разочарованието се изписва на лицето му.

— Горкият Филип.

— Да. Той цял живот се стреми да бъде добрия син, но все не е достатъчно добър. Естествено, Филип никак не е лесен характер. Дребнав е, заядлив, вечно сърдит, а и подъл като лисица. Но съм сигурна, че едва ли е имало ден, в който да не се е укорявал, че не е доплувал по-бързо, че не е бил по-силен, че не е бил по-упорит. А най-голямата ирония е, че Филип най-много прилича на татко, но винаги е живял в сянката му и няма грам самоувереност. След толкова години съвместна работа Филип е абсолютно неспособен да контактува с него. А всъщност е много кадърен. Знаеш ли, че е завършил и химия, и машинно инженерство?

— Нямах представа.

— За десетина години направи чудеса с отдела ни по специализирана химия. Той е негова рожба. Миналата година съставляваше двайсет процента от приходите.

— Би трябвало баща ти да е доволен.

— Да, би трябвало, наистина, но не е така. Чувства се застрашен. Той си разбира от металните покрития и щом е решил, че това е достатъчно, значи точка. Няма значение, че Филип е разработил нови съединения: разтворител за промишлено почистване, лубрикант за помпи, полиращ агент за голяма пазарна ниша. — Дани въздъхна. — Знам, че е абсурдно, но кой е казал, че семействата се подчиняват на логиката?…

— А какво е мястото на Юджин?

— Макар татко да смята и двамата си сина за недостойни за паметта на Джими, той винаги е покровителствал Юджин.

Хрумна ми, че онова добиче с татуираната змия едва ли се нуждае от протекция и помолих Дани да ми разкаже.

— Всичко започна още като бяхме съвсем малки. Юджин беше на девет години, когато мама умря. Получи някакъв съсирек след раждането на Лидия. Единият ден нищо й нямаше и гордо показваше бебето, на следващия вече беше мъртва. Юджин го понесе най-тежко и престана да говори; в буквалния смисъл, нито думичка не излизаше от устата му. Татко го разкарва по какви ли не доктори. Общото мнение бе, че е от шока. Сега дори са му измислили име — посттравматичен стресов синдром. Никой обаче нямаше идея как да го излекува. Казваха само, че полека-лека сам ще се оправи, обаче мина цяла година, а Юджин не бе произнесъл и една дума. Ужасно тежък период беше… Татко работеше денонощно, а когато не работеше — се наливаше. Домашните ни помощници се меняха през седмица. На кого му се занимава с пет деца, едно от които не говори, но четири-пет пъти през нощта събужда цялата къща с писъци?

— И какво стана накрая? Как се излекува Юджин?

— Джими го оправи. Заяви, че психиатрите нищо не разбират, че той е престанал да говори не от мъка, а от страх. Буквално е загубил и ума, и дума от страх, че близкият човек, когото обичаш, може да ти бъде отнет във всеки един момент.

— И как му въздейства?

— Не го оставяше сам нито за секунда. През лятната ваканция беше залепен за него като пощенска марка. Ядяха заедно, спяха заедно, ходеха в тоалетната заедно. Към август вече не можехме да вземем думата от Юджин.

— Каква невероятна история…

— Така е, но когато Джими умря, стана още по-страшно. Естествено, Юджин го боготвореше, не се отделяше от него. Все се шегувахме, че каквото и да правиш, от сянката няма отърваване. След смъртта на Джими Юджин се преобрази. Започна да върши разни щуротии. За две години смени четири училища, включително и военното във Вирджиния, което се слави, че пречупва и най-непоправимите. На няколко пъти загази и с полицията. Татко никога не го е споменавал, а и сега Юджин води такъв образцов живот…

— И кое го е вкарало в правия път?

— Няма да повярваш. Един съдия! Постави му ултиматум: или става военен, или заминава в затвора. Юджин се записа в морската пехота и животът там му допадна. Докато служеше, се запозна с Вай, баща й е артилерийски инструктор, така че тя живееше в базата. Вай е изключително религиозна и приобщи Юджин към църквата. Мама също беше много набожна и ми се струва, че е нормално някой от нас да е наследил духовната й всеотдайност. Но, уверявам те, години наред никой не е подозирал, че това би могъл да бъде Юджин. Оказа се, че в морската пехота Юджин се е научил да командва подчинените си. Не мога да си представя Филип всеки ден да се занимава с оная неграмотна сбирщина, дето дори и английски не говори. Юджин обаче го бива за тази работа. Той е корав и безмилостен, но справедлив и работниците го обичат. Намалил е текучеството наполовина.

— Двамата с Филип разбират ли се?

— Ужасно са различни и никак не е лесно. Филип го гледа отвисоко, защото е необразован. Юджин пък си е надут като морски пехотинец. Филип има дипломи, а Юджин е скачал нощем с парашут. Филип смята брат си за простак. Юджин пък смята него за мухльо. Няма оправия.

— А как ще се развият събитията, ако убедим баща ти да изкупи акциите на Лидия? Можем ли да разчитаме Филип и Юджин да се обединят и поне да не тръгнат да го разубеждават?

— Мисля, че да. Трябва да знаеш, че най-голямата пречка пред обратното изкупуване е баща ми, а не братята ми. Битката ще бъде още по-страшна от онази за мястото на Лидия в управителния съвет. Даниел разправял ли ти е?… Не? Значи преди седем години Лидия се върна от Лос Анджелис след втория си развод. Мъжът й беше пластичен хирург; някой ден се загледай в носа й, бюстът й също не е съвсем неин. Та бракът им продължи три години, през които Лидия успя да граби с пълни шепи от Калифорния. През какви ли не етапи мина: обучение по медитация, тибетска философия, киснене в солен разтвор, огъване на лъжици, общуване с отвъдното, ясновидство… Каквото се сетиш, Лидия го е опитала. Но независимо от това, бракът й се разпадна и тя се носеше като избит електрон, затова татко й заповяда да се прибира.

— А на нея връщаше ли й се?

— Кой знае? Сестра ми е пожизнен член на клуба „Психоаналитик на месеца“. Тя няма ни най-малка представа какво й се прави, само че баща ми заяви, че ще й спре рентата, така че тя се прибра. Той си беше наумил да я включи в управителния съвет и да я ангажира по-сериозно с фирмата. Разбира се, ние до един бяхме против. Лично аз му казах, че Лидия винаги се е проваляла, съсипа двата си брака, а той си мисли, че с магическа пръчка ще оправи всичко. Добре, иска да й помогне, но нямаше нужда да използва фирмата, за да й демонстрира обичта си. Защото фирмата е неговата любов, а не на Лидия. Трябваше да поговори с нея, да й покаже, че може да разчита на него, но не и да я поставя в една ситуация, от която тя хабер си няма.

— И какво отговори баща ти?

— Че настоява Лидия да стане член на управителния съвет и да работи за бъдещето на фирмата. Обясни ми, че искал да й помогне да стъпи на крака, защото тя виждала вината за своите неуспехи в него.

— Защо?

— Той няма никаква вина за нейните неуспехи! Никой няма вина, освен самата Лидия. Не можеш да си представиш как ни е тормозила! Ами ето, да вземем последния управителен съвет… Даниел похвали ли ти се какво стана?

— Не, не е споменавал.

— Насрочен беше за осми февруари, падаше се в сряда. Ние с татко и Филип от месец и половина отлагахме всякакви други ангажименти за този ден. Даниел също. Не щеш ли обаче, в единайсет вечерта във вторник Лидия звъни на баща ми и го уведомява, че се намира в имението в Джорджия и не може да се прибере, така че се налага да отложим заседанието.

— Тя там на почивка ли беше?

— Дори по-лошо. Тогавашният й терапевт я посъветвал да се зарови в миналото, защото жените с нейните емоционални проблеми обикновено били малтретирани или изнасилвани като съвсем малки, но подсъзнателно са заличили спомена. Тогава Лидия започна да ни привиква един по един по ъглите и да ни подпитва кой какво е правил с нея. А татко й даде самолета да отиде да се срещне с нашата най-дългогодишна бавачка. Но понеже и от нея нищо не научила, решила да поостане още някой и друг ден, та да разпали спомените. Такава една налудничава история…

— И успя ли да открие някакви доказателства?

— Не. Разбира се, че не. Именно това е най-влудяващото. По света има толкова много страдание, а нашата богопомазана Лидия се мъчи сама да си измисли трагедия.

— А защо не проведохте заседанието без нея или не направихте конферентна връзка по телефона?

— Татко не пожела и да чуе. Затова сме били семейна фирма, за да се съобразяваме едни с други. Съобразяваме се ние, че и отгоре. Само чуй как се съобразяваме. Лидия благоволи да се прибере в петък вечерта. За среща вече беше станало късно, но в замяна на това тя ни информира, че заминава за две седмици в някакво ранчо край минерален извор в Тусон, което означаваше, че заседанието трябва да се състои в събота. По принцип това не е проблем, но точно тази събота татко и Пийчис щяха да си празнуват първата годишнина от сватбата у нас и аз бях поканила сума народ. От всички дни в годината точно тази събота ми бе просто невъзможна, но както винаги Лидия постигна своето. Капакът на всичко обаче беше, че на историческото заседание на управителния съвет Лидия седя на масата и си попълва чековете със сметките. Не може да се опише с думи! Филип прави демонстрация на един нов химически агент, който започваме да маркетираме, а Лидия сгъва пликове и лепи марки. Срещата продължи два часа и Лидия нито веднъж не отвори уста. Нямам думи колко бях бясна, имах желание още там да я удуша!

 

 

Когато си тръгнах, снегът валеше вече на парцали, но за моя радост, щом излязох на Уокър Драйв, почти нямаше други коли. Отляво се простираше езерото Мичиган, смълчано и невидимо в мрака, отдясно градът блестеше тих и красив като в онези стъклени топчета, дето като ги разклатиш, над приказния замък заваляват снежинки. Сградата на „Ригли“ блещукаше в далечината като омагьосана сватбена торта. Музеят на изкуствата с контрастиращите старинни и модерни постройки сякаш стоеше на стража, докато минавах.

Денят, посветен на различни представители на семейство Кавано, се бе оказал дълъг и изморителен, но бе завършил добре. Приятно ми беше да се сближа с Дани и започвах да разбирам какво открива Даниел Бабидж в семейните фирми. Взаимоотношенията с клиента се градят в продължение на десетилетия, а не по време на преговорите по една или друга сделка, като всеки път контактуваш или с нов юрист, или с ново лице от фирмата. Ето Даниел и Джак са били заедно над трийсет години.

Доволна бях, че мога да създам такава връзка с Дани, не само защото чувствах, че се сприятеляваме бързо. Като я гледах и имах усещането, че може би виждам себе си след десетина години. Тя бе приела това, което й е отредил животът — и добро, и лошо — и беше постигнала нещо. Избрала бе работата и щастието така непоклатимо, както сестра й бе предпочела самосъжалението и неврозата. Когато си мисля, че е настъпил моментът да превъзмогна миналото, примерът на Дани ще бъде моя спасителен пояс.

 

 

Паркирах колата в уличката зад блока и с радост видях, че в кухнята свети, което означаваше, че съквартирантката ми си е у дома. Клодия е специализант хирург в Чикагската университетска болница и работи денонощно, а през вечер е дежурна. Освен това напоследък излиза с един колега дерматолог и въпреки че не я следя кога е вкъщи и кога не, като че ли все по-рядко се завърта в апартамента.

С нея се запознахме през първата година в „Брин Мор“, когато компютърът ни събра в една стая. Тогава петнайсет минути ни бяха достатъчни, за да разберем, че нямаме абсолютно нищо общо.

Тя беше от Ню Йорк, родителите й — преподаватели в Колумбийския университет, през петдесетте прегърнали радикализма и повече не го пуснали. Детството й минало в манифестации срещу ядреното оръжие и в защита на стачкуващи профсъюзи. На нея не й пукаше дали е хубава, дали е харесвана и какво мислят другите. Цялото й отношение към живота се заключаваше в думите: „Кой казва, че не мога?“.

Естествено, сприятелихме се мигновено.

Затворих вратата след себе си и от ъгъла се търкулнаха дежурните валма прах. Нашата камериерка чехкиня ни заряза точно след Коледа и всъщност доказа, че все пак е понаучила английски.

Клодия се бе разположила по турски на пода, както си беше с хирургическата униформа. Дългата й коса, задължително сплетена на плитка, която се налагаше да отмята, като сяда, бе преметната небрежно през едното рамо. Пиеше бира.

— Понякога не ти ли се струва, че просто трябва да промениш живота си? — попита, без да вдига глава.

— Не знам — отвърнах объркано. Както повечето хирурзи, Клодия не се церемонеше и не си губеше времето в обяснения. — Как ти хрумна?

— Мисля, че всичко това почва да ми действа на нервите.

— Кое по-точно?

— Работата, морето от кръв, в което съм потопена до лактите. Отивам в болницата преди слънцето да се е показало и си тръгвам по тъмно. Не помня кога за последен път съм го виждала.

— Зимата си е гадно нещо. Късите дни и на мен ми действат ужасно — подхвърлих неособено убедително. За пръв път чувах Клодия да се жалва заради професионалния си избор и честно казано, това ме разтревожи.

— Малко по малко болницата зае целия ми свят. Или съм в операционната, или в клиниката, или в стаята на дежурния.

— А Джеф? Нали излизате, когато сте свободни?

— Да, ама кога е това? Ето вече три месеца така и не успяваме да се засечем. Или той е на работа, или аз. А ако по една случайност прекараме нощта заедно, не желая изобщо да ме докосва. Не е ли ужасно? Стигнала съм до фазата сънят да е по-предпочитан от секса. Оказа се, че и да си дерматолог не е лесно. Няма пъпка, която може да почака до утре. Е, не е като да висиш по дванайсет часа прав в операционната… Последния път май се канеше да ми съобщи, че не желае да се виждаме повече, но аз не му дадох тази възможност, понеже заспах.

— Добре, каква е алтернативата? — попитах аз. — Остава ти още една година специализация.

Клодия поклати глава и допи бирата.

— Знаеш ли, загубих си пейджъра, болничното палто, стетоскопа и два чифта очила, всичко това за една седмица.

— Значи си се концентрирала върху важните неща, а именно — работата. Ако я нямаше Черил и аз щях да съм абсолютно същата. Всъщност аз и с Черил си губя какво ли не и постоянно забравям кой ден сме.

— Има и още. Днес следобед асистирах при една херния, беше ми петата или шестата операция за деня, и като свършихме, главният хирург ме прати в чакалнята да уведомя близките, че всичко е минало добре. Аз захвърлих наквасените с кръв дрехи и отидох при възрастната жена отвън да й кажа, че не е имало усложнения и синът й скоро ще излезе от реанимация.

— И какво стана? — попитах със страх. Историите на Клодия, както и работата й, са все на косъм от смъртта.

— Преди малко, като си тръгвах след вечерната визитация, същата възрастна жена ме настигна и ми рече кротичко: „Докторке, исках само да ти кажа, че синът ми го оперираха от сърце, не от херния“.

— Не може да бъде! Защо не ти го е казала веднага?

— Точно това попитах и аз — отвърна Клодия и уморено вдигна рамене. — Станало й жал за мене, защото съм изглеждала ужасно скапана.