Джини Харцмарк
Горчив бизнес (31)

Трийсета глава

Джак Кавано се обади най-после, тъкмо когато излизах за срещата с Клер и Нора Мастерсън.

— Реших да поема нещата в свои ръце — изрева от слушалката гласът му. — Даниел го няма и се оставих да ме разиграват с разни дивотии. А аз, дявол да го вземе, не съм стигнал дотука, щото съм се връзвал на адвокати, нито съм се правил на любезен, нито съм искал услуги от собствените си деца.

— И какво възнамерявате? — попитах аз и стиснах зъби за присъдата.

— Ще ги натоваря на самолета за „Боровете“, това е положението. Само тримата; никакви жени, никакви мъже, никакви лигавщини. Ще спят в моята къща, по стаите си от едно време. Предупредих Том да смени бравите, та да не вземат да ми се измъкнат.

— Наистина ли смятате, че е разумно?

— Тия къщи до една са си мои! — излая той и аз си представих колко бърбъна са се излели за тази налудничава идея. — Земята си е моя, постройките са си мои, всяка маса и всеки стол са мои. Всичките пари са мои, все още съм жив и здрав и отсега нататък ще става както аз кажа. Те няма да си тръгнат оттам, докато не се помирят. Точка по въпроса.

— Господин Кавано, вашите деца са възрастни хора. Съмнявам се, че този подход ще успее. Вие се държите с тях като с деца.

— Щом те се правят на деца и аз така ще се отнасям с тях. Освен това за мен те са си деца. Моите деца. Ти си ми адвокат, което значи, че ще си пишеш писма и договори, а с децата си ще се оправям аз.

В Хард Рок Кафе бях ходила само веднъж и хич не ми хареса. Малко след като го отвориха със Стивън водихме там едни химици от Япония. Спомням си само оглушителната музика, лошото обслужване и отвратителната храна. Неоновият силует на десетметровата китара, рокаджийските джунджурии, провесени от тавана и кичозният щанд за сувенири на входа изобщо не можаха да ме трогнат.

Ала още щом зърнах как Клер захласнато изучава менюто, разбрах, че двете с Нора ще си допаднат. Докато се промъкна до масата им, те вече взаимно си опитваха шейковете и пощипваха от общата чиния с панирани кръгчета лук.

Клер изглеждаше по-добре. Лицето й бе възвърнало цвета си, а в гласа й отново се бяха промъкнали закачливи нотки.

— Как се чувстваш у леля си и чичо си? — попитах аз. — Свикваш ли вече?

— Общо взето. Най-трудното е, че съм толкова близо до нас. Опитвам се да не гледам към къщи, но нали е на същата улица… Няма начин. Но пък е хубаво, че с Мери Бет сме постоянно заедно, а и там непрекъснато притичват разни дечурлига от църквата, а покрай тях не може да останеш тъжен. Само дето все още не мога да свикна с тези молитви. Представяш ли си, всяка вечер преди лягане цялото семейство се моли на колене?…

— Чух, че чичо ти заминал за Джорджия.

— Да. Дядо им бил поставил някакъв ултиматум. Леля малко се ядоса, пък и аз нещо не мога да разбера смисъла. Напоследък чичо Юджин е много странен, изнервен и затворен. Не знам дали си чувала, че когато чичо Джими умрял, той едва не се побъркал и леля като че ли още повече се разтревожи покрай това внезапно заминаване. Нищо не казва, но май се притеснява като е без нея, да не вземе да превърти съвсем.

— Аз пък се притеснявам, че всичките могат да превъртят — изтърсих съвсем искрено.

— А, не-не, само ще се хванат за гушите! Да беше видяла какво стана на тържеството, дето мама го организира за дядо и Пийчис. Ние с Мери Бет гледахме видео у Питър и чак телевизорът не се чуваше от крясъци.

— Защо са се карали така? — попита Нора.

— Мама после ми разправяше, че всичко тръгнало от някаква огърлица, дето била на баба ми, а дядо я подарил на Пийчис и леля Лидия изпаднала в истерия.

— Това не е толкова необичайно — каза Нора. — Роднините постоянно се карат за разни вещи. Не трябва да се забравя обаче, че причината не е в бижутата, къщата или за каквото там е скандалът, а в чувствата — обич, ревност, предпочитания.

— Те докато дойдат до къщата на Питър, вече се караха за съвсем друго — продължи Клер. — Чак тогава разбрах, че леля Лидия мрази дядо, ама съвсем наистина го мрази. Крещеше колкото й глас държи, че той никога не ги е обичал, че само ги командвал, такива работи. Какво ли не наговори тогава?… Честно казано, на нас ни беше доста интересно, защото откъде иначе да ги научим тия неща? Например, как след като баба умряла, сестрите й дошли да вземат децата, а пък дядо ги подгонил с пушката, после и за това как се удавил чичо Джими…

— Какво за чичо ти Джими? — обадих се аз. Разговорът с Маделин все още разпалваше любопитството ми.

— Ами тя, леля Лидия, вече не викаше толкова и не се чуваше много добре, но май тя обвини чичо Филип, че не е казал цялата истина и има някаква голяма тайна.

Щом се прибрах в офиса, първата ми работа беше да извадя документа за попечителския фонд и отново да го прочета дума по дума. Не представляваше нищо особено, казваше се само, че се учредява в полза на Зебадая Хукър, като сумите ще се изплащат до смъртта му. Никъде не се споменаваше кой е той, какво е направил и къде може да бъде намерен. Печатът на нотариуса показваше, че изповядването е станало в Томас Каунти, Джорджия — в общи линии почти безполезна информация.

Все още зяпах в листа, когато на прага цъфна Елиът.

— Нося ти подарък — обяви той и постави пред мен малко пакетче в златиста опаковка. — Хубави розички — вметна небрежно, наведе се и ги помириса. — Предполагам, че са от него.

Аз не отговорих, а се заех да отварям подаръка. В червена кадифена кутийка, подплатена с бял сатен като ковчег, лежеше шише парфюм. Капачката бе от матово стъкло във форма на розова пъпка. Отпред бе изографисано името му — „Форевър“.

— Мога ли да го помириша или ще ме гътне?

— Този не е отровен.

Внимателно отвъртях капачката и го приближих до носа си. При нормални обстоятелства бих казала, че ароматът е божествен, но в настоящия контекст бе наситен с твърде много асоциации. Помнех го ясно и за мен това завинаги ще остане мириса на смъртта.

Предпазливо сложих показалец отгоре и наклоних шишето, после леко нанесох капката зад ушите си — същият невинен жест, убил Сесилия Добсън и Дани Кавано.

— Какъв е поводът? — попитах аз.

— Джак Кавано току-що ми се обади и ме уволни. Реших, че събитието си струва.