Джини Харцмарк
Горчив бизнес (7)

Шеста глава

— Вече нищо не ме учудва — каза Даниел Бабидж, скръстил ръце върху бялата ленена покривка на любимата си маса в клуб „Чикагска лига“. — Виждал съм акционери да се хващат за гушите, синове да разчистват бюрата на бащите си, докато те са в командировка, разнищвал съм откази за консумиране на брак. Но в интерес на истината, Кейт, мъртва секретарка ми е за сефте.

— Ти как разбра? — попитах аз и крадешком проверих питката хляб.

Клуб „Чикагска лига“ бе стогодишен бастион на политическата неблагонадеждност, чието неофициално мото съвсем доскоро бе „Никакви демократи, никакви репортери, никакви жени“. Преди две години правилата най-накрая претърпяха промяна, за да може правнучката на един от основателите и един виден чернокож съдия да станат членове. По отношение на храната обаче напредъкът бе незначителен.

— Джак ми се обади снощи — отговори Бабидж. — Каза ми, че двете с Дани сте я открили.

Обясних му с две думи случилото се. Изпитвах смътно притеснение да говоря за смъртта в присъствието на Бабидж, но той ни най-малко не изглеждаше смутен. Кончината на Сесилия Добсън изобщо не ни бъркаше, тя не бе нищо повече от неприятен инцидент, зловещ виц по време на обед, обикновена гавра на съдбата.

— Кажи ми сега как ти се стори Дани? — попита той, като свърших.

— Много симпатична. Впечатлена съм.

— Предполагам си наясно, че независимо какво пише в организационната структура, именно тя ще ръководи „Сюпиъриър“, когато Джак се оттегли.

— Тя обаче е на друго мнение.

— Защо мислиш така?

— Похвали ми се, че получила предложение от Бостън и че ако баща й откаже да изкупят дела на Лидия, възнамерява да приеме.

Лицето на Даниел се разтегна в усмивка.

— Казах ли ти, че тя е костелив орех като баща си.

— Днес сутринта ме посети Филип.

— И?

— Опасявам се, че не ме хареса.

— Не го взимай навътре. Филип никого не харесва. В замяна на това си шашнала Джак. Бърбън посред бял ден! Това показвало, че ставаш за мъжка приказка.

— Точно както съм си мечтала от малка.

— А как ти се стори Пийчис?

— Не съм сигурна. Разменихме само няколко думи. Но май очаквах съпругата на Джак да е по-близо до неговата възраст. Как са настроени децата?

— Мразят я, разбира се.

— Защо пък да се разбира?

— Не бъди наивна, Кейт. Вторите съпруги са като динамит. Всяка секунда могат да експлодират. Филип, Юджин, Дани и Лидия органическия не я понасят. Филип смята, че се е прицелила в парите и трепери от ужас да не би баща му да пукне и да й остави всичко.

— А има ли такава опасност?

— Не. Пийчис също е от богата фамилия и не мисля, че Джак се чувства длъжен да й завещава имуществото си. Освен това, той е обсебен от идеята, че децата му ще ръководят фирмата след смъртта му. Няма начин да не им даде своя дял.

— Филип не го ли проумява?

— Би трябвало. И за последния идиот е ясно. Но пък и честно казано, Джак никога не е давал гласност на плановете си. През някоя и друга година Филип успява да събере кураж и да повдигне въпроса, на което Джак отговаря все по един и същ начин: „Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко“.

— А Дани? И тя ли я мрази?

— Не съвсем. Просто я е обявила за празноглава глезла, а това е доста далеч от реалността.

— Юджин какво мисли за мащехата си?

— На първо място, той ще излезе от кожата си, ако чуе някой да нарича Пийчис така. Всички много държат да я наричат „съпругата на татко“. А отговорът на въпроса ти е, че Юджин е най-непримиримият. Той и жена му са членове на изключително консервативно, едва ли не фундаменталистко движение на католическата църква. Според Юджин в Библията черно на бяло е написано каква е ролята на жената. Меко казано, Пийчис не се вмества много-много в тази квалификация.

— Те със секретарката не таяха особено мили чувства един към друг — обадих се аз и му разказах за разговора на високо равнище сред ваните за поцинковане. — Тогава ме осени мисълта, че може би си имат вземане-даване извън работното място.

— Малко вероятно. — Бабидж заклати глава. — Повярвай ми, по-непорочен от Юджин трудно може да се пръкне.

— А Лидия? — върнах се на основната тема аз. — Тя как се отнася към съпругата на баща си?

— Познай! Като се има предвид, че Пийчис е три години по-млада и два пъти по-хубава.

— Няма дъщеря, която да е очарована от подобно разпределение на силите — възразих, тъй като още не я бях виждала и бях склонна към съчувствие.

— Вярно е. Но тук всичко е по-сложно. Лидия се чувства истински заплашена от Пийчис, но в същото време е и запленена от нея.

— В какъв смисъл, запленена?

— Запленена, обладана от нездрав интерес, обсебена… Около месец след сватбата някой започна да звъни у Джак посред нощ; диша в слушалката и затваря. Той беше потресен, но Пийчис знаеше как да действа. Преди, като работеше в „Канал седем“, един ненормалник бе започнал да я следи. Може и да си чувала за случая, доста беше нашумял навремето. Тогава Пийчис поведе дебат за приемане на законодателство за защита от такива влюбени преследвачи. Та като почнаха тези обаждания, Пийчис изобщо не си хаби нервите с полицаи. По принцип това са си големи главоболия и за двете страни. Джак обаче задейства разни връзки, а и Пийчис нали се води известна личност, успяха да прескочат бюрократичните пречки и прихванаха обажданията. Не можеш да познаеш кой е звънял.

— Кой?

— Лидия.

— Обзалагам се, че след това неделните обеди са били малко напрегнати.

— И още как.

— Изобщо цялата история е доста шантава.

— О, сега ще ти кажа най-шантавото. Лидия започна да си променя външния вид.

— Как така?

— Съвсем бавно, особено през последната година, направи разни неща, пусна си дълга коса като на Пийчис, боядиса я в същия цвят. Пийчис като си купи някоя рокля и седмица по-късно Лидия се появява на семейно събиране със същата. Щом я видиш, ще останеш поразена от приликата.

— Тръпна в очакване. — В този момент личният келнер на Бабидж поднесе ястията ни. Хвърлих подозрителен поглед на телешкия котлет, след това дори се осмелих да го опитам. Безвкусен, но иначе търпим.

— Всъщност Пийчис демонстрира завидно спокойствие — продължи Даниел, докато режеше пържолата си, — но някъде преди месец мисля, че чашата преля.

— Защо? Какво се случи?

— Както става при семейните кавги, те обикновено започват по съвсем благовиден повод. Сватбата на Джак и Пийчис стана в много тесен кръг в имението в Джорджия. Така че сега през февруари, на първата им годишнина, Дани реши да даде прием в тяхна чест и покани всички — приятели, клиенти, дори родителите на Пийчис, които пристигнаха от Атланта. Имаше над сто души. Дани е човек, който с каквото се захване, го върши както трябва и това мероприятие не бе изключение. Очертаваше се чудесна вечер, особено за Джак. Любимата му дъщеря прави такъв мил жест за него и за красивата му съпруга. И въпреки ужасния фал, Джак наистина остана дълбоко трогнат.

— Добре де, какво толкова се случи?

— На самото тържество Джак подари на Пийчис диамантената огърлица, която някога купил на Елинор, първата му жена, за тяхната първа годишнина.

— И когато Лидия я видяла, изпаднала в истерия.

— Че и отгоре. Честно да ти кажа, мислех, че кръв ще се лее. Лидия закъсня, както винаги. Артър не беше в града и май имаше някакъв проблем с близнаците, не помня точно, около Лидия все има някакъв проблем. Както и да е, празненството беше в разгара си, ала Лидия още от вратата зърна огърлицата на врата на Пийчис и омразата й разклати къщата до основи.

— И какво направи?

— Направи най-гръмогласната, гнусна и потресаваща сцена, която съм виждал в живота си, а съм бил свидетел на не една и две. Слава богу, Дани запази присъствие на духа и убеди братята си да я озаптят, така че тримата успяха да я изведат, преди вечерта да се е провалила безвъзвратно. Естествено, всички бяха в шок. Лидия изглеждаше страховито. Сякаш бе получила пристъп. Чак пяна беше избила по устата й, докато Филип и Юджин я изкарваха през вратата.

— Брей…

— Сега разбираш защо Джак твърди, че продажбата на акциите е начин за привличане на вниманието.

— Бих казала, по-скоро начин за отмъщение.

Даниел въздъхна и остави ножа и вилицата, като бавно клатеше глава.

— Всичко това нямаше да се случи, ако Джими беше жив — прошепна замислено.

— Кой е той?

— Първото дете на Джак и Елинор.

— Имали са още един син? Мислех, че Филип е най-големия. Какво е станало с него?

— Умря. След това всичко се промени. — Даниел докосна салфетката до устните си, после я върна върху коленете си и внимателно я приглади, преди да продължи разказа си. — Джак има плантация в Джорджия, според клюката баща му я бил спечелил на покер, но кой знае… А и няма значение. Когато „Сюпиъриър“ почна да носи пари, Джак построи там къща за Елинор. Тя беше от този край и много й липсваше Юга. Пък и Джак обожава лова. Кръстиха имението „Боровете“.

— Що за човек беше тя?

— Красива и старомодна, а Джак я боготвореше. Тя въртеше къщата, гледаше децата, ходеше на църква и вместо да се оплаква, че е вечно сама, се хвалеше, че мъжът й се труди и фирмата му преуспява. Щом се прибереше у дома, тя се отнасяше с него като с крал. Смъртта й наистина го покруси. Мисля, че цяла година не изтрезня.

— А Джими е бил първото им дете? — напомних му аз.

— Да. Тъкмо навърши тринайсет, когато майка му умря. Филип беше на дванайсет, Дани — на десет, а Юджин на девет. Лидия, разбира се, беше само на няколко дни. Едно хубаво, голямо католическо семейство. Елинор е погребана в „Боровете“. Джими е до нея.

— А той на колко години е починал?

— На седемнайсет. Ужасно нелепо. Чудесен младеж беше. Интелигентен, атлетичен, роден лидер…

— И как стана?

— Удави се. — Даниел млъкна. Очите му се замъглиха от спомена. — Джак и децата бяха в „Боровете“ за Коледа, както всяка година. Джими и Филип решили да се правят на ловци. Стъкмили си скривалище в края на езерото и зачакали. Не след дълго забелязали някакво момиче да върви по брега. Намирали се в своя собствена земя и доста далеч от пътя, така че това било странно, но в началото те нищо не предприели. Най-вероятно са си били подсигурили половин дузина бири и тъй като момичето не им пречело, не му обърнали внимание. Едва когато навлязло в езерото, се сетили какво е наумило.

Двамата се хвърлили във водата. Джими бил по-голям и плувал по-добре, затова стигнал първи. Филип се доближил до мястото, но двамата вече били потънали. Езерото е много дълбоко. Захранва се от извор, така че има нещо като подводно течение. По-късно стана ясно, че момичето било натъпкало джобовете си с камъни. Така и не се разбра какво точно се е случило, дали Джими се е оплел в дрехите му или то го е повлякло заедно със себе си. Филип се гмуркал до пълно изтощение. Накрая със сетни сили се довлякъл до брега и после вървял цели девет километра до къщи, за да съобщи на баща си.

— И след тази трагедия вече нищо не било същото…

— Нищичко. Цели седемнайсет години Джак разправяше как ще се пенсионира и как Джими ще управлява фирмата. Филип, който до ден-днешен не може да си прости, че не е успял да спаси брат си, реши, че е длъжен да го замести. Другите деца бяха съкрушени от мъка. Когато са без майка, най-голямото от децата поема ролята на родител и всички разчитаха на Джими, особено като се има предвид, че Джак работеше постоянно. Юджин просто не беше на себе си. Той обожаваше баткото, вървеше по петите му като кученце. След смъртта му пощуря, забърка се в разни истории, какви ли не бели направи. Едва Морската пехота го вкара в пътя. Едно ще ти кажа, и Филип, и Юджин не са много стока, но и двамата са прекарали почти целия си съзнателен живот в терзания, че не отговарят на очакванията на баща си. И в това няма нищо странно или необикновено. Толкова често се случва преуспяващият баща да съзира действителни или измислени недостатъци у синовете си. Но те двамата никога няма да се преборят с духа на обожествявания си брат.

— Даниел, на това семейство му трябва не адвокат, а психотерапевт! — възкликнах аз.

Бабидж се изсмя хитро.

— Знаеш ли колко ме е страх Американската медицинска асоциация да не ме пипне, че практикувам без разрешително? Именно тук се корени спецификата на професията „семеен адвокат“. В крайна сметка всеки бизнес се свежда до човешки взаимоотношения, но при фамилния бизнес хората са и роднини. Животът им е преплетен. Те не само прекарват работния си ден в един офис, а сядат заедно на коледната трапеза и много добре си спомнят как преди някоя и друга година този или онзи от присъстващите е мокрел гащите. Всичко се върти около семейните проблеми.

— Това, което ми се ще да знам, е как оцелява семейният бизнес, докато семейството решава споровете си от време оно? Защото все пак, като се замислиш, клиентът е не Джак Кавано, а „Сюпиъриър“.

— Точно така. И твоята задачка е да защитаваш фирмата, та ако ще и от самия й президент.

 

 

Щом се прибрах в офиса, звъннах на Дани Кавано, а папките ми ме наблюдаваха с огорчение, нахвърляни по бюрото. От онази първа среща в кабинета на Бабидж усещах, че като черни облаци от всички страни над мен надвисват всевъзможни човешки трагедии. Макар смъртта на Сесилия Добсън, болестта на Даниел и нещастието с най-големия син на Кавано да нямаха нищо общо помежду си, имах усещането, че са ме покрили като погребален покров.

След пет-шест позвънявания Дани Кавано лично вдигна телефона, вече нямаше секретарка.

— Исках само да проверя как сте — започнах аз след размяната на любезности. — Сутринта се видях с брат ви и той сподели, че сте много разстроена.

— Не само аз. Всички сме така. Полицията ни посети отново. Най-накрая са успели да издирят семейството й. Оказва се, че е имала дете. Четиригодишно момченце. Живеело при майка й.

— Колко тъжно. И тя никога не е говорела за него, така ли?

— Никога не го е виждала — отговори Дани, разтреперана от възмущение. — Току-що приказвах с майката. Членува в някаква секта. Когато Сесилия забременяла, й казали или да приеме в сърцето си Спасителя, или да се откаже от детето. Очевидно Сесилия е предпочела да си остане грешница и синът й се отглежда от сектата.

— И как реагираха на новината?

— Майката само повтаряше, че няма да плати погребението.

— Може би наистина не могат да си го позволят.

— Не, не е това. Поисках да ми даде номера на свещеника им. Надявах се, че може да я вразуми. Както обаче ми обясни той с възможно най-леден глас, когато едно дете откаже да бъде спасено, семейството и паството го обявяват за мъртво. Купуват ковчег, устройват погребение, изпълняват цялата процедура. Родителите на Сесилия няма да платят за погребението й, защото за тях тя отдавна е мъртва.

 

 

Ужасно ми беше неприятно, че се налагаше да зарежа офиса и да поема с колата към къщата на родителите ми в Лейк Форест. Още преди да затъна в проблемите на „Сюпиъриър“, не можех дъх да си поема от работа. Но ето че бях на път към баровските предградия, за да си убивам времето в безполезни дискусии. Толкова бях бясна, че ремонтът на магистрала „Кенеди“ съвсем ми излезе от ума и загубих още половин час в съзерцание на окаяното й състояние и автомобилопотока от и към град Чикаго.

Добрах се до входа на къщата с двайсетминутно закъснение и в зловещо настроение. Вратата ми отвори камериерка, която за първи път виждах, но това не ме изненада, защото службата при майка ми е изтощителна като средновековна битка. Рокет, нашият престарял и скован от артрит черен лабрадор, дотърча по лъснатия мрамор да ме посрещне. Той пухтеше като парен локомотив и се клатушкаше като дядка. Приклекнах да го почеша зад ушите.

Представих се на камериерката, която изобщо не се впечатли, само мълчаливо пое палтото ми и изчезна. Аз застанах пред елегантната извивка на стълбата и извърнах очи към огледалото. От малка имам този навик и съвсем ясно си спомням как някога в отражението първо съзирах лицето на майка си, после обаче се втренчвах по-внимателно и установявах грешката.

Майка ми е истинска красавица. Дори и почти на шейсет години тя притежава онази алхимична комбинация от блясък на кожата и мекота на овала, които са магнит за окото.

Аз имам същия поглед, същата кожа, същата коса, същата начумерена физиономия, когато някой ми противоречи, но някак си при слепването на всички тези черти и при предаването им на мен, магията се е изпарила. Лицето в огледалото днес бе просто уморено. Косата ми се бе разпиляла от френския кок. Набутах обратно фуркетите, прекрачих входа на къщата от детството си и тръгнах да търся майка ми.