Джошуа Спеноугъл
Изолатор (66)

Глава 65

Заведението, в което седяхме, Туутс джаз, не приличаше много на джаз клуб — на подиума бяха сложени две маси, а забутаното до стената пиано имаше нещастен, изоставен вид — но предлагаше евтини питиета и евтина храна. Затова се отдадох на очарованието на местенцето, наслаждавайки се на храната и питието си. Хамбургер с пържени картофки за мен и салата с нещо, подобно на бобени зърна за Брук. За мен чаша чивас с лед и бира като разредител, а за нея — шестдоларова чаша шардоне.

— Изнамери най-скъпото питие от целия бар — прокоментирах избора й аз.

— Сръбвам си по малко.

— Хайде, не ме карай да пия сам.

— А това какво е? — Тя посочи чашата пред себе си, пълна с течност, имаща цвета на урина.

— Не се прави, че не разбираш.

Въведох я набързо в ситуацията с ПЕРВ.

— Не знам какво ни дава това, Нат. Разбира се, че ще следят за поява на усложнения с ПЕРВ.

— Но ако е свързано по някакъв начин с изнасилването? Ако вирусът е преминал у друг човек и е стигнал до Балтимор…

— Тогава е възможно да прилича на хеморагична треска. Би било по-трудно доловимо.

— Зная. Но може да си имаме работа с човешко-свинска химера, нали? Вирусът на ПЕРВ взема малко генетичен материал от човешки вирус и подивява.

— Няма биологичен смисъл. И как е стигнало до Балтимор? — възрази тя. — Разбирам, че искаш да очертаеш паралелите, но недей пресилва нещата. Рискуваш да видиш онова, което искаш, вместо реалността…

— Не съм идиот, Брук. Обучавали са ме за тази работа.

— Добре тогава. — Тя се облегна назад. — След като са те обучавали.

Като оставим настрана подигравателната забележка, Брук имаше право. Един от капаните, дебнещи всяко разследване — лабораторно или теренно — е изкушението да приемеш за вярна една хипотеза и като кон с капаци да се вторачиш в нея. Приемаш аргументите и фактите, които подкрепят хипотезата ти и отхвърляш онези, които не я потвърждават. По дяволите, това беше много типично за мен. Вече бях изпадал в тази клопка в лабораторията на Юрген преди десет години и май сега повтарях грешката си.

— Все пак е възможно да сме попаднали на мутирал ПЕРВ. Но наистина не трябва да отхвърляме и другите възможности.

— Да разбирам ли, че си съгласен с мен?

— Само казвам, че не съм против критичната ти преценка.

— Това е сериозно признание от твоя страна, Натаниъл, браво!

— Малка част от момчешкото ми очарование.

— Аха. Продължавай да си го повтаряш. — Тя се засмя.

Много скоро усетихме, че няма да се заседим в Туутс. Опитвах се да се преборя с третото си питие. Стараех се да преодолея меланхолията, резултат от смъртта на д-р Тоубъл и угризенията на съвестта си, че съм достатъчно безотговорен да се напия в момент, когато имам толкова много работа на главата си и че си позволявам да се увличам по прибързани заключения. Все още бях вкиснат заради колата. И, разбира се, заради онази дребна история с Ейлийн Чен.

— Свиха ми всичкото бельо. И онази страхотна синя вратовръзка. Задигнаха ми и окото на Буда, което си бях донесъл от Непал преди десетина години. Нали го знаеш онова нещо, дето е като огърлица? Никога не съм го носил на врата си, но си стоеше в багажа ми.

Брук ме погледна и леко поклати глава. Беше довършила първата си чаша вино, но почти не бе докоснала втората.

— И кой, по дяволите, би направил подобно нещо? — продължавах аз. — Кой би разбил посред бял ден кола, паркирана пред медицинския колеж на шибаната богаташка Калифорния? Голяма американска кола, ни повече, ни по-малко. Нали е странно?

Брук кимна.

— И са взели лентата, Брук. За какво им е притрябвала лентата?

— Взели са всичко.

— Правилно. Но са взели всичко друго само за да могат да задигнат видеокасетата.

— Откъде са могли да разберат, че тя е у теб?

— Ейлийн им е казала.

— Разбирам. И кои са те, Натаниъл?

— Не зная. Те. Някой, който не иска да научим повече за изнасилване, случило се в недрата на престижна болница.

— И кой би могъл да бъде това?

— Хората, които провеждат това изследване — казах, навеждайки се над масата към нея. — Ото Фалк, Ейлийн, хората от Трансгеника…

— Натаниъл…

— Същите онези, които убиха Гладис Томас, които отидоха в дома на Хариет Тоубъл в нощта на нейната смърт. Същите хора, които по-късно се върнаха там и изчезнаха, преди да успея да видя номера на колата им…

— Натаниъл!

— Какво?

— Пак го правиш.

— Кое?

— Трупаш произволни факти и градиш неоснователни хипотези.

— Просто се опитвам да разсъждавам.

— Пиян си.

— Вярно. Но, Брук, там, на Изток, има някакъв вирус, който убива хора. Хариет Тоубъл е мъртва…

Усетих, че дрънкам прекалено много. Сграбчих чашата си и ударих яка глътка. Лицето на Брук се смекчи.

— Разбирам те. — Тя се пресегна и докосна ръката ми. — Но все още не разполагаме с достатъчно информация, нали? Прав си, че всичко е много странно. Не мога да разбера защо д-р Тоубъл е съхранявала тази видеокасета и защо не я е извадила по-рано на бял свят. Тя е — била е — сериозно ангажирана с този проект. Защо не е реагирала по-рано, ако е знаела?

— Може би не е знаела.

— И защо другите изследователи не са докладвали за случая от видеозаписа? Това не би дискредитирало целия проект. Изнасилвачът е щял да отиде зад решетките и те са могли да се измъкнат сухи от цялата тази история.

— А мислиш ли, че семействата на другите болни биха се съгласили да оставят намиращите се във вегетативно състояние свои близки под контрола на изследователи, които не са в състояние да предотвратят дори и изнасилване?

Това я смути и тя смени темата.

— Може би Хариет Тоубъл е единственият член на ръководния екип, който е видял записа?

— А може би ти приказваш само врели-некипели.

— А може би всичко си има перфектно обяснение — отвърна тя. — Нали и двамата знаем много добре колко стриктно АХЛ контролира подобни изследвания? Всичко трябва да бъде прецизно документирано. Ако има нещо нередно, още повече такава голяма конспирация, те със сигурност трябва да знаят. Ще им се обадя утре, за да разсея съмненията ти. Няма как да не знаят за смъртта на тази жена.

— Няма да научиш нищо от тях. Всички, които са свързани с проекта, са подписали споразумения за неразгласяване.

— Имам приятели в АХЛ — каза тя.

— Наистина ли вярваш, че съществува разумно обяснение на цялата тази история, Брук?

— Хайде да вървим — внезапно каза тя. — Утре ще обсъдим всички детайли. Сега не ми се мисли повече за това.

Последвах Брук обезсърчен, доста пиян и с бунтуващ се стомах. Изнасилване, Хариет Тоубъл, Трансгеника, Гладис Томас, Бетъни Реджиналд. Една голяма конспирация. Точно така, Натаниъл. Точно така.

 

 

— Не мога.

— Защо? — попитах, опитвайки се да пъхна носа си във врата на Брук.

— Не по този начин. Не и когато си пиян.

— Не съм пиян.

— Престани, Нат.

Отдръпнах се от нея и се изтърколих на другия край на дивана.

— Днес беше един много дълъг ден — каза тя.

— Вярно.

— Не искам да започне по този начин.

— А искаш ли въобще нещо да започне?

Брук не ми отговори. Вместо това се изправи и тръгна към вратата на стаята си. Там се спря и ме погледна.

Сигурно изглеждах ужасно. Бях облечен с бельо в защитен цвят, което носех трети ден. Ризата и блейзърът ми бяха свидетели на всичко от самото начало — от тялото на Гладис Томас до тялото на Хариет Тоубъл и сълзите на Ейлийн Чен.

Всичко, което исках в този миг, бе да притисна Брук до себе си. За съвсем малко да отпусна глава в скута й. Майната им на болестите, болните хора и мъртвите наставници. Майната й на Ейлийн и проклетите й амбиции. Ейлийн, която имаше нужда само от рамо, на което да поплаче и нищо друго. И накрая, майната ми и на самия мен, задето бях допуснал всички тези подлудяващи мисли. Бях изпаднал в патетично настроение.

— Лека нощ, Натаниъл — каза Брук и затвори вратата след себе си.

Плуващ на вълните на самосъжалението, толкова дълбоки, че не намерих сили да прогоня котарака, потънах в сън.