Джошуа Спеноугъл
Изолатор (45)

Глава 44

Изкачвах бавно изтритите от годините стъпала до третия етаж на Хейлмановата сграда. Нищо не се бе променило откакто ги бях изкачил за последен път преди осем години. Имах чувството, че познавам някои прашинки.

Както вече споменах, лабораторията на Хариет Тоубъл бе първата, в която бях работил. Може би щях да остана там, ако тя не ме беше убедила, че мога и трябва да разширя сферата на практическите си знания. Неведнъж през годините, особено в началото, съм си задавал въпроса дали тя не е прозряла някои черти на характера ми и не ме е убедила да отида другаде, единствено за да предпази себе си и лабораторията си от неприятности. Но с течение на времето все повече се убеждавах в нейната лоялност.

Подминах администрацията на департамента по микробиология и ускорих крачка, като се надявах да избегна нова среща като тази с Джена Натансън. От двете страни на коридора се редяха вратите на лабораториите. На всяка от тях имаше табелка с името на водещия изследовател, на докторантите и специалистите, минаващи следдипломната си квалификация там. В ъгъла, простирайки се на по четири метра във всяка посока, се разполагаше лабораторията на Хариет Тоубъл. Влязох вътре.

Сред лабиринта от лабораторни маси видях тридесетинагодишен мъж, вероятно правещ постдокторската си специализация и млада жена, която би трябвало да е дипломантка. Той се бореше с компютър, а момичето, нахлузило ръкавици, титруваше някакъв гел, една от най-досадните рутинни дейности в лабораторията.

В дъното имаше дървена врата с малка месингова табелка, на която бе гравирано: Хариет Тоубъл, доктор по медицина, доктор на науките. Почуках и отворих вратата.

— Д-р Тоубъл — казах.

Тя седеше зад отрупано с бумаги бюро. Кабинетите на почти всички доктори изглеждат по този начин; никой учен или лекар, заслужаващ това име, не би допуснал да бъде заварен в разтребен офис. Акуратно подреденият офис подсказва за неправилно степенуване на приоритетите.

— Натаниъл — отвърна тя.

Не стана от мястото си, затова аз пристъпих до нея, наведох се и я прегърнах. Колкото и дребна да беше, имах чувството, че още се е смалила от последната ни среща насам. Все пак, времето я бе пощадило и тя изглеждаше твърде енергична за жена, прехвърлила седемдесетте, която детския паралич е приковал от малка към инвалидната количка.

— Радвам се да те видя — каза, — много, много се радвам.

Да пукна, ако срещата с тази жена не ме изпълваше с вълнение. Колкото и да мразех Калифорния, струваше си да дойда дотук, само заради срещата с Хариет Тоубъл. Почти си струваше.

Прекарах известно време в дрънкане на глупости — за ЦКПЗ, за сушата, налегнала напоследък източното крайбрежие и за любовния ми живот. Но думите бяха като балсам за душата ми, изтънчена храна, която двамата с д-р Тоубъл поделяхме. Наслаждавах се на мига; изглежда, че тя също се наслаждаваше. Накрая попита:

— Е, д-р Маккормик, казвай какво те носи насам?

В рамките на две минути й разказах най-същественото.

— Добре, ще успеем да го обсъдим по време на обяда. Доста неща се промениха откакто си отиде. Видя ли лабораторията?

— Каквото можах от входа на коридора до кабинета ти.

— Разраснала се е, Натаниъл. Взех и съседните помещения на Копелман, след като Хенри напусна и замина за Северна Каролина. Нека ти покажа.

Изправи се и се опря на патериците, които бяха подпрени до бюрото й. Премествайки с труд недъгавите си крака, наследство от полиомиелита, се насочи към вратата, а аз я последвах. Влязохме обратно в лабораторията и тя ми посочи с жест на брадичката трите реда маси и двамата си помощника, трудещи се в помещението.

— Продължаваме да работим по някои теми още от твое време. Мутации на вируса на СПИН и резистентност към лекарства. Йоник — кимна към постдокторанта — работи над материал, който ще публикуваме през някой от следващите месеци в Медицински журнал на Нова Англия. Йоник, Лейла, това е д-р Натаниъл Маккормик, някогашен мой студент. Сега е един от ония, които колят и бесят в ЦКПЗ.

Думите на д-р Тоубъл ми придадоха неочаквана тежест, въпреки всичките житейски несполуки. Обичах я за това й качество.

Йоник и Лейла промърмориха нещо, приличащо на поздрав. Някъде отзад бръмчеше центрофуга. Господи, казах си, толкова отдавна не съм бил на място като това. Миризмите, звуците… всичко бе толкова познато, нещо като да се завърнеш у дома.

— Натаниъл, мисля, че това тук много ще ти допадне.

Влачейки патериците по покрития с плочки под, тя се упъти към съседната стая. Тя се оказа по-малка, но много по-добре оборудвана: имаше нов хроматограф, работещ под високо налягане, компютър на всяко работно място и молекулярна центрофуга в ъгъла. Нова, скъпа техника.

— Положителните страни да работиш с частния бизнес. — Бръчките й се събраха в усмивка. — Имаме много приличен бюджет.

Чух някой да чука по клавиатурата на компютър в далечния край на помещението.

— Частният бизнес ли? — попитах, но изглежда нещо бе отвлякло вниманието й. — Нима сега работиш за Империята?

Тя се усмихна и отново се върна при мен.

— Чувал ли си името Трансгеника? Компанията?

— Звучи познато. Нещо, свързано с ксенотрансплантациите.

— Продължаваш да следиш новините, виждам.

— Донякъде.

Ксенотрансплантациите представляват трансплантации на органи и тъкани между различни биологични видове. Някои от тях са вече широко разпространени, например, трансплантацията на сърдечни клапи и кожа от свине. Но от Трансгеника си бяха поставили по-високи цели: трансплантация на цели органи. Подобен род експерименти се провеждаха от много години, но без особен резултат. Първият регистриран подобен опит е бил направен в Германия, в началото на 20-и век от лекар на име Унгер. Той се опитал да присади на човек бъбрек от маймуна. Реципиентът починал почти веднага, след като имунната му система въстанала и кръвта се съсирила във вените му. По-късно, през 20-те, един американски лекар трансплантирал агнешки бъбреци на човек. Пациентът живял девет дни. Напредък, но много далеч от целта. Като се има предвид, че по онова време дори идеята за кръвни групи е била новост, резултатите са били впечатляващи.

Бъбреци от примати, от агнета, от мъртви пациенти — познанията ми се простираха дотук. Горе-долу това можех да си припомня от лекциите по трансплантиране, които бях посещавал преди десетина години.

— Значи работиш за Трансгеника, така ли?

— Работя с тях. Успяха да издействат голяма субсидия от Националния институт по здравеопазване и сериозни инвестиции от Спанна фармасютикъл за целите на техните изследвания. Парите от Института по здравеопазване НИЗ са отпуснати целево за изследване на рисковете от междувидови зарази — вируси, приони и други, всички ония кофти нещица, с които се занимаваш. Имаха нужда от някой независим, който да наблюдава работата им. Предложиха ми и аз се възползвах от възможността.

— Поздравления — казах, макар че, познавайки ситуацията по принцип, можех да си представя доста добре докъде се простира независимостта на д-р Тоубъл. — В какъв стадий са нещата? Стигнали ли са до клинични тестове?

— Предполага се да преминат в трета фаза — непосредствено преди одобрението на Агенцията по храните и лекарствата — след по-малко от година. Много е интересно. Изследваме всяко късче тъкан от реципиентите, но досега не сме намерили нищо. Пациентите са съвсем чисти.

— Кои са реципиентите?

— Чувал ли си за Ото Фалк? — пренебрегвайки въпроса ми, попита тя.

Името ми бе много добре познато и той, разбира се, не беше един от реципиентите. Фалк беше много известен хирург, специалист по трансплантации, дошъл в университета от Джон Хопкинс преди петнайсетина години. Беше ревностен привърженик на ксенотрансплантациите. Именно на неговите лекции бях научил за ранните експерименти в тази област.

— Слушал съм негови лекции едно време — казах. — Значи работиш с прасета? Доколкото си спомням, Фалк обожаваше прасетата.

— Да. Те са най-близко до човека по размер и морфология на органите. Прасетата, животинската аристокрация.

Човекът в другия край на лабораторията тихо изруга.

— Колко човека работят по задачата на Трансгеника? — попитах, докато се опитвах да разгледам по-добре жената, скрита зад отрупаните с каталози и бутилки с реактиви рафтове. Бях чул достатъчно ясно гласа, за да съм сигурен, че е жена.

Д-р Тоубъл не отговори на въпроса ми.

— Хайде да вървим да обядваме — каза тя. — Вече е почти два, а аз не съм сложила троха в устата си от сутринта. След това ще ти разкажа всичко, което те интересува.

Жената отново изруга. Чух я да отмества стола си и да тръгва към нас покрай рафтовете. Заобиколи ги и замръзна на място, когато ме видя. Аз пък за момент помислих, че ще умра.

— Здравей, Натаниъл — каза тя.

— Ейлийн…

Настъпи мъртва тишина, нарушена накрая от д-р Тоубъл.

— Д-р Чен е част от нашия екип.

Кимнах. Не бях в състояние да кажа каквото и да било.

— Как я караш? — попита Ейлийн.

— Горе-долу. — Гласът ми трепереше.

— На обяд, Натаниъл. Кафето ще затвори след пет минути. — След още една пауза д-р Тоубъл отново ме подкани да вървим на обяд.

— Радвам се, че те видях — каза Ейлийн, докато излизахме от лабораторията.

Аз само кимнах.

Вече в асансьора, Хариет Тоубъл ме хвана за лакътя.

— Съжалявам, Натаниъл. Ейлийн не трябваше да е в лабораторията днес. Освен това не беше на обичайното си място. Ако знаех…

— Всичко е наред. Беше много отдавна. — Но не достатъчно. Никога нямаше да бъде достатъчно отдавна.