Джини Харцмарк
Горчив бизнес (12)

Единайсета глава

В продължение на минута, а може би и повече, просто стоях като поразена от гръм. Това е халюцинация! Дани Кавано просната на пода!? Досущ като Сесилия Добсън.

И тогава тя помръдна.

Ръцете и краката й потръпнаха като на парцалена кукла, раздрусана от нечия невидима, вездесъща ръка. Изведнъж тялото й се сгърчи в спазъм. После също така внезапно отново замря.

Аз си отдъхнах, че поне е жива и се спуснах към нея. Коленичих, обърнах я по гръб и завиках името й. Тя не отвърна, но не изглеждаше зле. Страните й бяха розови, кожата — топла. По устните й обаче имаше пяна и клепачите й трепкаха некоординирано. Докоснах врата й за пулс, не го напипах. Втренчих се в гърдите й и доближих длан до устата — не се усещаше дишане. Когато се надвесих над нея, усетих киселия дъх на повръщано, примесен с уханието на парфюма й.

Изкрещях за помощ, но знаех, че няма кой да ме чуе. Всички бяха на погребението. Опитах се да си наложа да запазя спокойствие. Трябва да извикам бърза помощ и да започна изкуственото дишане.

Изведнъж ръката на Дани се стрелна и се обви около шията ми в желязна хватка. Аз извиках от смайване. Сърцето ми заби лудешки. Погледнах я. Лицето й бе изкривено от болка, а устните й шаваха, сякаш се мъчеше да каже нещо. Наведох се още по-близо, за да я чуя.

Внезапно тялото й се изопна нагоре в дъга, като че ли агонията го въртеше на шиш. Главата й подскочи яростно напред, удари се в моята и аз политнах назад. В устата й заклокочи някакъв ужасяващ, нечленоразделен рев, като че ли разпалван от страховита примитивна сила. Цял живот ще помня този вик — разкъсващо стенание, наподобяващо изтръгване на ръждясала врата от пантите или предсмъртен крясък на ранен звяр.

После тя утихна и тялото й омекна. Трескаво заопипвах пулса й, като се взирах в нея. Очите й бяха отворени, но празни. Отчаяно търсех в тях някаква искрица от жената, която снощи бях почувствала толкова близка. Виждах обаче само лицето на смъртник. Сини очи под наполовина притворени клепачи с изражение на смътна почуда, като на притеснен ученик, току-що чул за съществуването на уравненията. Същото внезапно безмълвно разбиране бях зърнала на лицето на Сесилия Добсън.

Гледах всичко като добре познат филм — тръбата в гърлото, банката на металната пръчка, безрезултатното търсене на пулса, проверката на зениците, кислородната маска. Стоях настрана — един страничен наблюдател на последните безполезни усилия. По лицето ми течеше пот, копринената блуза бе залепнала за гърба ми, ледена и мокра, все едно съм тичала в дъжда.

Този път не отидох до болницата. Колкото и да ме убеждаваха, че цицината на главата ми трябва да бъде видяна от лекар, аз спокойно и твърдо заявих, че няма да ходя никъде, докато не дойде полицията.

Двама униформени полицаи пристигнаха, тъкмо когато изнасяха Дани. Внимателно изслушаха разказа ми за Сесилия Добсън преди три дни. Обясних им, че всички служители на фирмата са на гробището „Свети Бернадет“ и там могат да открият и семейството на Дани.

Щом свърших, единият отиде да говори по радиотелефона, а другият се зае да опъва жълтата лента с надпис „полиция, влизането забранено“. В коридора отпред намерих сгъваем стол и седнах. По едно време тялото ми започна да се друса като от треска. Полицаите си бяха заминали и заприиждаха други хора — фотограф, някакъв мъж с големи кутии от криминалната лаборатория, а от приемната се чуваше далечно пращене на радиостанции.

Чух Юджин Кавано, още преди да го видя. Той тичаше към кабинета на Дани, като издаваше някакви нечовешки звуци с обезобразено от болка и от смайване лице. Първата ми мисъл бе за малкото момченце, загубило майка си и брат си, способността да говори и самоконтрола, и после на два пъти със сетни усилия успяло да се пребори с трагедията.

Ченгетата успяха да го усмирят и го върнаха в приемната, но дълго време през тънката пластмасова стена долитаха стенанията му:

— О, господи! Не Дани, не точно Дани!

При запознанството ми с детектив Джоу Блейдс в болницата, когато почина Сесилия Добсън, не му обърнах особено внимание, но сега усетих, че подробно го изследвам, тъй като изведнъж се оказа, че много разчитам на него.

На пръв поглед изглеждаше прекалено млад, за да е полицай, да не говорим пък от отдел „Убийства“. Висок и слаб, с рижава брада и кротък вид, почти като на учен. Издърпа някакъв стол изпод едно бюро, завъртя го и седна, така че да сложи лакти на облегалката. Без да каже дума, бръкна в джоба на сакото си и ми подаде шоколадче.

— Хапнете това — произнесе бавно и учтиво.

— Не съм гладна.

— Знам, но ще ви стане по-добре. Преживявате шок и в лошите стари времена щях да ви предложа едно малко.

Взех шоколадчето, но без съмнение предпочитах уиски. Ръцете ми така трепереха, че няколко минути се борех с обвивката. После, изпълнена с угризения, го изядох до шушка. Дори и при най-страховити обстоятелства не мога да устоя на шоколад.

Блейдс свали очилата си със златни рамки и бавно и методично ги залъска с края на вратовръзката си. Без тях изглеждаше даже още по-млад, едва ли не ученик, неизвестно как успял да пусне брада.

— Какво ви е на челото? Май трябваше да извикам някой да му хвърли едно око.

С треперещи пръсти опипах лепкавата от пот и кръв буца, която определено продължаваше да се подува.

— Удари ме с глава… — заекнах аз. — Получи нещо като пристъп… Тялото й се изви нагоре, а аз паднах назад.

— Защо не ми разкажете всичко отначало? — предложи той и извади тефтерчето.

Понечих да започна, но не можех да подредя мислите си. Събитията бяха наситени с емоции и връзката между тялото и мозъка ми се бе нарушила. В отчаянието си се насилих да си представя, че съм в една от големите лекционни зали и от мен се иска да изложа фактите по някакво дело. Получи се. Концентрирах се върху основното и заизреждах събитията ясно и последователно. Успях да скалъпя що-годе сносен разказ за двете видимо здрави жени, починали внезапно на едно и също място, едната по време на погребението на другата. Постепенно Джоу Блейдс ставаше все по-мрачен.

Нещо в мен също се преобърна. Потта ми изсъхна. Треперенето секна. Паниката и шокът се отдръпнаха. Вместо тях изплува и се загнезди чист и неподправен, несмущаван от съмнения, несмекчаван от обстоятелствата гняв. Жадувах за отмъщение.

Ако питате Елиът Ейбълман, Монаднок Билдинг е идеалната позиция за офис на частен детектив — на половината път между съда и затвора. Все пак сградата представлява странна забележителност. На шестнайсет етажа, заела цяло каре между четири пресечки, тя е построена през 1891 година от Джон Рут с амбицията да бъде най-високата постройка, изградена с традиционните зидарски похвати. В основите й стените бяха почти два метра дебели, ала по-малко от десетилетие по-късно се появила технологията на стоманения скелет и архитектите се устремили към небесата, а произведението на Джон Рут се превърнало в история.

Досущ като сградата, Елиът Ейбълман също не подлежеше на квалификация. Макар и син на чикагско ченге, той загърбил семейната традиция. Награден с медал за храброст през последните срамни дни на войната във Виетнам, а после предпочел правото пред въдворяването на справедливост и ред, само след няколко месеца в прокуратурата открил, че както у баща му, разследването му е в кръвта.

Преддверието на Монаднок бе дълго и тясно, с магазинчета от двете страни. В средата се издигаше вито стълбище от ковано желязо, наподобяващо ръбат викториански гръбнак. От компютъра, поставен за указател на сградата, разбрах, че офисът на „Ейбълман и партньори“ се намира на втория етаж. Реших да се кача пеш.

Работното време бе свършило и коридорите тънеха в мрак, но през опушеното стъкло с табелката на неговата фирма струеше светлина. Уютната чакалня с диваните бе празна, списанията се търкаляха захвърлени, но зад една друга врата се долавяше телефонен звън и тракане по клавиатура.

Някой ме издебна зад гърба и ме хвана за рамото. Подскочих като ужилена. Може и да съм извикала, кой знае… Нервите ми вече бяха опънати до скъсване. Завъртях се и Елиът внимателно сложи ръка върху устата ми.

— Шшшт. Ще стреснеш детективите. — Лицето му грейна в широка дяволита усмивка. — Боже мой, Кейт, какво ти е на челото? Кой те е ударил? Да не са те били?

Понечих да отговоря, но думите не идваха. Дланта му се задържа върху лицето ми, после нежно отмахна кичур коса и го приглади зад ухото ми. Усетих как пламвам.

— Я влез вътре — каза той, прегърна ме и ме поведе към стаята си. — Сега ще ти донеса пакетче с лед и кафе или може би предпочиташ нещо по-силно?

Аз закимах, а той ме настани на стола.

— Ей сега идвам.

Една от вътрешните стени бе стъклена и зад нея се виждаше зала като в полицията, само че с по-хубава мебелировка. Там работеха, както предположих, служителите на Елиът. Жена с посивяла коса говореше по телефона и трескаво пишеше. Някакъв мъж с опашка и омазнен комбинезон на автомонтьор прелистваше голяма папка. Гледката се допълваше от двама-трима дебелаци с тъпи физиономии, за които от километър ще кажеш, че са бивши ченгета.

Елиът се върна с две чаши кехлибарена течност, заляла големи кубчета лед. Под мишницата му се подаваше медицински охладителен пакет. Подаде ми напитката, сложи своята на бюрото, усука пакета, раздруса го и ми го връчи. Аз отпих жадно и допрях ледения компрес до челото си.

Със зеленикавокафявия панталон и ослепително бялата колосана риза Елиът подхождаше много повече за нашия офис, отколкото за обстановката тук. Горе-долу мой ръст или най-много сантиметър-два под метър и осемдесет, с мека кестенява коса и топли кафяви очи, той почти не се различаваше от стадата бизнесмени с куфарчета. Привлекателен беше, но по един ненатрапващ се, скромен начин — сър Галахад от индианското село Уинетка, Илинойс, нищо повече. Но аз го познавам достатъчно добре, за да съм наясно, че е способен на всевъзможни изненади. А мен винаги е успявал да ме държи нащрек.

— Много съм впечатлена — казах най-после, като потръпвах от допира с леда. — Винаги съм си те представяла в схлупена стаичка с бутилка бърбън в бюрото и евтина, но предана до гроб изрусена секретарка.

— Кой казва, че предаността е евтина? — възрази с многозначителна усмивка Елиът.

Усмивките му си бяха съвсем специална тема. Благодарение на тях и на скоча започвах да се съвземам.

— Хайде сега си признай кой те е подредил така. Само кажи, че е оня твой приятел, знаеш от кога мечтая да му дам да се разбере.

Както обикновено пропуснах покрай ушите си полушегата за Стивън Азорини и за втори път в рамките на последните два часа заразказвах историята за Сесилия Добсън и след това за Дани Кавано. С Елиът се впуснах в подробностите около дейността ми като юридически съветник на „Сюпиъриър“ и добавих цялата информация, за която успях да се сетя, относно взаимоотношенията в семейството.

Когато свърших, вън се бе стъмнило, а аз не чувствах вече нищо друго, освен пълна душевна празнота.

— Значи според теб двата смъртни случая са свързани? — заключи Елиът.

— А според теб да не би да не са?

— Сигурен съм, че съществува математическа възможност.

Изобщо не бях в настроение за обсъждане на теорията на вероятностите и си му го казах.

— А може би нещо не е наред в самото помещение, изтичане на газ или нещо подобно — подхвърли той.

— И на мен ми хрумна, обаче нямаше ли да се разбере при аутопсията?

— Зависи какво търси патоанатомът. Те не правят изследвания за всичко. Има хиляди вещества, които при определени обстоятелства могат да предизвикат отравяне — аспирин, готварска сол, каналин, кокаин… Не разполагат нито с време, нито с пари да проверяват за всяко от тях. Правят тест за онова, което е най-близко до ума въз основа на уликите. А както разбирам, ченгетата са решили, че е умряла от свръхдоза.

— Тогава това изглеждаше най-близко до ума. Сега, естествено, нещата се промениха.

— Ами ако и двете са били наркоманки? Боцнали са си една и съща гадост и са пукнали по един и същи начин. Играта заспива.

— Не, не, ако познаваше Дани, никога нямаше да го кажеш. Тя бе толкова интелигентна, образована, чаровна, освен това с кариера… Докато Сесилия Добсън беше, не знам как иначе да се изразя, но тя си беше измет. Двете не могат да бъдат по-различни.

— Сигурно. И все пак Сесилия е работела за Дани. Седели са в един офис, прехвърляли са едни и същи папки, обядвали са на едно място. Може и да не са имали нищо общо, освен онова, което ги е убило.