Джини Харцмарк
Горчив бизнес (13)

Дванайсета глава

Будилникът ми звънна в пет и половина и аз с олюляване се дотътрих до банята, където изследвах променящия се пейзаж на лицето ми. Буцата на челото се бе поразнесла, но очите ми бяха подпухнали и с тъмни кръгове, които не можеха да минат за предизвикани от плач или недоспиване.

Навлякох първите дрехи, които издърпах от гардероба, и се отбих в кухнята, само за да метна малко лед в една найлонова торбичка. Реших да го държа на лицето си, докато чакам на светофарите. Не исках да губя време, защото трябваше да отида при Даниел Бабидж още преди да се е събудил. Не ми се щеше да научава за Дани от вестниците.

В болницата бе тихо. Единственият звук в онкологията бе периодичното писукане на невидими апарати и потракването на токчетата ми по лъснатия линолеум.

Само с един поглед ми стана ясно, че Даниел бе навлязъл в последния опасен завой на жизнения си път. Болничното легло сякаш го бе погълнало и жълтеникавият цвят на кожата му още повече изпъкваше на белия фон. Мирисът на смърт не можеше да се заличи нито от цветята, нито от дезинфектантите.

Пристъпих внимателно вътре, не исках да го притеснявам. Очите му бяха отворени, вперени невиждащо в радиатора. Зениците му се бяха смалили като карфици от болкоуспокоителните, с които го помпаха. Издърпах стола до леглото и взех ръката му в своята.

— Аз съм. Кейт.

Ръката му гореше. Лош симптом. На таблата в скута му имаше леген за повръщане и болнична кутия салфетки.

— Носиш ли пурите? — попита с дрезгав глас той и бавно изви глава към мен.

— Не, по-късно ще ти ги донеса.

— Побързай. Няма много време. — Даниел направи опит да се усмихне.

Сълзите избиха в очите ми. Помъчих се да ги отпъдя, като напълних чашата му с вода от каната и му помогнах да пийне.

— Дошла си да ми кажеш за Дани, нали? — попита немощно той и се отпусна назад на възглавницата.

— Да. Не исках да го научаваш от вестниците.

— Юджин се отби снощи. Аз съм му кръстник, нали ти споменах. Разказа ми всичко. Полицията разбрала ли е какво се е случило? — Гласът му бе тих и говореше бавно, всяка дума беше мъчение. Наведох глава, за да го чувам.

— Не и преди аутопсията.

— Джак как е?

— Не знам. Днес възнамерявам да се срещна с него. Снощи се видях с един познат частен детектив. Искам Джак да го наеме. Полицаите може да са сериозни, но не ми се ще да оставяме въпроса на случайността. Ако до шест месеца или година смъртта на Дани все още е под въпрос, ще се превърне просто в поредния неразрешен случай. Джак няма да може да го понесе, а честно казано, аз също.

— Остави го на полицията — нареди рязко Даниел. — Вие с Джак си имате достатъчно главоболия.

— Не мислиш ли, че Лидия ще се откаже от продажбата? Поне за известно време?

Даниел сграбчи ръката ми.

— От Лидия очаквай винаги най-лошото. Гарантирам ти, никога няма да те разочарова.

 

 

Излязох от болницата с натежали като олово крака, мъката ме удряше в гърдите като юмрук на боксьор. От колата звъннах на Черил да я уведомя за развитието. Когато влязох в кабинета, тя бе особено мила да ми поднесе грамадански пакет бонбонки „М & М“ с кафето и да поеме обажданията ми без мърморене. Трогната от грижовността й, аз се заех с онова, което правя винаги, когато земята се клатушка под краката ми: примъкнах се в уютното укритие на работата си и останах там до затихване на трусовете.

Взех най-горната папка от купчината и се зарових в нея. После придърпах следващата и така нататък. Времето минаваше в телефонни разговори, диктуване, разпределяне на задачи. Облигационното право не е най-вълнуващото нещо на света, но аз откривам някакво особено удовлетворение в изглаждането на конфликтите в бизнеса, докато се покаже хармонията от подредбата на мозайката. Има дни, когато просто трябва да се уловиш с все сила за всяко нещо, което ти носи успокоение.

По обяд Черил почука лекичко и ми каза, че Джак Кавано е звъннал и казал, че иска да ида у тях. Той ми беше клиент и двамата имахме да обсъждаме сериозни въпроси, но аз цял ден се страхувах от това обаждане. Докато пътувах в таксито, ми се искаше да отивах някъде другаде.

Изкачих се по стълбите, но не се сдържах и хвърлих поглед през рамо към къщата на Дани отсреща. Пердетата бяха пуснати. Съчувствието към баща й, който до края на живота си ще се взира в празнотата, ме прободе. Насила изтиках тези мисли от съзнанието си и натиснах звънеца.

Вратата ми отвори Питър Маккалистър, синът на Лидия. Той смутено прие съболезнованията ми и ме поведе към кабинета на дядо си. На въпроса ми за Клер обясни, че откакто са й съобщили за смъртта на майка й е на успокоителни.

Джак Кавано се приближи с походка на старец и пое ръката ми. Кожата му бе станала прозрачна, а пронизващите очи на акула бяха зачервени и подпухнали.

— Искрено ви съчувствам! — Думите ми прозвучаха кухо и неубедително. Не бях подготвена за подобна ситуация. Не притежавах нито мъдростта на Даниел, нито житейския му опит. Една от главните причини да стана юрист бе именно нежеланието ми да се занимавам с човешки драми.

— Полицаите бяха тук снощи и сутринта пак — промълви със съкрушен глас Джак, когато седнахме. — Казаха ми как си я намерила. Но не ми казаха… не можаха да ми кажат… — Той отчаяно затърси думите. — Не споменаха дали се е мъчила.

— Не, всичко стана много бързо — излъгах аз.

— Питаха дали няма някакъв теч на химикали, който да ги е убил и двете. Глупаци! В цеховете се използват отровни съединения, но за да се превърнат в газ, трябва да се смесят с киселина, а това означава, че първата жертва ще е онзи идиот, на когото е хрумнало да направи този експеримент. Те обаче не щат и да чуят. Ще ни затварят. Филип е в момента там, с екип от здравното министерство. Срамота! Вместо да е тук, при семейството…

— Значи все още нямат представа как е станало?

— Казах ти, те са сбирщина глупаци.

— Познавам един човек — започнах отдалеч, — той е частен детектив и е много способен. Преди време работеше в прокуратурата. Вчера се видях с него и той каза, че би могъл да се заеме със случая, ако желаете. Полицаите може и нищо да не свършат, но той ще се справи.

— Никой не може да ми я върне — прошепна Джак, свел глава.

— Уви, никой. — Помислих си за Клер. Майка й бе от онези хора, които не трепват пред превратностите на съдбата. Дано и тя е наследила малко от това, защото само бог знае колко много ще й трябва. — И все пак струва ми се, че всички трябва да знаете какво се е случило. Клер трябва да знае.

Джак мълчеше. Не можех да отгатна дали премисляше, или просто бе изпаднал във вцепенение. По едно време ме погледна.

— Звънни му. Наемам го.

 

 

Черил ми четеше списъка с обажданията, а аз стоях пред бюрото й и изтупвах снега от обувките си.

— Санди Моргенстърн каза, че са насрочили писмените показания на „Фростман Рефриджирейшън“ за утре в три.

— Предай им, че не мога и опитай да го отложиш за следващата седмица. В противен случай ще се наложи да пратя някой друг. Утре следобед заминавам за Джорджия.

— За Джорджия ли? Защо?

— Дани ще бъде погребана във фамилното имение „Боровете“ и баща й настоява да присъствам.

— Ами рождения ден на баба ти?

Доста често майка ми обвинява секретарката ми за моите грешки, но ето че Черил не желаеше да поеме вината, ако пропусна осемдесет и третия рожден ден на баба Прескот.

— Утре в четири заминаваме с техния самолет, значи трябва да ми направиш резервация само за връщането, така че да мога да се прибера в събота за празненството.

Черил кимна и си записа.

— Филип Кавано звъня. Спешно било.

— Свържи се с него и ми го дай.

— Каза, че трябвало да се видите.

— Днес никъде не излизам — отговорих с уморен глас. — Обади се и му обясни, че ако толкова настоява да ме види, ще се наложи той да дойде.

— Как си? — попита тя, като ме изгледа внимателно.

— Предполагам, че ще оживея.

— Хубаво. — Черил ме стрелна с хитрата си усмивка. — Защото е адски досадно човек да е добър с тебе. Не знам още колко дълго ще издържа.

 

 

Филип Кавано влезе в кабинета ми. Изглеждаше изпит и съкрушен от мъка; сякаш бе изправен пред ужасно бедствие, но нямаше сили да го предотврати или да избяга.

— С какво бих могла да ви помогна? — попитах, след като седнахме и Черил поднесе кафето.

— Полицаите идваха сутринта в нас. Питаха какво ли не.

— Това им е работата. Длъжни са да разговарят с всички членове на семейството.

— Питаха и за Сесилия Добсън. — Той се покашля.

— Разбираемо е. Нещастието със сестра ви хвърля нова светлина върху смъртта на секретарката й.

— Какво искате да кажете?

— Ами две съвсем здрави на вид жени, които работят на едно място, умират при почти идентични обстоятелства — обясних му като на малко дете, озадачена от въпроса. — Не мислите ли, че трябва да има някаква връзка?

— Не знам какво да мисля! — извика той. — Не стига че Дани е мъртва и няма кой да ми помага във фирмата, а полицаите пристигат и почват да задават всевъзможни неловки въпроси.

— Какви точно въпроси? — Нещо в гласа му ме стресна.

— Глупави.

— Дайте ми пример. — Усещах, че нямам сили да му измъквам думите с ченгел от устата.

— Такива едни… Кой я е познавал? Какво е правела извън офиса?

— Дани!

Той поклати глава.

— Сесилия какво е правела извън офиса? — продължих да гадая и той мълчаливо кимна, а лицето му се сгърчи отчаяно. Мигновено ме осени просветлението.

— Вие срещахте ли се със Сесилия извън офиса? — попитах, като се стараех смайването ми да не проличи.

Той въздъхна нещастно.

— Възнамерявах да сложа край. Честно. Бях я поканил да се видим тази вечер. Сали, жена ми, всеки четвъртък играе бридж с приятелките си от църквата. Наумил си бях да заявя на Сесилия, че приключваме.

— А защо? — Тревогата ми растеше. Представях си как ще го извъртят ченгетата.

— Започна да иска пари. Намекваше, че й трябвал по-хубав апартамент, кола… Въобразяваше си, че щом фирмата е семейна собственост, значи аз съм гъбав с пари. Опитах се да й обясня, че всичко е на баща ми, но тя отказваше да проумее. Бог знае какво щеше да направи той, ако беше научил, че спя със секретарка. — Филип неволно потръпна. — А постепенно тя ставаше все по-нахална. Започна да се носи с ония дрехи… Понякога просто нахлуваше в кабинета ми, за да флиртува. Това поведение ме плашеше до смърт. Никога не съм се забърквал в подобна история. Беше като някаква болест. Знаеш, че вършиш лоши неща, знаеш, че е опасно, изпитваш ужас и все пак не можеш да се спреш; то е по-силно от теб. Затъваш все повече и повече, но минава време и тръпката се изпарява, остава само ужасът, страхът, че ще те хванат и че ще провалиш всичко, за което си се борил цял живот…

— Трябва да отидете в полицията и да си признаете — прекъснах го аз с мъдрия съвет, който лесно се дава, но само да не ти се налага да го изпълняваш.

— Не бих могъл да го направя — заекна без капка гордост Филип. — Ами ако се окаже, че има нещо гнило около причината за смъртта им! Не мога да позволя да бъда въвлечен.

— Вие вече сте въвлечен — възразих с умишлено рязък тон. Ако е дошъл за съчувствие, сбъркал е адреса. — И повярвайте ми, окаже ли се, че има нещо гнило, както красноречиво се изразихте, колкото повече отлагате, толкова по-лошо впечатление ще произведете.

Физиономията му бе трудна за дешифриране — смесица от упорство, отчаяние и малодушие.

— Но тя е мъртва! — възнегодува Филип Кавано, повтаряйки очевидното.

— Вижте какво, полицията не се интересува дали изневерявате на жена си. Но повярвайте ми, ужасно държи никой да не укрива информация и страшно ще се заинтригува впоследствие.

— Какво значение би могло да има?

— За вас ли? Огромно. Разберат ли, че сте лъгали за Сесилия Добсън, ще заподозрат, че лъжете и за други неща, ще предположат и че имате основания. Ако мислите, че днес са ви задавали неудобни въпроси, представете си какво ви чака, когато научат, че сте ги лъгали. Освен това — хрумна ми да дръпна друга струна, — лично на вас не ви ли се иска истината да възтържествува? Сигурно знаете неща за Сесилия, които никой друг не знае и които могат да дадат отговор на въпроса от какво са починали тя и сестра ви.

— Тя имаше приятел — подхвърли Филип, все едно мяташе кокал на бездомно куче. — Някакъв свирач.

— Споменавала ли е нещо по-конкретно?

— Не. Само че бил от ревнивите.

 

 

Преди да организирам показанията на Филип в полицията, се обадих на един познат адвокат по наказателни дела. Нямах представа какво биха означавали тези признания, но бях сигурна в едно — на тема наказателно право съм по-боса от първия срещнат уличен мошеник, така че имах нужда от консултация.

Най-малкото, надявах се Елкин Кофийлд да прати някой от своите сътрудници за кураж на Филип.

— Не смятам, че има смисъл — заяви Елкин, когато му разясних ситуацията. — За момента не виждам опасност клиентът ти да е застрашен от арест и обвинение в убийство.

— О, да не изпреварваме събитията. Ние все още не знаем причината за смъртта.

— Именно това ми е мисълта. Ако той се яви в полицията в компанията на адвокат, ченгетата на секундата ще решат, че е гузен.

— Но… — започнах сконфузено, тъй като в съзнанието ми се въртеше нещо за правото на адвокат.

— Знам, знам. В училище друго са ви учили. Но и дори според теб да е проява на здрав разум от негова страна, ако пристигне с адвокат, ченгетата просто ще си помислят, че го е загризала съвестта.

— Тя вече го е загризала. Ако го чуеш, ще решиш, че е първият човек на земята, който е изневерил на жена си. Прилича на хлапе, бръкнало в буркана със сладко, но извадило змия. Толкова е гузен в момента, че е готов да признае абсолютно всичко каквото му кажат.

— Ами я иди ти с него — засмя се Елкин. — И без това си му юридически съветник. Ако почне да дрънка, че е взривил самолета на „ПанАм“, запуши му устата. Ако не, остави го да си говори. Между другото едно посещение в полицията ще ти се отрази само положително. Вие там в „Калахан Рос“ съвсем сте забравили какво е да си истински адвокат.

 

 

Един едър и отблъскващ на вид полицай ни въведе в стаичка без прозорци с огледална стена и първата ми мисъл бе кой ли ще ни наблюдава оттатък. По начина, по който шумовете вътре секваха, заключих, че е звукоизолирана. Чудно как ли това преживяване би могло да ми се отрази положително.

Джоу Блейдс влезе небрежно, с чаша кафе и тесте формуляри под мишница. Седна на издрасканата дървена маса, остави листовете пред себе си и се впусна да благодари на Филип, че е дошъл, че всякаква информация в помощ на следствието е добре дошла и тъй нататък. Погледнах към клиента си. Той бе толкова нервен, че не трепереше, а направо вибрираше.

Детективът зачете въпросите от формуляра и грижливо започна да попълва отговорите в квадратчетата; обстоятелствен и методичен като доктор, който записва историята на болестта на пациент с някакви срамни оплаквания. Демонстрираше досадна рутина, забележително ефикасна за Филип обаче. Имена, дати, места — темпото на въпросите наподобяваше разговор с банков служител и историята, която изплуваше, с нищо не бе по-интригуваща.

Шеф спи със секретарка — ама че скука! Според Филип, връзката била провокирана от Сесилия. Тя изявила желание да работи до късно, държала се предизвикателно и накрая една вечер успяла да го прелъсти в кабинета на баща му. Скоро след това започнали да се срещат всеки четвъртък, по време на ангажимента на жена му. Единствено някой от психоаналитиците на Лидия би могъл да се развълнува от чутото.

— Тя какво представляваше като човек? — попита Блейдс с глас, предразполагащ към приятелски откровения.

Филип дори се усмихна.

— Необразована, простовата, но умна. Все говореше, че иска да подобри положението си.

— Знаете ли дали е вземала наркотици?

— Нямам идея. Пред мен никога не го е правила. Но тя беше такъв тип… Искам да кажа, обичаше удоволствията.

— Мислите ли, че жена ви се е досещала за вашата връзка?

— Не — промрънка Филип. — Аз много внимавах. Сали по природа е изключително мнителна…

Стори ми се, че съзирам весело пламъче в очите на детектив Блейдс, но той мигновено го потуши. Накратко казано, не изглеждаше особено впечатлен от кръшкането на Филип.

Щом приключи с въпросите, помоли Филип да прочете показанията си и да се подпише на всяка страница.

— Това ли е всичко? — попита Филип, когато свърши и плъзна формулярите обратно по масата. Звучеше едва ли не разочарован.

— Това е. Благодаря ви, господин Кавано. Можете да си вървите.

Филип се изправи и аз също станах, но Блейдс се протегна и докосна ръката ми.

— Надявам се, нямате нищо против да поговорим насаме, госпожице Милхоланд?