Метаданни
Данни
- Серия
- Натаниъл Маккормик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Isolation Ward, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Никола Костов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джошуа Спеноугъл
Заглавие: Изолатор
Преводач: Никола Костов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Симолини
Редактор: Стефка Симеонова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-290-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18027
История
- — Добавяне
Глава 94
Появата ми в спешното отделение не предизвика някаква по-специална реакция, макар че всички шумове стихнаха в мига, когато се дотътрих през вратата. Можех да си представя картинката, открила се пред очите на сестрата на регистратурата — окалян, небръснат мъж с кървава превръзка на лявата ръка, викащ за носилка.
Спомням си, че бях наобиколен от хора, които искаха да ме сложат на легло. Разблъсках ги и тръгнах обратно към автоматичните врати, викащ непрестанно за носилка.
Върнах се до пикапа и отворих вратата откъм страната на пътника. Пред мен се откри обляното в кръв дупе на Брук. Вгледах се, но не можах да открия къде я беше ударил куршумът. Сложих ръце на бедрото й и зачаках.
— Всичко е окей — казах. — Окей.
След тридесет секунди се появиха двама младежи, търкалящи помежду си подвижно легло. Следваше ги млад доктор.
— Какво се е случило? — попита той.
Казах му, че Брук е ранена. Санитарите я настаниха на носилката, след което докторът се обърна към мен и попита:
— А вие?
— Мисля, че и аз съм ранен. Не много зле. Освен това, ръката ми… — Вдигнах я и му я показах.
Пое я за малко, после пак се насочи към носилката.
— Брук?
Тя надигна глава и му отправи ангелска усмивка:
— Джайме.
— Какво се е случило? — Той ме погледна, после отново се обърна към нея.
Санитарите тръгнаха да вкарват носилката с Брук вътре. Джайме, който беше притеснително привлекателен, ги последва. Натаниъл, чиито рани бяха почти толкова лоши като на Брук, бе оставен сам.
— Хей — викнах след тях. — Някой трябва да ми помогне да събера това. — Посочих кутията с папките.
— Оставете ги. Влизайте вътре — каза през рамо Джайме.
— Не.
Той поклати изваяната си брадичка и разпореди на единия от санитарите да ми помогне, а самият той зае мястото му на носилката.
— И, ако може, без полиция — казах.
— Вече са ги извикали.
Така да бъде, казах си. Обърнах се обратно към камионетката и помогнах на санитаря да приберем по-бързо папките.
Едно от хубавите неща на кръвта е, че изглежда много драматично, така че не се наложи да чакаме някой да ни обърне внимание. Естествено, тогава не можех да си дам сметка дали се погрижиха за нас толкова бързо заради кръвта или поради това, че Брук и Джайме изглежда са имали нещо общо в миналото.
Сега двамата си бъбреха мило. По-точно казано, Джайме беше онзи, който приказваше.
— В бедрото ли си ранена? — Чух ножиците, срязващи джинсите на Брук. Джайме цъкна с език. — Колко жалко. Все едно да обезобразиш Давид на Микеланджело.
Тя се разсмя — изтощена, но искрена, запленена от очарователния д-р Муньос. Добре де, знам, че ревността, която ме пронизваше, беше неуместна. Искам да кажа, че имах по-сериозни проблеми, за които да се притеснявам — полицията, която всеки момент щеше да се появи и да започне да задава въпроси за тази бъркотия, а и за касапницата на магистралата. Би трябвало да се притеснявам и за състоянието на лявата си ръка, но истината беше друга — ревност.
Към мен доближи друга лекарка. Беше по-възрастна, някъде около петдесетте и изглеждаше много строга. Двамата с нея със сигурност не бяхме спали заедно, затова тя не спомена нито прекрасното ми дупе, нито прекрасното ми рамо, нито прекрасната ми ръка.
— Моля ви, само ме превържете — казах аз. — Сложете превръзка на рамото.
Тя премигна изненадано, когато свали последния пласт марля от ръката ми.
— Трябва да ви види хирург — каза.
— Превържете я. Бързо. Трябва да вървя. И докарайте тук някой с клещи за метал.
— Повикала съм ги вече. Д-р Маккормик, настоявам да…
— Превържете проклетата ръка.
Бърборенето в съседната клетка затихна. Пресегнах се и отместих завесата. Джайме гневно обърна глава към мен, възмутен от инвазията. Брук беше покрита с чаршаф, оставящ открит разголения й задник. Срязаните джинси бяха смъкнати към глезените й.
— Виждал съм вече този задник, докторе — казах на Джайме. Брук, за нейна чест, не каза нищо. — Трябва да вървя, Брук.
— Защо?
Погледнах Джайме и докторката — д-р Саксън, според служебната значка, окачена на престилката й — която се грижеше за мен.
— Налага се да тръгвам. Трябва да намеря нещо, преди всичко да хвръкне във въздуха.
Брук не се възпротиви. Само обърна глава към мен, погледна ме и каза:
— Пази се.
— Моля ви, превържете ръката и бинтовайте рамото ми колкото е възможно по-бързо — помолих д-р Саксън. — Ако не го сторите, ще тръгна веднага.
— Трябва да подпишете…
— Зная. Давайте бумагите.
Тя се обади да донесат формулярите, с които щях да освободя болницата от всякаква отговорност за отказа ми от лекарска помощ. Джайме Муньос понечи да дръпне обратно завесата, но го спрях.
— Трябва ми кола — рекох, без да свалям очи от Брук. Тя кимна разбиращо. Бог да благослови това момиче.
— Джайме, дай ключовете от колата си на д-р Маккормик.
— Какво? — Той изглеждаше побеснял.
— Той се нуждае от колата ти. Дай му ключовете.
— Но защо? — Двамата с д-р Саксън се спогледаха.
— Не можем да ви кажем. — Доста прозрачният подтекст беше, че е много важно. Можеше ли да откаже? Бившата му любовница бе ранена; кавалерът й е осакатен и целият омазан с кръв. Очевидно не се укриват, след като Брук ще остане, за да се обяснява с полицията. Освен това, бях сигурен, че д-р Муньос си въобразяваше, че ако се съгласи, това може да бъде още една възможност за сближаване с прелестната Брук Майкълс.
Не трябваше да казвам, че съм виждал задника й.
— Моля те, Джайме, много е важно. — Тя сложи длан върху ръката му.
Д-р Муньос въздъхна. После смъкна ръкавиците си и мушна ръка в джоба, откъдето на бял свят се появи верига с ключове. Откачи няколко от тях и мушна останалото в здравата ми ръка.
— Колата е черен „мустанг“, паркиран точно пред спешното отделение. — Посегна пак да дръпне завесите, но аз отново го спрях. Този момък щеше да ме пречука, ако не изчезнех бързо.
— Брук, погрижи се документите на всяка цена да стигнат до полицията. Постарай се да им обясниш колко са важни. Не знам какво точно е останало в папките, но все пак…
Тя кимна. Джайме изчака още малко, след което най-после можа да дръпне завесата. Този път не го спрях. Чух как Брук му каза: „Благодаря ти“, след което не чух никакви гласове.
Д-р Саксън приключи с превръзката на ръката ми, разкопча ризата и заголи рамото ми.
— Имате късмет — каза, докато почистваше около раната. — Само ви е одраскало и вече се е покрило с коричка. Само ще го промием и ще ви сложа няколко лепенки…
— Чудесно. Щом е така, значи няма нужда сега да ме превързвате. — Започнах да обличам ризата си. — Много ви благодаря — казах на лекарката, която вдигна ръце в ням жест на капитулация. С извинителен тон допълних: — Ужасно бързам.
— Всички бързат, д-р Маккормик.
Но не и колкото мен, госпожо.
Една сестра донесе документите, които трябваше да подпиша, за да снема отговорността от спешното. Погледът й се закова на белезниците, които все още потракваха на дясната ми китка, докато подписвах.
Чух някаква суматоха в края на коридора. Промуших глава през пердето и погледнах натам. Двама полицаи разпитваха друга медицинска сестра. Скрих се обратно в клетката и попитах:
— Има ли друг изход оттук?
— Ами, коридорът заобикаля. — Саксън бе видимо смутена. — Точно отзад има изход към болницата.
— Кажете на ченгетата, че съм отишъл в хирургията.
Проврях се през пердетата на съседната празна клетка. Чух зад себе си гласа на Брук:
— Пази се, Нат.
Бих искал да я взема със себе си.
Отправих се към края на коридора, преминавайки от клетка в клетка. Някои бяха празни, други приютяваха хора — като че ли предимно мексиканци, които ми отправяха съзаклятнически погледи, докато минавах покрай леглата им. Най-после стигнах до дъното му. Бързо погледнах къде са полицаите и ги видях да беседват с д-р Джайме Муньос, който изглеждаше видимо раздразнен.
По-добре той, отколкото аз, казах си. След това завих зад ъгъла.
Вече на паркинга, натиснах бутона на дистанционното за колата и чух двойно бипкане някъде от дясната си страна. Мустангът беше паркиран в дъното на паркинга, по средата на две паркоместа. Бедният Джайме, беше го оставил там за по-сигурно, а сега някакъв еднорък тип щеше да му го отмъкне за едно кръгче. Сигурно беше много хлътнал по Брук.
Колата му наистина беше чудесна — само на една година, с осемцилиндров V-образен двигател и мощност над 300 коня. И, за мое нещастие, с пет скорости. Добре че умеех да придържам кормилото с колене.
Вмъкнах се вътре, включих четири и половина литровия двигател и превключих на първа. След минута бях на магистралата, забил скоростта на около деветдесет[1]. На кой му трябва лява ръка!?
След като подминах Сан Хосе, спрях на паркинга на крайпътен супермаркет. В батерията на мобилния ми телефон мъждукаше искрица живот, точно колкото за едно обаждане.
— Трябва да те видя. Къде си?
Отсреща настана тишина, докато тя обмисляше и премисляше решението си. После въздъхна и ми каза да отида при нея в университета.