Джошуа Спеноугъл
Изолатор (31)

Глава 30

Ех, Сан Франциско!

През прозореца на самолета постепенно се откри гледката на полуострова, проточил се като пръст, насочен на север, към Марин Каунти^[1]. Над наситеносините води на залива се извисяваше наелектризираната снага на моста Голдън Гейт^[2]. Виждах небостъргача на Трансамерика^[3] и кулите, обкръжаващи Ембаркадеро. Заливът бе изпъстрен с ярките платна на яхтите. Нищо не се бе променило, откакто бях напуснал града.

Изпитах желание да повърна.

Нямах никакво намерение да се срещам с Ейлийн Чен, въпреки че през последните часове мислите ми бяха почти непрекъснато заети с нея. Бях направил всичко възможно да зазидам надълбоко тези спомени, но докато чаках, нареден на опашката за коли под наем, изпитах угризения, че бях изхвърлил телефонния й номер. Не че щях да й се обадя, нито пък тя щеше да се съгласи да се срещнем. Пък и най-вероятно номерът отдавна бе сменен. Все пак, онези драсканици в бележника ми бяха последните тънки нишки, свързващи ме с един предишен живот. Да забравим някогашните си чувства — много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Опашката за коли под наем бе прекалено дълга, прекалено бавна и аз се бях замислил твърде много за неща, които би трябвало да не означават нищо за мен. За да отвлека съзнанието си от комплицираната д-р Чен, запалих джобния си компютър и изрових номера на единствения човек в Калифорния, когото със сигурност исках да срещна. Задраскайте това: единственият човек, на когото бях длъжен да се обадя. Ако разбереше, че съм бил на Западния бряг и не съм й се обадил… е, нямаше да се изненадам, ако земята се разтвореше да ме погълне.

И ето, тя вдигна телефона. Старческият глас проскърца в ухото ми.

— Натаниъл Маккормик — каза.

— Д-р Тоубъл. — Усетих как по лицето ми се разлива усмивка.

Побъбрихме няколко минути, обменяйки новините около нас самите. От доста време не се бях обаждал, така че отчетът за изминалите години запълни времето, необходимо на опашката да се придвижи с цели пет фута.

— И какво те носи в Сан Франциско?

— Ще се захвана с една работа тук.

— Работа? Да не би да искаш да ми кажеш, че си напуснал ЦКПЗ и преминаваш на работа в промишлеността?

— Не, не съм, макар че в ситуации като сегашната ми се приисква да го направя. Не, тук съм по работа на ЦКПЗ.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Всъщност, доста сериозно. Чула ли си за огнището в Балтимор?

— Четох нещо…

— Ами, свързано е с него. Ще ти обясня, като се видим.

Уговорихме се да се срещнем за обяд на следващия ден.

— Надявам се, няма да те притесня, ако те помоля да дойдеш в лабораторията? — каза д-р Тоубъл. — Графикът ми за утре е много натоварен, за съжаление. Ще отидем да обядваме нейде наблизо. Надявам се, нямаш възражения?

— Още ли си във Фермата? — попитах.

— Там съм. Същата сграда, същата лаборатория.

Е, в този случай, естествено, че имах възражения. Но казах:

— О не, разбира се, че нямам.