Джини Харцмарк
Горчив бизнес (24)

Двайсет и трета глава

Понеделникът започна с истерична заповед от Филип Кавано да се явя в „Сюпиъриър“. Когато пристигнах, моментално усетих, че нещастието витае във въздуха. Приемната беше безлюдна, в административното крило нямаше жива душа и телефоните пищяха на воля. Накрая успях да открия една-единствена, шашната секретарка в преддверието пред празния кабинет на Джак Кавано — набита жена с късо подстригана сива коса и с престорено спокойствие, подобно на шеф на противовъздушната отбрана по време на бомбардировки.

— „Сюпиъриър“! Един момент, ако обичате — повтаряше в слушалката като скоропоговорка.

— Къде са хората? — успях да се вклиня, докато си поемаше дъх.

— Напуснаха заради цианида — отвърна мрачно. — Тия младите са такива невежи. Вие трябва да сте Кейт Милхоланд. Аз съм Лорета, секретарката на господин Кавано, на Джак Кавано. Филип ви чака в сградата за специализирана химия.

— Джак ще идва ли днес? Бих желала да говоря с него.

— Току-що се обади на Филип. Ще дойде чак утре. Възникна проблем с един от големите ни клиенти, така че сутринта замина със самолета за Далас. Тръгне ли веднъж на зле, няма оправия.

Телефонът писна отново и аз я изчаках да свърши.

— Ще ми обясните ли как да стигна до тази част на завода?

— Най-добре излезте през рампата за товарене и завийте надясно. Ще видите дълга бяла едноетажна постройка. Нищо не пише, но няма да я сбъркате. — Тя откачи служебната карта от ревера на сакото си. — С това ще си отворите. Устройството е отстрани. Прекарайте картата и ще чуете щракване. Жалко, че не мога да ви заведа, ама съм съвсем сама.

— Какво държите там, че сте взели такива мерки? — не пропуснах да се заям, тъй като не бих могла да забравя, че стаичката с отровите се отваряше едва ли не с поглед.

— Нищо ценно няма, ако не се брои оборудването в лабораториите — поясни жената и натисна копчето на телефона. — Но през студовете тази зима Филип разбра, че работниците ходели там да пушат, та затова нареди да сложат магнитните карти.

 

 

Открих сградата без затруднения. Антисептична, безлична и почти нова, тя, както всичко останало тук, също е била строена с мисъл за повече функционалност и по-малко излишни разходи. Апаратът за магнитните карти бе монтиран отстрани, точно както каза Лорета. Пробвах три начина за прекарване на картата, но успях чак на четвъртия — поредното напомняне, че с техниката никога няма да сме на „ти“.

Отвътре преддверието имаше спартански вид, машина за кафе на едната стена и срещу нея канапе от мачкан лак, без съмнение удобно място за пушене, когато вън е под нулата. От другата страна, зад стъклени врати, се намираха стълбите, покрити с линолеум. Като ги изкачих, се озовах в типична химическа лаборатория, подобна на всички, в които съм влизала, от часовете по химия на доктор Алън в гимназията до звеното за научни изследвания в модерната фармацевтична фирма на Стивън.

Пространството се запълваше от четири редици лабораторни маси с черен гетинакс, върху които бе разположена апаратурата. По тавана се виеха четвъртити вентилационни тръби. Между тях бяха подредени луминесцентни лампи, а някой беше провесил от онези плюшени играчки със смукач на краката. Стените бяха облепени с карикатури на Гари Ларсън. Химиците в бели престилки ме проследиха с поглед, очевидно тук рядко попадаха посетители.

Попитах къде мога да намеря Филип Кавано и ми посочиха вратата в дъното.

От оскъдните реплики сутринта по телефона очаквах да го заваря в умопомрачение, той обаче си седеше кротко на олющеното бюро и преглеждаше някакви тестови резултати с един мъж, който веднага излезе.

— Вие не сте идвали в тази сграда, нали? — поинтересува се Филип с изнемощял глас. Тялото му се бе свлякло в стола, а ръцете му лежаха безжизнени пред него, сякаш нямаше сили да ги помръдне.

— Не. При обиколката миналата седмица не стигнахме дотук.

— Наистина е невероятно, че всичко започна само преди седмица… — Гласът му секна. Явно не беше на себе си и с нечовешки усилия запазваше самообладание.

— Не знам дали четете некролозите по вестниците — казах аз, — сутринта го бяха поместили. В събота Даниел Бабидж умря. Погребението е утре.

— Разбрах от баща ми. Това бе поредния удар. Много го разстрои. Чухте ли, че целият ни административен персонал напусна днес? Просто си събраха багажа и си заминаха. Само секретарката на баща ми остана.

— Да, видях я преди малко. Рядко се срещат верни служители. — Хрумна ми, че и обикновено са от по-старото поколение, като Маделин, която разплакана подреждаше документите на Даниел в неделя.

— Юджин цяла сутрин не е излизал от цеховете. Опитва се да задържи работниците. Изпаднали са в ужас, че отровата е във въздуха. Фирма без секретарки може да съществува, но ако и работниците напуснат, загиваме.

— Разбрах, че баща ви е заминал за Далас. Като се чуете, моля ви, предайте му, че непременно трябва да говоря с него.

— Не съм сигурен кога ще стане. Току-що имахме голям скандал.

— По какъв повод?

— Ей по този. — Той плъзна към мен една тънка папка.

Отворих я и погледнах съдържанието й: писмо от два реда на бланка и изрезка от списание. Първото се оказа сметката на Лидия за услугите на „Фърст Чикаго“, инвестиционния й банкер, на стойност четирийсет и седем хиляди долара. Пък после хората все разправят, че адвокатите били факири на пладнешкия грабеж. Отгърнах на статията и попитах:

— Искате ли да я прочета?

— Ако обичате.

Взета беше от месечното издание „Метални покрития“ и представляваше удивително интересно четиво. Подзаглавието, което гласеше: „Разцепление — акционер на «Сюпиъриър» очаква най-добрата цена“, имаше голяма снимка на Лидия, смръщила вежди и скръстила ръце срещу обектива. До нея стоеше Артър, още по-зловещ заради черната брада. Зад тях се виждаше фасадата на къщата им.

Авторът се бе постарал да изброи до едно обвиненията на Лидия към семейството, включително факта, че баща й не се прибирал вкъщи, когато била малка, че чернокожата й бавачка била единственият й родител и че баща й винаги облагодетелствал братята й. Следваше цитат как тя била „непреклонна“ в решението си да продаде своя дял, не на последно място затова, защото смятала брат си Филип за „абсолютно неспособен и некомпетентен, най-вече като мениджър“. Той бил най-големия неудачник, когото познавала, което проличало още на десетгодишна възраст.

Съобщаваше се, че с част от парите възнамерявала да учреди фондация в подкрепа на жените творци и първата щастливка била определена. Това била някаква си скулпторка Шърли Шегал за „ансамбъла й в прослава на менструацията“.

Сложих двата листа обратно в папката и мълчаливо я върнах на Филип. Той може и да е надут глупак, но в момента, за първи път от смъртта на сестра му, изпитах искрено съчувствие към него.

— Какво каза баща ви?

— Да преведем сумата.

— Само толкова?

— Само толкова.

— А за статията?

— Нищо.

— Подозирам, че списанието се радва на широка аудитория.

— След този пасквил със сигурност — отвърна тъжно той. — Не стига че цял живот зад гърба ми шушукат: „Е, всичко щеше да бъде другояче, ако Джими беше жив“ и след това: „Е, то нали Дани е мозъкът на фирмата“. Сега направо ще ми се смеят в лицето. А собственият ми баща не казва една думичка в моя защита. Нещо повече, кара ме да напиша чек за четирийсет и седем хиляди, че да може моята сестричка още по-лесно да ми забие нож в гърба.

— Какво точно искате от мен?

— Фирмата задължена ли е да плаща на инвестиционния банкер на Лидия?

— На пръв поглед не. Въпреки че е директор, тя не е овластена да влиза в договорни взаимоотношения с трети страни, без това да е одобрено с вот на управителния съвет. Може да се твърди, че задължението й към инвестиционния банкер е лично. От друга страна обаче, баща ви е председател на борда и президент, така че каквито и да са юридическите правомощия на Лидия, щом той е казал да плащате, значи плащате и толкова.

— Ето това е сентенцията на шибания ми живот! — изстреля ядно Филип и аз нямаше как да не се съглася с него.

— А може пък да се окаже стъпка във вярната посока — подхвърлих колебливо. — Искам да кажа, след като се бръкне за хонорар на банкерите, няма как да продължи да се заблуждава за сериозността на намеренията й. Четирийсет и седем хиляди долара са доста отрезвяваща сума.

— Той изобщо не разсъждава по този начин. Според него с плащането на сметката въпросът приключва. Днес дори ме попита дали Артър е на работа. Май не ми остава нищо друго, освен да си го кажа откровено: баща ми е изкуфял дъртак и моят живот все по-силно заприличва на последното действие на „Крал Лир“.

 

 

В таксито по обратния път към офиса осъзнах, че сред членовете на семейство Кавано има омраза колкото за десет убийства. Никой не може да каже какъв щеше да бъде Филип, ако брат му не се бе удавил пред очите му. Но съвсем очевидно е, че след дългогодишни опити да спечели уважението на баща си, Филип бе успял само да си издейства статут на изкупителна жертвичка. Колкото и да е чудно, изпитах искрено съжаление към него. Отритнат от баща си, публично унизен от най-малката си сестра, дори и жалкият му опит да кривне от жена си, вместо със сълзлива раздяла, бе приключил в мижавата стая за разпити в полицията.

Прибрах се с главоболие и още от вратата чух разгорещен спор между Черил и вътрешните куриери на тема къде да бъдат натрупани някакви прашни кашони, образуващи купчина с човешки ръст.

— Какво, по дяволите, е това? — избухнах и аз, пуснах куфарчето на земята, метнах палтото си на най-близкия стол и заплашително сложих ръце на кръста.

— Стари папки на „Сюпиъриър“ — отговори Черил, докато изтупваше длани.

— И защо са тук? Мястото им не е ли в хранилището?

— Заповед на господин Тилман, госпожице — заяви Джаксън, завеждащият деловодството, който бе овладял изкуството да парира обидите от адвокатите с бодрия, но твърд тон на учителка в детската градина. — Цялата документация на Бабидж се разпределя между колегите, поели делата му.

— Има и заповед — добави Черил и разрови бюрото си. — Разрешава ти се да ги върнеш в хранилището, чак след като опишеш съдържанието на всеки кашон.

Отворих уста да протестирам, но Черил не ми даде възможност да проговоря.

— Вече се обадих на секретарката на шефа. Няма шега.

Огледах миниатюрната стаичка на Черил. Всеки сантиметър вече бе оползотворен. Кимнах на Джаксън да си върви.

В непосветените моят кабинет извиква клаустрофобични усещания, вместо асоциации за преуспяваща кариера. Ако се съди само по количеството хартия, заради мен е смляна цяла малка горичка. Едно е сигурно: трябва или работата ми да намалее, или кабинетът ми да се уголеми. Реших, че е назрял моментът да си издействам нов офис.

Междувременно двете с Черил се заехме да разместваме останалите купчини с папки, за да дотътрим кашоните. За съжаление ще трябва да се катеря по тях всеки път, когато пожелая да отида до тоалетната.

Като приключихме с това, Черил ми донесе кафе, а минута по-късно и влажни кърпи да избършем кашоните, повечето невиждали бял свят от петдесетте години.

— Някой да е плакал за мен, докато ме нямаше? — попитах и най-после отворих разписанието си за деня. — Какво е това в седем часа! Вечеря с Челси Уинтърс. Коя пък е тая и защо ще ям с нея в „Амбрия“?

— С цел вербовка. Челси Уинтърс е редактор на изданието „Правна мисъл в Йейл“. От „Баркър и Уест“ също са я харесали. Джим Суейн е решил на всяка цена да ги остави с пръст в уста.

Въздъхнах. Джим Суейн беше шефа на „Личен състав“ и всяка пролет подмладяваше персонала, а „Баркър и Уест“ бяха основния ни съперник в олимпиадата за набиране на таланти. Та за тази Челси той е осигурил рандеву с всеки един съдружник от женски пол, тоест с нас трите, с подтекст някак си да й втълпим, че не щеш ли „Калахан Рос“ е благодатна почва за жената юрист.

— Дойдоха и две писма по куриер. Сложила съм ти ги до телефона.

Отворих първото и изревах колкото ми глас държи:

— Е, това вече не може да бъде!

— Какво има, Кейт?

— Някакъв си адвокат от Зайън, Илинойс твърди, че е изпълнител на завещанието на Сесилия Добсън и настоява да му се обадя, за да дискутираме споразумението, благодарение на което, както красноречиво се изразява, ще избегнем необходимостта от завеждане на дело за трудова злополука срещу „Сюпиъриър“. Божичко, шмекерите никога няма да се свършат.

— И колко странно, всичките се оказват адвокати.

— Охо, цинизъм от нашата студентка! Ще те видим и тебе, като завършиш.

— Та искаш ли да те свържа с него?

— Не. Ще ти продиктувам писмо, но чак след като поговоря с Джак Кавано, ако успея да го издиря. Не се е обаждал, нали? Трябва да обменя с него някои мисли за откаченото му семейство.

— Той замина — отекна тих глас откъм коридора и двете с Черил се ококорихме.

В приемната стоеше дъщерята на Дани, пребледняла, но спокойна.

— Клер, влизай! — възкликнах аз и скочих, а Черил се спусна да разчиства стола за посетители. — Ще пиеш ли нещо? Чай, кафе, кола?

— Чаша вода, ако може.

— Седни. С какво мога да ти помогна?

— Имам само една минута. Леля Вай ме чака отвън. Казах й, че съм си забравила шала. Ходих при Кърландър за завещанието.

— Как мина?

— Точно затова се отбих при тебе. — Тя смутено обходи с очи кабинета. — Леле, ама тука е по-зле и от моята стая — възкликна със страхопочитание. Черил й донесе водата и Клер внимателно отпи, преди да продължи: — Доста странно ми се стори… всичките тия пари. Те са си мои, нали? Искам да кажа, знам, че трябва да има някой възрастен, който да отговаря за тях, докато стана на осемнайсет, ама после ще са си мои, независимо от всичко, нали?

— Те и сега са си твои, независимо от всичко. Само дето ще ги харчиш с разрешението на леля си и чичо си. Това е, за да не ги избухаш по мотори, коли или екскурзии из Карибите, докато пораснеш дотолкова, че уж сама да се възпреш.

— И тогава спокойно ще мога да ги избухам за мотори, коли и екскурзии?

— Като станеш на осемнайсет ще можеш да правиш с тях каквото си пожелаеш. Но съм сигурна, че господин Кърландър няма да пропусне да ти даде всевъзможни мъдри съвети как да си харчиш наследството, за да имаш достатъчно пари достатъчно дълго време.

— Той вече ми даде двайсетина — отвърна с възмущение Клер. — На всеки мой въпрос казваше, че не трябва да се тревожа. Какво си мисли, че като съм малка, значи съм и глупава, така ли? Освен това как на осемнайсет ще мога да взимам решения, щом той ще се държи с мен като с дете?

— Кен Кърландър често пообърква подхода — успокоих я аз, но чудесно я разбирах, Кен и на мен ми действаше по същия начин. Учудиха ме обаче нейните интелигентност и самообладание в ситуация, в която повечето шестнайсетгодишни момичета биха изпаднали в шок.

— Че той може изобщо да не е жив, когато навърша осемнайсет. Изглежда като да е най-малко на сто.

Искрено се засмях.

— Не е задължително той да ти е адвокат. Ако искаш, ще ти намерим някой по-симпатичен и по-млад.

— Не може ли да си ти?

— Аз вече съм. Аз съм юрисконсулт на фирмата, в която ти имаш сериозен дял. Нужен е обаче някой да разбира от наследства и попечителство. Не се притеснявай, Клер. Ще го нагласим. А пък ти знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш за съвет на всякаква тема.

— Дори и ако имам нужда само да ти се оплача от откачените ми роднини? — попита тя с многозначителна усмивка.

— Ако някой ден ти се прище да оплюеш семейство Кавано, само вдигни телефона.

 

 

Докато се катерех по кашоните, за да се облека, установих, че физически и емоционално съм обсебена от мисълта за цианида и бъдещето на един завод за метални покрития, а перспективата да вечерям с Челси Уинтърс с нищо не избистряше небосклона. Не се съмнявах, че я очаква изключително бъдеще, което щях да се постарая да бъде свързано с „Калахан Рос“, но нямаше начин да не си припомня собствения си наивен оптимизъм от времето, когато и мен ме канеха на такива вечери. Тази вечер обаче бях прекалено изтощена, за да се почувствам поласкана, че съм от другата страна на бариерата.

Щракнах куфарчето и тъкмо се канех да излизам, когато звънна телефонът. Беше Елиът.

— Няма да повярваш! — извика задъхан. — Някой е дръпнал конците тук-там и резултатите от токсикологията са готови.

— Вярвам, вярвам. — Усмихнах се вътрешно.

— Познай какво са открили!

— Цианид?

— В шише парфюм, колкото да гътне рота войници.

— Страхотно. Сега вече поне имаме откъде да започнем.

— С изключение на един малък проблем.

— Какъв?

— Ами, помисли си. Отровата е била в шише парфюм.

— Е, и?

— Как е влязла в кръвта им? Изпили ли са го?