Джини Харцмарк
Горчив бизнес (18)

Седемнайсета глава

Дарлийн хукна нататък, а аз — по петите й. Пресякохме дневната и продължихме по коридора, когато видяхме насреща ни да тича Пийчис по розов сатенен халат, огласяйки къщата с писъците си.

— Какво има? Какво се е случило? — попитах, изтръпнала след всичките нещастия през тези няколко дни.

— Там има… там има… има… — Тя не можеше да си поеме дъх, само сочеше към спалнята.

— Какво има там, миличка? — попита майчински Дарлийн и я прегърна през рамо.

— Змия! Там има змия!

— Къде е тая змия? — попита Дарлийн, а аз си отдъхнах.

— В банята… Влязох да си измия зъбите… — Пийчис се мъчеше да успокои дишането си. — Чух я да трака. Ей така, зад гърба ми.

— Ухапа ли те? — Дарлийн я огледа от горе до долу.

Пийчис поклати глава.

— Джак къде е?

— В спалнята. Говори по телефона с един от конярите.

Той се появи в коридора, като преди това бързо дръпна вратата след себе си. Облечен беше с черна пижама и гумени ботуши до коленете.

— Добре ли си, скъпа? — попита загрижен, все така завалено от бърбъна. — Нищо кой знае какво. Просто някаква си голяма гърмяща змия. Промушила се е през отворената врата и толкова.

Пийчис закима и пристегна халата си.

Джак се обърна към мен и заповяда:

— Кейт, заведи Пийчис в кухнята.

— Ще сгрея вода за чай — обяви Дарлийн и тръгна с нас. — По това време на годината, като завали и змиите търсят сушинка. Помните ли оная, дето посети господин Филип?

Пийчис не се сдържа и се усмихна.

— Сали била в кухнята и по едно време, като се обърнала, гледа по белите плочки пълзи гърмяща змия, колкото ръката й дебела.

— Писъците й се чуваха чак до Чапалуза!

— Искам да знам обаче как се е вмъкнала в банята. Добре че не взех Снагълс.

— О, онуй малко кученце го нагълтва, та окото й не мига. То, горкото, хич няма и да разбере к’во става.

Пийчис потръпна.

— Не мога да повярвам, че в къщата ми има змия!

Чухме, че вън спря кола и Дарлийн се втурна да посрещне Том — мъжа, когото видяхме край конюшните. Той влезе по престилка, метната върху яркочервена пижама, а на краката си също бе обул високи ботуши. Носеше дълъг прът с примка от въже и пластмасова кофа с капак.

— Къде е тая змия? — попита със сънен глас и се почеса. Явно Джак го беше събудил. Косата му карикатурно стоеше на върха на главата като петльов гребен.

— В банята. Ето оттук — поясни зад него Джак.

— Кейт, стой с мен, моля те — проплака Пийчис и аз с радост се подчиних.

Мъжете излязоха, а Дарлийн заситни след тях, да не пропусне веселбата.

— Как ще я хванат? — попитах, щом останахме сами.

— Том ще преметне примката през главата й, това е нещо като ласо за змии. После ще стегне въжето, ще я вдигне и ще я пусне в кофата.

— Май често им се налага да го правят.

— Да, случва се, особено през този сезон. Том е много опитен, заради кучетата.

— Защо пък заради кучетата?

— Един от първите уроци за малките кученца е да ги оставят до убита гърмяща змия, по тялото на която са пуснали ток, и те като отидат да я подушат, ги удря по носа.

— Ужас.

— Ужас, но не е като да те ухапе гърмяща змия. Ловните кучета с родословие струват хиляди, а и обучението трае часове наред. Загубата е голяма.

От банята долетя боботенето на Джак:

— Хайде, Том, като преброя до три.

Двете с Пийчис затаихме дъх. След няколко секунди се чу суетня, после тропот и победен вик. По коридора тръгна процесия, водена от Джак. От кофата се разнасяше яростното тракане на опашката.

— Вие повече няма к’во да се тревожите. Тая приятелка е на сигурно място — свенливо ни успокои Том.

— Да не я пуснете някъде наблизо! — извика Пийчис.

— Няма, госпожо. Ще я дадем на кученцата да си поиграят. Днеска Джей Ти хвана една, ама явно не е сложил хубаво капака, щот’ тъкмо тръгна да я убива и… кофата празна. Ама вие трябва да внимавате с вратите. Тия пущини са плъзнали навсякъде зарад влагата и дъжда, а и нали за утре пак такова го дават времето…

Когато той изчезна в нощта с ужасяващия си трофей, усетих, че чак косъмчетата на врата ми бяха настръхнали.

 

 

Погребението на Дани бе скромно и тъжно. Под ситния дъждец отец О’Донъл, който й бе дал също и първото причастие, изрече трогателни думи за вечността, а скърбящите се бяха скупчили един до друг с чадърите си. Освен семейството, имаше и местни хора. Много от тях са стояли на същото това място пред ковчега на брат й Джими.

Клер бе застанала между дядо си и леля си Вай. Прясната червеникава пръст на Джорджия в краката им приличаше на зейнала рана сред сочната зелена трева. Зад нея Юджин плачеше открито, без да се смущава, дори и Филип не можа да сдържи сълзите си. Лидия представляваше хибрид между вампирясалата Мортуша от семейство Адамс и Коко Шанел. Тя се беше надвесила като майка закрилница над съсухрена негърка, която не отделяше зачервените си очи от ковчега. За всеобщо облекчение близнаците бяха оставени вкъщи.

След последната молитва един строен и елегантен мургав мъж на около четирийсет, с тъмен костюм на „Армани“, поведе Клер обратно към дома на Джак. Пийчис ми обясни, че това е приятелят на Дани от Белгия, с когото понякога ходела по планините. Споменът за разговора ни пред камината и шоколадовите бонбони в нощта преди Дани да умре и без това бе още болезнено ярък в съзнанието ми.

Тук, в топлата влага на Джорджия, под завесата от плачещи върби, човек лесно би се оставил на мисълта, че някаква добра ръка е посочила Дани Кавано и я е привикала при себе си. Ала за мен нищо не бе в състояние да изтрие ужаса на нейната агония, както и яростта ми, че това се случи именно с Дани.

Когато се прибрахме в къщата, аз не останах да се черпя с другите, а се качих в стаята да си приготвя багажа и да подредя документите. Сутринта Джак ми съобщи, че за един часа е обявил събрание на семейството. Категорично отказа да ми каже какво възнамерява да обсъжда на него, а аз не посмях да настоявам, но през цялото време изпитвах някакво безсилие, смесено с лоши предчувствия. Колкото и да се опитвах, не можех да измисля какво добро може да роди такава една среща лице в лице с фамилията Кавано.

 

 

Докато съм жива, ще помня напрежението и фалша в дома на Джак Кавано след погребението на Дани. Опитът ми в корпоративното право ни най-малко не ме бе подготвил за бурята от емоции, изострени от смъртта на едната дъщеря и от злонамереността на другата; емоции, бушуващи в семейство, насила сплотено от бизнеса. Виждала бях директори да пълзят по корем пред акционерите и акционери да си посипват главите с пепел пред банкерите. Крещели са ми, удряли са ми с юмрук по масата, заплашвали са ме очи в очи и шепнешком по телефона, ала нищо не можеше да се сравни с молбата на Джак Кавано за синовна обич, зле прикрита с апел за запазване единството на „Сюпиъриър“.

Повече от явно бе, че думите не му се удаваха лесно. Изричаше ги предпазливо, като че ли всяка от тях си имаше своя цена. Независимо от това обаче, той произнесе трогателна реч за мечтата си децата му да работят заедно във фирмата, на която е посветил своя живот. Закле ги да оставят настрана различията си и да се обединят, ако не заради него, то поне в името на своите деца. Припомни им за любовта на Дани към фирмата, за пълното й себеотдаване. Заяви им, че запазването и процъфтяването на бизнеса ще бъде най-добрия спомен за нея.

Докато той говореше, аз наблюдавах лицата наоколо. Юджин си играеше с яката на ризата си като малчуган, хванат натясно. Изражението на Филип бе непроницаемо — маска на престорено внимание, прикриваща безкрайна пресметливост. На дивана до него жена му плетеше и куките й тракаха в мълчаливо неодобрение.

Лидия, нацупила аленочервени устни, дори не се правеше, че слуша, а пробваше различни прически, като проверяваше ефекта в лъснатия метал на лампиона, а от време на време методично подреждаше гривните си. От всички единствено Артър Уолъс не пропускаше нито дума. Седеше неподвижен, с ръце в скута, вперил очи в тъста си.

Колко ли години са били нужни, колко ли погрешни ходове, за да стигне това семейство дотук? За кой ли път съжалих, че на мое място не е Даниел Бабидж.

Джак Кавано свърши и извади от джоба си бял лист. Шумоленето на хартията ми се стори оглушително. Той се покашля и започна официалната част на разговора.

— Загубата на Дани отвори дълбока празнина в управлението на фирмата. В качеството си на председател на управителния съвет и президент съм взел някои решения, с помощта на които ще запълним вакуума, но също и ще изравним отговорностите, за да продължим успешното развитие на „Сюпиъриър“.

Куките на Сали замряха във въздуха. Напрежението така се сгъсти, че не можеше да се диша.

— Първо — продължи Джак, — назначавам Лидия на новата длъжност директор по бизнес комуникации и й увеличавам възнаграждението. Повишавам Юджин на вицепрезидент по продажби и пласмент. Зет ми Артър Уолъс ще поеме финансовото управление.

Бял като платно, Филип го гледаше втрещено. На Сали обаче този шок й подейства не парализиращо, а като допинг.

— Как не те е срам! — викна тя и скочи на крака. — А ние мислехме, че си ни събрал, за да обявиш, че най-после се оттегляш и оставяш фирмата в ръцете на Филип, както му обещаваш от толкова време! Но какво било, моля ви се! Най-нагло ни заявяваш, че му стоварваш още товар, а за сметка на това ще раздаваш заплати на нови мъртви души. Двайсет години работи по шестнайсет часа, всеки божи ден, и то за половината пари, които ще му дадат другаде. И за какво е всичко това? Говориш как трябвало да сме единни, а всъщност оставяш Филип да се претрепе от работа, че да могат останалите да се забавляват на спокойствие. Искаш да се проснем в краката ти и да минеш отгоре!

— Сали, моля ти се! — обади се Пийчис.

— Ти да мълчиш! — излая й Филип. — Това тук не е твоя работа.

— Какво още ще позволиш на Лидия? — разпени се наново Сали. — Ами следващия път? След една година, когато на принцесата отново й хрумне, че иска да си продаде акциите, тогава какъв подарък ще й направиш? Ще кажеш на Филип да си ходи, че да може зет ти да стане директор, така ли?

— Не мога да повярвам, че пак изобщо не си се допитал до мен! — ревна Лидия, явно от страх да не й бъде отнета ролята на лошото момиче. — Точно по тази причина не желая да имам нищо общо със скапаната ти фирма и си искам парите. Мислиш си, че вечно ще се отнасяш с мен като с дете, а? Не-е-е, свърши тая. Не може все ти да решаваш вместо нас. Артър си има кариера, клиенти… Какво очакваш, че ще зареже всичко, само защото си му щракнал с пръсти?

Лицето на Джак Кавано се вкамени. Семейното съвещание се бе превърнало в пазар и никой никого не слушаше. Колкото пъти се сетя за онова, което направих, все изумявам от себе си, но фактът си е факт. По едно време просто се качих на седалката на стола, пъхнах палец и показалец в устата си и свирнах пронизително.

Към мен се насочиха смаяни погледи.

— Не ви ли е срам? Заради Дани поне! Отивайте си вкъщи до един. Баща ви ще свика ново събрание, когато има шанс да се разговаря с вас нормално.

За огромно мое учудване те наистина станаха и излязоха, включително и Джак, който до края на престоя ми в Джорджия така и не ми проговори повече.

 

 

Мислено се самобичувах за поведението си следобед и яростно мятах дрехите в сака. Нямам представа как би постъпил Даниел Бабидж, но не се съмнявам, че щеше да измисли нещо по-изискано. След петте години в една от най-баровските адвокатски фирми на Чикаго бях започнала да добивам увереност в собствените си възможности. Ала ето че седмицата в обкръжението на семейство Кавано сериозно подкопа самочувствието ми. За пореден път си зададох въпроса кое ли е накарало Даниел да ме избере за свой заместник.

В този момент в стаята като призрак се промъкна дъщерята на Дани, Клер.

— Джулс каза, че през пролетта ще ни заведе на Маккинли — заяви тя от прага, без встъпление. — Двамата с майка ми се познават от експедиции. Май са и спели заедно. Ти как мислиш?

— Мисля, че непременно трябва да изкачите връх Маккинли — отговорих аз на по-безобидния въпрос. — Нищо не би зарадвало майка ти повече от това да го покориш, макар и без нея.

— Ужасно ми е трудно да повярвам, че вече я няма. Казвам си, че е заминала за няколко седмици. Не бих могла да понеса мисълта, че никога вече няма да я видя. Как можа да ми причини това!

— Не ти го е причинила тя.

— Знам. Но кой? Никой нищо не ми казва. Само ме галят по главата и ми говорят как майка ми би искала да съм силна. По дяволите, майка ми би искала да е жива, ей това би искала. Какво се е случило с нея, Кейт?

— Не се тревожи. Скоро ще разберем.

— Ето, и ти говориш като тях!

— Не, просто ти повтарям същото, каквото казвам и на себе си. Знам, че си разстроена, но ти обещавам, че ще научим какво е станало с майка ти.

— Ама как? Как? Като оставим на полицията да си свърши работата, както вика чичо Филип, или като седнем да се молим за просветление като леля Вай и чичо Юджин?

— Не знам дали е добре да ти го казвам, но дядо ти е наел частен детектив да помага на полицаите. Аз го познавам, страшен е. Повярвай ми, ще научим истината.

— Тогава за какво беше този скандал преди малко? И хич не отричай. Току-що говорих по телефона с Питър, майка му фучала из къщата и хвърляла всичко обратно в куфарите. Възнамеряваха да останат до вторник, но си заминават утре сутринта. На идване минах покрай къщата на леля Сали и чичо Филип и там крясъци. Има ли нещо общо с мама?

— И да, и не. Чувала ли си за проблема с акциите на леля ти Лидия?

— Не. Мама нищо не е споменавала.

— Струва ми се, че след като вече си акционер, трябва да си в течение — реших аз и й изнесох най-кратката и възможно най-разбираемата лекция по въпроса с продажбата.

— Като се приберем в понеделник в Чикаго, дядо щял да ме води при някакъв адвокат. Затова ли ще е?

— Едва ли. Сигурно ще се срещнете с един от партньорите в моята фирма, Кен Кърландър се казва. Той е написал завещанието на майка ти и ще ти обясни подробностите.

— Нищо не ме интересува, стига да отида да живея с леля Вай и чичо Юджин. Майка ми отдавна ми е казала, че имам достатъчно пари за колеж от баща ми. Изобщо не желая да се занимавам с тъпата фирма на дядо. От нея стават само скандали и нерви. Ти не знаеш какви истории са. Вечно се карат. Като някакви деца. Понякога си мисля, че съм осиновена. Искам да кажа, всичко е толкова, ама толкова глупаво.

— Ако бяха глупави, нямаше да забъркат чак такива каши — отвърнах тъжно. — Проблемите идват, когато умни хора решат да използват интелекта си едни срещу други.