Джини Харцмарк
Горчив бизнес (25)

Двайсет и четвърта глава

Измъкнах се от вечерята по най-бързия начин, като се оправдах с ужасно много работа, вероятно не най-мъдрото извинение в случая, но ми беше все едно. От запознанството с Челси Уинтърс ми стана ясно, че е интелигентна и компетентна млада жена с чудесни маниери на масата. Надявах се да избере нашата фирма, но нямах намерение да лъжа, за да я убеждавам. Да не говорим, че съзнанието ми бе толкова заето с новината за отровата, че хич и не ми пукаше.

Звъннах на Елиът веднъж от ресторанта и после от колата. И двата пъти вдигна телефонният секретар. Запитах се дали го няма, защото работи по случая, или просто защото е навън. Мисълта, че може да е с жена, хем ме жегна, хем ме засрами. Набрах номера на Стивън, първо в офиса, после вкъщи.

— Какво правиш? — попитах, след като разменихме по едно „здрасти, как си“.

— Тъкмо разигравам прогнозите за следващото тримесечие, за да видя как ще ни се отрази сделката с швейцарците. — Представих си го на огромното бюро с плъзгащ се капак, специално преустроено, за да се събере и компютърът, който хвърля лунни отблясъци върху изваяния му профил. — Ти къде си? В колата?

— Да, прибирам се. — Завих рязко заради дупката, изникнала в тъмното. Пролетта идваше, за да ни разкрие поразиите на зимата по разпадащите се улици на Чикаго. — Може ли да се отбия за едно питие?

— Разбира се — отвърна Стивън, видимо зарадван. С годините бяхме усъвършенствали лаконичността на репликите. Никога не коментирахме дали искаме да сме заедно. Тази размяна сега може би най-много се доближаваше до покана за среща.

Апартаментът на Стивън се намираше точно до Лейк Шор Драйв, близо до Музея на науката и промишлеността. Пристигнах за десет минути. Оставих колата на портиера и се качих в асансьора.

Стивън ме чакаше на вратата бос, само по шорти и развлечена фланелка на Харвардския университет. Косата му беше разрошена. Мускулите на краката му изпъкваха на снопове.

— Кейт, добре ли си? — Той загрижен пое палтото ми.

Отворих уста, ала неизвестно как този обикновен въпрос отприщи такъв порой в мозъка ми, че се оплетох в собствените си мисли. Не, изобщо не бях добре. Чувствах се скапана, не знаех какво да правя с новия си клиент, постоянно дебнех чувствата си към един частен детектив, към когото не би трябвало да изпитвам никакви чувства. А като капак на всичко бях потисната, защото от идеалистка третокурсничка като Челси Уинтърс се бях превърнала в досаден съдружник, който от много работа дори не може да се преструва на заинтригуван по време на вечеря за зарибяване на нови колеги.

Стивън остави палтото ми да се свлече на пода до куфарчето. Ние може и да не умеем да разговаряме един с друг, именно защото съществуват моменти като този, когато е достатъчно само да се спогледаме, за да разберем желанията си. Когато свършихме и продължихме да лежим задъхани върху все още оправеното му легло, си помислих, че човек никога, ама никога не бива да подценява какви чудеса може да направи истински добрият секс за една връзка.

— Разкажи ми пак как точно действа цианидът? — помолих аз, докато разсеяно си играех с косата му.

— Цианидът, особено във висока концентрация, е мощен инхибитор^[1] на окислителния процес при дишането. Няма цвят, мирис и вкус и е много опасен дори в съвсем малки дози. В естествен вид се съдържа в множество семки и костилки. Помня как като студенти ни разправяха един случай за някакъв човек, който изял торба ябълки и умрял от цианида в семките. В по-ниска концентрация се използва за унищожаване на насекоми и плъхове, а както вече знаеш, основното му приложение в промишлеността е при електролизата за полагане на метални покрития.

— Да, да, знам, имат цели кофи от него. — Извъртях се и се отпуснах върху възглавницата, загледана в съвършения му профил. — Прилича на прах за пране. Открили са го също и в шише парфюм в банята до кабинета на Дани.

— И двете ли са го използвали?

— Очевидно.

— Бил ли е смесен с нещо друго?

— Не знам.

— Разбираш ли, цианидът е смъртоносен, само ако влезе в реакция с киселина. Ако се приеме през устата, киселините в стомашния сок се свързват с цианида и го извличат от натрия.

— Но не се поглъща от кожата?

— Е, ако го излееш във ваната и полежиш вътре… Или ако се натърка в открита рана.

— Докторката каза, че специално е проверила за охлузвания и убождания.

— В такъв случай не са умрели от отровата в парфюма.

— А от какво?

— Може да е било съвпадение.

— Как така съвпадение! — възкликнах аз и се надигнах на лакти да го погледна.

— Нали имало цели кофи? Може би убиецът не го е бивало много по химия или го е сложил в различни неща, а после ги е излял в умивалника.

— А парфюма?

— Забравил е за него или пък не е успял да се върне да го прибере.

— Ако това е така, значи целта му е била да отрови Дани, а не Сесилия.

— Защо?

— Защото полицията запечата кабинета, чак след като умря Дани. Нека предположим, че убиецът не е забравил за парфюма, а просто не е искал да се връща за него след смъртта на Сесилия. Не ми е ясно обаче как не се е притеснил, че може някой да пострада случайно.

— Вероятно не му е пукало — заяви Стивън и ме привлече в обятията си.

Вече ми беше станало навик да започвам деня с телефонните вопли на някой Кавано. Този път обаче изпитах даже облекчение. Каквото и да се кани да ми сервира Джак Кавано, все ще е за предпочитане пред двудневното му мълчание. Въпреки това, поканата да отида у тях ми се стори лош знак. Както всички мастити бизнесмени, той бе обсебен от работата и обикновено човек трябваше с огън да го пъди от офиса. Сега обаче, от смъртта на Дани насам, той не бе стъпвал там и този факт ми се стори твърде обезпокоителен.

Докато си вадех портмонето от чантата да платя таксито, се оказах лице в лице с къщата на Лидия и си я представих как е стояла на стълбите срещу входа на баща си за снимката в „Метални покрития“. Наистина това списание далеч не е „Уолстрийт Джърнъл“, но вероятно доста от приятелите на баща й не го пропускат.

На входната врата за мое учудване се сблъсках с Джоу Блейдс и Елиът.

— Здрасти, Кейт — подхвърли бодро полицаят. — Господин Кавано те очаква. — Днес Джоу изглеждаше по-добре от неделя. Явно бе успял да поспи или незнайно откъде беше получил прилив на нови сили. Елиът ми се усмихна така чаровно, че засенчи слънцето и аз усетих, че ушите ми почервеняха. Скастрих се наум да се стегна и да не се излагам като ученичка.

— Как я карате вие двамата? — попитах небрежно.

— Отиваме в полицейското управление, а после продължаваме към сладкарница „Мариет“ за закуска. Защо не споделиш компанията ни за половин час?

— Не знам колко ще се забавя тук — оправдах се аз, тъй като не схванах дали това е част от сватосването или наистина Блейдс има някакви новини. — Къде е тази сладкарница?

— На ъгъла на „Монро“ и „Клинтън“. — Джоу тръгна към колата си и добави през рамо: — Ще ти пазим място.

Разминахме се и с Елиът, а аз понесох усмивката му със себе си към вътрешността на къщата.

Изминалата седмица бе превърнала Джак Кавано в старец. Борбеността бе напуснала погледа му. Тялото му се бе смалило в черния костюм. Когато наливаше бърбъна, ръцете му трепереха. Толкова бе потънал в мислите си, че дори не се престорих, че отпивам от чашата си.

— Умът ми не може да го побере — заяви той и пресуши своята на един дъх. Уискито като че ли го постегна. — Като ни съобщиха, Пийчис толкова се разстрои, че се скри в спалнята.

— Какво се е случило?

— Ченгетата току-що бяха тук. Открили са цианид в парфюма в банята на Дани.

— Знам, но нека да не прибързваме със заключенията.

— Ти не разбираш — промълви отчаяно Джак Кавано. — Този парфюм не е на Дани. Той беше подарък за Пийчис.