Джошуа Спеноугъл
Изолатор (48)

Глава 47

Докато стигна до сградата, където се помещаваше службата на съдебния лекар, докато се оправя с охраната и намеря пътя си към сутерена в лабиринта от коридори, стана три часа. По това време би трябвало патолозите да са доста напреднали с аутопсията на Гладис Томас.

И наистина бяха. Можех да го видя през големия стъклен прозорец, отделящ административните помещения от залата за аутопсии. Вътре забелязах трима души, облечени в престилки, с маски и ръкавици. Двама бяха наведени над тялото, а третият надничаше през раменете им. Наблюдателят, който имаше по-скоро женска фигура, ме забеляза и ми махна с ръка да мина надясно. Беше Брук. Тръгнах да заобиколя бюрата. Всички бяха празни с изключение на едно, зад което полуумряла седеше жена на средна възраст с типичния вид на секретарка. Намерих вратата с надпис „Зала за аутопсии“ и се вмъкнах в преддверието, изобилстващо от престилки, маски, ръкавици и други подобни. Друга врата, облепена с всички възможни предупреждения за опасност от зарази, водеше към самата зала. Облякох се и отворих вратата.

Брук ме очакваше.

— Доста време ти отне.

— Самият Дедал^[1] не би могъл да сътвори по-объркващ лабиринт.

— Кой?

— Няма значение.

Тя ме поведе покрай две маси за аутопсия от неръждаема стомана, на едната от които лежеше покрито с чаршаф тяло. Другата бе празна. На третата маса лежеше Гладис Томас, която вече никак не приличаше на себе си: гръдният й кош бе разтворен и вътрешностите й лежаха на масата, на половин метър разстояние от останалата част от тялото.

Брук ме представи на доктора. Луис Гонзалес бе към края на двугодишната си специализация по съдебна медицина и патология. Санитарят, младеж на име Питър, не изглеждаше никак доволен, че се намира на това място. Първото нещо, което ме попита д-р Гонзалес, след като се представихме, беше:

— Наистина ли е ебола? Имам предвид онова в Балтимор.

Питър, оплескан до лактите в кръв, спря да работи в очакване на отговора ми.

Брук ме погледна и каза:

— Вече им казах, че не е, Нат.

— Просто искаме да знаем всичко, което е известно по случая — каза Гонзалес, докато претегляше черния дроб и си отбелязваше нещо.

Обясних им, че не знаем какво точно представлява балтиморският вирус и че няма основания да се притесняват точно това тяло да е заразено с… ами, с каквото и да се окаже онова в Балтимор.

— Точно това им казах и аз — обади се Брук.

Гонзалес я погледна:

— Изплашихте ни до смърт, когато позвънихте. След като се разчу, никой, освен мен и Питър, не искаше да се заеме с това тяло.

— Аз не исках — каза Питър.

— Но ти си смело момче и ще постигнеш много в живота — отвърна Гонзалес.

— Д-р Гонзалес, кажете, моля, на д-р Маккормик това, което казахте на мен. — Брук се доближи до масата.

— Това е само мое мнение — поколеба се Гонзалес. — Няма да говоря официално.

— Разбирам — казах.

— Ами — започна той, загледан в лежащия пред него труп. — Смъртта е настъпила от асфиксия^[2], това е сигурно. Видели сте я, нали?

— Да.

— Разгледахте ли добре контузиите?

— Не. Детективът не ми позволи да я докосна.

Ръката на Гонзалес ме насочи към тялото на Гладис и аз за пръв път можах да видя по-подробно покойната.

Само човек, който не се е нагледал на смърт, може да мисли, че тя носи умиротворение. Устните на Гладис Томас бяха така подути, сякаш държеше в тях малина. Очите й бяха отворени и ако бе жива, щях да кажа, че изглежда изплашена. От раменете към гръдната й кост и надолу през коремната кухина имаше голям разрез с формата на буква „Y“. Късове плът, подобни на криле на умряла птица, бяха хлътнали в пустата й телесна кухина. Беше гротескно.

Гонзалес хвана с ръце главата й и я обърна на една страна, откривайки врата.

— Направихме много снимки на главата и врата, но нека погледнем… — Взе маркуч и изплакна мястото. — Още сутринта взехме всички проби от драскотините и следите от въжето. Вече са в лабораторията и едва ли ще имаме резултат по-рано от няколко дена. — Посочи ми врата на мъртвата. Бе разрязан и плътта около трахеята бе разтворена. Той разголваше пласт след пласт мускулатура, обръщайки ги надолу към гърдите, където те падаха подобно на лигавник.

— Видели сте я висяща на въжето, нали?

— Да.

— Видяхте ли примката?

— Видях я.

— Тогава сигурно сте забелязали, че възелът не е от най-добрите. Не е изненадващо, напоследък никой не знае как да завърже свестен възел. Още по-малко такава… — Той не довърши мисълта си. — Искам да кажа, че не е умряла от счупване на врата. Задушила се е.

— Ясно.

— Но погледнете тук. Виждате ли? — Той грижливо съчлени обратно врата и прекара пръст по посинелите черти. — Имаме две следи от охлузване. — Посочи ми обръча, обвиващ врата като грозен опушен гердан. Имаше и още едно, по-леко охлузване, малко над първото. Наистина трябваше да се вгледам, за да забележа разликата.

— И какво? — попитах.

— От уврежданията на сънната артерия и подезичната кост изглежда, че причина за смъртта е тази, по-долната следа. Горното охлузване не е навредило. Вижте тук: няма спазъм на сънната артерия толкова високо.

Вгледах се в купчината плът на масата пред себе си и за миг видях в нея жената. Жива, само преди двадесет и четири часа. Плачеща, суетяща се, вкопчила се в Брук. А сега лежеше пред мен, разчленена като животно в кланица. Контрастът бе твърде шокиращ. Затворих очи и се постарах да изтрия от съзнанието си образа на живата Гладис Томас.

Тя е мъртва, Маккормик. Просто мъртва.

— Д-р Маккормик? — Видях, че Гонзалес е спрял и ме гледа.

— Да. Гледам внимателно. — Разрових се из познанията си по анатомия и патология в желанието си да открия разликата между сънна артерия със и без спазъм. Безнадеждна работа. Въпреки това кимнах. — Да, виждам.

— И така, нашата жертва не е направила най-добрия възел — продължи Гонзалес. — Предполагам, че не е скочила от стола, за да разбере, че въжето не е достатъчно опънато, след което да го е нагласила и направила втори опит.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че я е убило това, което е оставило тази, по-ниската следа.

Нещата започнаха да се проясняват.

— Продължавайте, докторе.

— Тази следа е оставена от примка, която е била издърпана в хоризонтална посока и е причинила основните увреждания. Това е долната следа. Горната следа е оставена от друга примка, която е била сложена по-късно, след като долната е нанесла пораженията. Виждате ли как охлузванията са доста по-повърхностни от тези на долната? Това е защото вече е била мъртва, когато е направено това. Трябва да погледнем снимките, направени на място, но съм готов да се обзаложа, че въжето, на което е висяла, съответства на следите, оставени от по-горната примка.

— Което означава, че е била убита от нещо, пристегнало врата й хоризонтално.

— Точно така. Не е напълно невъзможно да го е направила сама, но би трябвало да се е наклонила много настрани от стола, за да се получи подобна хоризонтална следа от пристягане.

— Да го кажем откровено: изглежда сякаш някой е застанал зад нея, стегнал е врата й с хоризонтална примка и я е задушил до смърт. Това ли искате да кажете? — попитах.

Гонзалес се отдръпна от тялото.

— О, аз не съм ченге и не мога да твърдя такива неща. Казвам само на мен на какво ми прилича.

— Аз само ви моля да кажете каквото мислите.

Настъпи неприятна тишина.

— Луис, ти вече ми го каза — обърна се към него Брук.

— Но ти си само един човек. Ще кажа на теб, ще кажа на него и после шефът ми ще започне да ми търси сметка от къде на къде, по дяволите, си позволявам подобни заключения. — Той въздъхна. — Добре, но да се разберем — това е абсолютно неофициално.

— Нямаш проблеми — казах. — Аз съвсем не съм официално лице. По отношение на криминалните разследвания съм възможно най-далече от официалното. Аз съм само един дребен служител на общественото здравеопазване, който се старае да предпази хората да не се разболеят.

— Окей — въздъхна отново Гонзалес. — Това, което мисля, е, че който го е направил, не е успял да прикрие удушаването по най-добрия начин.

— Значи мислите, че е била убита.

— С риск да се поставя в неудобно положение, бих казал, че е така. Но както вече казах, не е направено по най-добрия начин. Не е особено трудно следите от примките да се нагласят така, че да съвпаднат, но не са го направили. — Погледна ме. — Този, който го е направил, е бил небрежен.

— Или не се е притеснявал, че ще разберем — казах аз.