Джошуа Спеноугъл
Изолатор (83)

Глава 82

Чух да се отваря врата.

— Иисусе! — достигна до мен мъжки глас.

Обърнах се. Маска и престилка, казах си. Идеална маскировка.

— Хай — казах.

— Хай — отвърна мъжът. Носеше очила, зад които можех да видя любопитно святкащите му очи. — Кой, по дяволите, сте вие?

— От лабораторията на д-р Тоубъл. — Направих лек, приветствен жест. Човек не се ръкува в стерилна среда. — Йоник… Гладуел — добавих.

— О, дошли сте с преносвачите — предположи той.

Аз се съгласих.

— Да. Исках само да хвърля един поглед. Ако не възразявате.

— Нищо против. Измихте ли се, преди да влезете?

— Разбира се.

— Чудесно. Аз съм Бил Дайсън, ветеринар. Не си спомням името ви. Нов ли сте?

— Да, нещо такова. Работех с д-р Тоубъл в другата й лаборатория в университета. Но се прехвърлих тук след като… Нали знаете за д-р Тоубъл?

— Да. Много жалко.

— Наистина. Но сега се налага да се проверяват клиничните експерименти и някои от нас бяха пренасочени. Всъщност, аз исках да ме пренасочат към тази работа.

— Кой не би искал?

— Може би прасетата нямат такова желание.

Бил Дайсън като че ли не намери шегата ми за сполучлива. Седна на стола и се загледа в мониторите.

— За пръв път ли сте тук?

— Да.

— Искате ли да ви разведа наоколо?

— С удоволствие — казах.

Дайсън прещрака управлението на камерите, показващи кочините на прасетата. Разходката щеше да бъде телевизионна.

— Не знам какво са ви обяснили досега.

— Не много. Получавах образци и ги тествах. Само през последната седмица. Оттогава ме прехвърлиха в микробиологията.

— Казахте, че името ви е Йоник?

— Да.

— Странно име. Откъде идва?

— От Скандинавия.

Скандинавия?

— Страхотни момичета има там.

— Не знам. Аз съм от Уисконсин.

— Аха. Излизах с едно норвежко гадже. Висока шест фута и се интересуваше само от секс…

— Страхотно. Всички прасета имат еднакви имена. Клонирани ли са?

Дайсън замълча за миг и въздъхна, вероятно защото го отклоних от любимата му сексуална тематика.

— Да, прав сте. Берта е едната линия, а Аби — другата. Имаме още две халета, общо шест котила.

— А къде са потомците на Аби?

— Ами, те… Не са ли ви казали за Аби?

— Не.

— Е, най-общо казано, Аби се оказа болна. Съответно и всичките й клонинги бяха болни. Унищожихме ги.

— Кога?

— Преди близо година. — Той ме погледна. — Човече, тука много внимават да не се разпространява информация. Не казвай никому, че съм ти казал за Аби. Ти си в отбора, ама все пак… — Гласът му затихна.

— Но ти каза само, че е била болна.

— Аха. Дори и това.

Смених темата.

— Какво има в съседната постройка?

— О, там пазят майките, преди да ги оплодят. Те могат да излизат навън, докато прасетата тук, тези, които отглеждаме за органи, не бива да си показват носовете навън. Наоколо има прекалено много рискове от зараза.

— И каква е процедурата?

— За кое?

— За създаване на тия юнаци тук — посочих екрана.

— Много проста. Нали знаеш за работата на Фалк?

— Повече или по-малко. Както ти казах, занимавам се само със заболяванията. Не ни казват много-много какво се случва от другата страна на стената.

— Всичко ще бъде публикувано в статия, която ще се появи в Нейчър след по-малко от година. Така поне се надяваме. Просто дебни Нейчър.

Реших да полаская самолюбието му.

— Защо да чакам публикацията, когато мога да го науча директно от един от гениите, които са участвали в целия процес?

Той се засмя. Ставахме все по-близки.

— Ами, Фалк изнамери способ да отстранява повърхностните антигени от свинските органи. Откри го донякъде с моя помощ. Тези антигени са в основата си захари в тъканите на прасетата, които сигнализират, че са именно прасета, а не хора. Фалк откри гените, отговорни за това и успя да ги отстрани. За щастие, у хората няма подобен ген за тези захари, затова не му се наложи да вмъква човешки гени там, откъдето са махнати свинските.

— Късмет.

— И не само. Вземаме оплодена яйцеклетка, проверяваме дали гените, отговорни за създаването на тези повърхностни антигени са отстранени и произвеждаме няколко копия на новия ооцит. Обикновено оставяме процеса на делене да се развие до етапа на шестнадесет клетки, преди да се забележи каквато и да било диференциация. Така получаваме шестнадесет стволови клетки.

— Всяка от които може да се превърне в прасе. И органите на всички тези прасета ще бъдат без повърхностните, защитни антигени.

— Точно така. Но ние се нуждаем от тонове клетки. Затова вземаме тези клетки и ги вмъкваме в яйцеклетки, от които сме отстранили генетичния материал. След което пораздрусваме яйцеклетките с електричество и те започват наново да се делят.

— Също като при Доли. — Клонираната овца.

— Да. Но все още не оставяме яйцеклетките да се развият до ембрион. Стараем се да получим максималния възможен брой копия. Когато яйцеклетките достигнат етапа на шестнадесет клетки, ги разделяме. След това вземаме тези нови шестнадесет клетки и ги поставяме в нови шестнадесет яйцеклетки без генетичен материал, караме ги да започнат да се делят и така нататък. Шестнадесет пъти по шестнадесет по шестнадесет.

— Колко пъти повтаряте процедурата? Стимулирате деленето на клетките, после го спирате и пъхвате всяка една клетка в нова яйцеклетка?

— Много. В момента имаме около две хиляди замразени бластоцисти. — Бластоцистът е ранният стадий на ембриона. — И това за всяка линия, за всяка свиня. Процесът на клониране не е никак ефективен, така че се нуждаем от колкото е възможно повече яйцеклетки. — Той си поигра с бутоните на видеомониторите. Стори ми се, че започва да се отегчава. — След това правим онова, което всеки глупак, разполагащ с нужното оборудване, може да направи.

— Процеса на клониране.

— Аха. Вземаме генетичния материал от тези бластоцисти и го вкарваме в яйцеклетки, от които сме отстранили генетичния материал. Само че този път не оставяме новите оплодени клетки в стъкленици на петри. Стимулираме ги и ги поместваме в утробите на приемни майки.

— За това ли са другите постройки? Да държите там приемните майки?

— Не. Убиваме ги веднага, след като износят прасетата. Не искаме да поемаме никакви рискове с естествено раждане, защото свинете имат навика да се търкалят върху поколението си. И правим цезарови сечения.

— А къде са генетичните оригинали? Оригиналните свине?

— В друга постройка. Пазим ги, в случай че се наложи да се върнем назад и да проверим процедурите.

— Всичките ли са женски?

— Аха. По-лесно се работи с тях. А пък за органите няма никакво значение.

— Майката Природа не се грижи за равенството между половете.

— Наистина. Ако не внимаваме, може да се стигне дотам, че след стотина години мъжете да са на изчезване.

— Какво ли ще стане тогава с „Футбол в понеделник вечер“?

Видях усмивката да проблясва в очите му. Натисна още няколко бутона около видеомониторите. По екраните им се сменяха образи.

— Приятно е да си говори човек с теб — каза той. — Трябва да проверя другите прасета. Искаш ли да дойдеш с мен?

— С удоволствие. — Почудих се на лекотата, с която новооткритият ми приятел споделяше информация. От друга страна, не трябваше да се изненадвам. Намирахме се в забравено от бога място; всички входове бяха защитени с електронни ключалки. Освен това беше много малко вероятно Фалк или Карингтън да са уведомили всички свои служители за възникналите проблеми.

Дайсън плъзна картата си през черния панел. Вратата прещрака и ние минахме през крилото на Аби, покрай празните кочини, грижливо почистени от всякакви нечистотии или остатъци от талаш. Всичко блестеше от чистота.

— Защо са празни тия кочини? — попитах. — Не сте ли започнали нова линия, след като Аби е… си е отишла?

— Предполагам, че някой е проявил прекалено суеверие. Пък и не знаем откъде се е появила инфекцията, затова засега тук не се допускат никакви животни.

— Но ние минаваме през тези помещения.

— Четири пъти сме дезинфекцирали всичко тук. Чисто е. Не знам, според мен е безопасно. Но както ти казах, някои са суеверни.

Достигнахме края на пътеката.

— Позволи на мен — казах и прокарах картата си през черния панел. Исках Дайсън да види, че имам всички необходими права на достъп. Да му вдъхна доверие към себе си. Високата степен на сигурността поставяше и някои въпроси.

— Как бихте се измъкнали оттук, ако случайно възникне пожар? — запитах, когато се озовахме в друго преддверие, пълно с маски, престилки и ръкавици.

Той започна да смъква предпазното облекло. Стомахът ми се сви, когато започнах на свой ред да се събличам. Бях се чувствал много комфортно под прикритието на защитното облекло и не бях помислил, че ще се наложи да го сваля. Но нямах избор.

Когато Дайсън си свали маската, видях на лявата страна на долната му челюст голям белег от рана, достигащ устата му. Не приличаше на белег от изгаряне, по-скоро на нещо, което е било раздрано и после съединено. Всеки си има по нещо за криене, премина през ума ми.

— Ако си прасе, няма измъкване навън. Ако си човек, предполага се, че системата за защита ще се изключи. Но не бих разчитал на това. — Обърна се към мен и ме погледна. — Хората тук са направо параноични. Радвам се, че съм тук, далеч от централното управление, макар че — той кимна с глава към външната врата — чувам, че част от екипа на централата ще се мести тук. — Постави ръцете си под крана на мивката и натисна педала, за да пусне водата. — Ще го преживея все някак. След две години ще си взема акциите и ще се оттегля нейде към Хумболт или на друго подобно местенце. Може би ще си заформя една малка ветеринарна практика.

— Добре звучи.

— Нали?

Дайсън ме загледа, докато миех ръцете си.

— Нападна ме куче — каза.

— Какво?

— Лицето ми. Видях те да се заглеждаш. Нападна ме един питбул, още когато бях малко дете. Почти ми откъсна бузата. — Не знаех какво да кажа и мълчаливо се съсредоточих върху ръцете си. — И след това реших да стана ветеринар. Представяш ли си?

Дайсън постави картата си в панела и отвори вратата, водеща навън. Толкова много ключалки. Докоснах притеснено с ръка картата на Трансгеника, която висеше на врата ми. Ами ако някой провереше записите от системата за контрол на достъпа и откриеше, че мъртвата Хариет Тоубъл се разхожда из помещенията и отваря врата след врата?

Пресякохме малка павирана алея. От другата й страна, над затревения терен, се издигаше друга продълговата постройка.

— Това ли е мястото на другите кочини? — попитах.

— Да. И онази сграда също. — Той посочи още едно здание, стърчащо насред пасището, на около тридесетина ярда по-нататък. От дясната ни страна имаше по-голяма, двуетажна квадратна постройка, а трите постройки с кочините се простираха като лъчи радиално около нея, като листата на цвете. Познах квадратното здание, пред което бе спрял камионът, макар че той не се виждаше от мястото, където стоях в момента.

— Какво се помещава тук? — попитах, сочейки квадратната постройка и веднага осъзнах грешката си.

— Лабораториите и операционната зала. Има и канцеларии. Мислех, че вече си бил вътре, нали си помагал в пренасянето.

— Само в лабораториите. Казаха ми, че мога да поразгледам наоколо и първото нещо, в което влязох, беше постройката с кочините. Освен това, всичко тук е малко объркващо. Опасявам се, че ако съм сам, бих могъл да се загубя.

— Случва се — каза той, но ми се стори, че не успях да го убедя.

Внезапно чух звън. Първоначално не можах да определя откъде идва звукът — нещо подобно на техномузика — но после забелязах Дайсън да мушва лапа в джоба на панталона си.

— Има ли сигнал тук?

— Това е единственото място в долината, където има покритие. Вероятно затова са го избрали. — Долепи телефона до ухото си. — Ало? — Заслуша се и след това каза: — За мен нещо китайско.

Сега беше моментът. Потупах го по рамото и му махнах с ръка. Съсредоточен в телефонния си разговор, той разсеяно ми махна, след което ми обърна гръб. Но когато почти стигнах до постройката, приютила лабораториите и офисите, хвърлих поглед през рамо и видях как ме наблюдава, а белегът му лъщеше под лъчите на залязващото слънце.