Джошуа Спеноугъл
Изолатор (20)

Глава 19

На излизане от „Балтимор Хевън“, който беше същински пъкъл, се спрях до бюрото на жената, която, колкото и невероятно да ви звучи, продължаваше да дърдори по телефона. Почуках по масата, което предизвика желания ефект — тя прекъсна разговора и се притесни.

— Разрешено ли е на обитателите тук да имат собствени мобилни телефони?

— На стената зад вас има телефонен автомат — осведоми ме тя с гаден глас.

Погледнах нататък. Разбира се, в преддверието имаше телефонен автомат.

— Не питам за това.

Тя най-после се откъсна от телефона, разтършува се из чекмеджетата на бюрото си и измъкна свитък опърпани листове хартия. Прелисти ги, измъкна един и зачете: „На обитателите е забранено да притежават средства за персонална комуникация (пейджъри, мобилни телефони) за периода на престоя им в «Балтимор Хевън».“ Прибра обратно листа в папката и обясни:

— Това е, за да не могат да търгуват с наркотици.

Не можах да схвана какво би им попречило да използват за същата цел телефонния автомат на стената и точно да й го кажа, когато забелязах, че автоматът беше без микрофон и говорителче. От двете дупки на слушалката стърчаха снопчета кабели. Отново се обърнах към жената.

— Може ли да ми покажете кухнята и мазето?

— Защо?

— Трябва да проверя капаните.

Тя погледна демонстративно часовника си, след което ми отправи отработена пренебрежителна гримаса:

— Можете да почакате тук д-р Джеферсън. Той иска да говори с вас. — След което хвана телефона и започна да набира някакъв номер.

Приех това като сигнал за действие. Заобиколих рецепцията и се насочих към вътрешността, където предполагах, че се намираше кухнята.

— Ей — викна след мен жената, — не може да влизате там.

Вдясно от себе си видях силно занемарена трапезария, масите на която бяха отрупани с чинии с недоизядена храна.

— Ако не спреш, ще нагазиш в много дълбоки лайна! — Ако това бе истина, може би бяхме открили източника на нашата инфекция. — Как ти беше името?

— Доктор Фауст — извиках през рамо. След като не го бе запомнила, нямах намерение да я улеснявам. Вече бях измъкнал телефона от джоба си и набирах номера на Верлах.

— Къде са капаните? — попитах го.

Описа ми приблизителното местоположение на десетте капана за гризачи. Нахвърлих в бележника си груба схема на кухнята, в която стоях, на мазето и килера. Двама души от кухненския персонал мързеливо мажеха сандвичи под звуците на латино музика, лееща се от скрито нейде зад тях дрънчащо радио.

— Имам чувството, че нещата тук ще станат бая напечени — казах на Верлах.

— Дано се справиш по-добре от мен. Вземи каквото можеш и бързо изчезвай оттам. Миналия път Джеферсън изпрати двама от помощниците си да ме изхвърлят навън. Кофти типове, които ти действат зле на храносмилането. Затова се забавих толкова време.

Огледах се. Помещението наистина смърдеше, но нямаше купчини гниещи отпадъци, отворът на канала не изригваше мътна пяна или нещо подобно.

— Хърб, мисля, че са почистили, след като си ги посетил.

— Това можеше да се очаква. — Той направи кратка пауза. — Май ще е най-добре да се свържа с някой съдия и да ти издействам разрешително за неограничен достъп до това място.

— Да. Едно съдебно разпореждане ще ми дойде добре.

— Кажи им го. Може да ги вразуми донякъде. Вчера подейства.

— Ако се опитат да ме изхвърлят, ще разпердушиним тая дупка до дъно. Имаме достатъчно власт да го направим.

— Хайде, хайде, не се увличай по силови изпълнения. Този тип има могъщи приятели…

— Трябва да вървя — прекъснах го аз и затворих телефона.

Не можах да открия никакви гризачи в кухнята, макар че в някои от ъглите, където не бе стигнал парцалът на чистача, имаше миши изпражнения. Проверих два пъти малките сиви лепенки на Верлах. Както предполагах, три от тях бяха скъсани. Сега поне можехме да сме сигурни, че тук има гризачи. Предстоеше да открием какви гадни болести разнасяха те.

Презаредих примамките в капаните и преминах в килера, където открих обичайните за общественото хранене запаси — няколко бутилки помътняло олио, вероятно гранясало, брашно, овесени ядки и т.н. Още миши лайна. И отново, празни капани, един от тях със скъсана сива лепенка.

Тръгнах към мазето и се опитах да отворя врата му. Беше заключена.

— Имате ли ключ? — попитах кухненските работнички, две набити латиноамериканки.

Те се спогледаха. „Tienen llaves“^[1] Никой не помръдна. „Soy un doctor, de la officina de salud.“^[2] Безжалостно изопачавах майчиния им език, не се надявах да съм достатъчно ясен. Извадих и показах удостоверението си от ЦКПЗ. „Necesitan abrir lapuerta“, казах. Трябва да отворите вратата. Сега пък изплашени погледи. Тъкмо щях да използвам последния си коз, да ги заплаша, че ще повикам имиграционните служби, когато едната от жените измъкна верижка с ключ от джоба на престилката си и отключи вратата.

— Muchas gracias^[3] — запалих лампата и тръгнах да се спускам по стълбите надолу.

Авгиевите обори, с които е трябвало да се пребори Херкулес, сигурно са изглеждали ужасно антисептични, в сравнение с мазето на „Балтимор Хевън“. Навсякъде имаше купища отпадъци. Навити рула стар мокет, потрошени маси и столове. В единия ъгъл разкъсани чували ориз разпръскваха наоколо съдържанието си. Изправен сред целия този хаос се загледах в нескопосаната си схема. Преориентирах я да съответства на реалните посоки и се опитах да открия отбелязаните с кръстчета места, където би трябвало да са капаните.

Намерих единия зад сноп потрошени осветителни тела. Празен. Обиколих покрай влажните стени, отмествайки разпадащи се от влага картонени кутии и кашони. Един от тях съдържаше куп мухлясали дрехи. От друг се изсипаха счупени рамки и смачкани фотографии. Дали това бяха личните вещи на обитатели на приюта? Вероятно имаше нещо общо с лишаването на нещастниците от всякаква следа от предишната им идентичност. Може би ръководството наричаше това „терапия“?

Дочух шум от препускащи лапи в тъмния ъгъл. Едър, бременен женски плъх се въртеше в кръг, хванат в един от капаните. Вдигнах го и го поставих на счупената маса в средата на помещението. Бързо намерих останалите капани, един от които бе дал подслон на друг едър представител на класа гризачи.

И тогава чух приближаващите стъпки.

* * *

Д-р Рандъл Джеферсън бе застанал в основата на стълбището. Зад него се извисяваше доста по-едър мъж, външността на който предизвикваше асоциация с думата „горила“. Джеферсън беше чернокож, а оръженосецът му — бял. Репутацията на Джеферсън, изтъкнат местен психиатър и бизнесмен, ми бе известна от вестникарските материали и снимки, които ми бе показал Верлах. Трябваше да призная, че изглеждаше много убедителен в петстотиндоларовия си костюм. По последни данни общината му плащаше по триста долара на ден за всеки умствено изостанал нещастник, за който се грижеше. Предполагаше се, че грижите включват прилично жилище, добро хранене и най-вече професионални грижи и психотерапия. Чудех се каква ли терапия е била приложена към човека на горния етаж, който дъвчеше ризата си. Обувките на доктора струваха приблизително една моя седмична заплата. Хмм… Я да видим: „Балтимор Хевън“ приютяваха тридесет и пет човека. По триста долара на ден за всеки от тях…

— Д-р Маккормик — каза той с фалшив патрициански акцент. Знаеше името ми. Очевидно, притежателят на приюта бе донякъде притеснен от вашия покорен слуга. — Май сте се поставили в доста неприятна ситуация — продължи той.

— Мислите ли, че не го виждам? — Обходих демонстративно с поглед бунището около себе си. — Не мога да си представя как ще се измъкна от тази бъркотия.

— Много смешно. — Той поклати глава и злобно се усмихна.

— Опитвам се. — Оставих на близкия трикрак стол капана с плъха в него, който държах в ръката си.

— Разговаряли сте с един от нашите подопечни, без да ме уведомите предварително.

— Не знаех, че трябва да го направя.

— Бих искал да зная съдържанието на този разговор.

— Съжалявам, но разговорът бе конфиденциален. Разговор между лекар и пациент.

— Тц, д-р Маккормик. И двамата знаем, че това не е вярно. Нито вие сте лекар на Дъглас, нито разследването, което провеждате, влиза в сферата на отношенията лекар-пациент. — Беше прав донякъде, Дъглас Бюканън не беше мой пациент. Най-вероятно беше пациент на д-р Джеферсън.

— Разследване от този тип ме упълномощава да вляза в помещенията и да разговарям с когото пожелая.

— Не и без разпореждане на съда.

— Имам такова. — Лъжех. Би трябвало да имам, Верлах трябваше да го е осигурил и тогава Рендъл Джеферсън нямаше да може да ми създава пречки. За нещастие нито един от двама ни не бе помислил, че ще имаме подобни проблеми.

— Нека го видя тогава.

— У д-р Верлах е.

— О, да. Сигурен съм, че е у него. — Усмивката най-после изчезна от лицето му. Бях впечатлен колко дълго успя да я задържи. Тоя тип имаше заложби на голям политик. — Д-р Маккормик, имате вид на добронамерен човек. Мога да ви уверя, че аз също съм добронамерен. Имам желание да сътруднича на органите на общественото здравеопазване в разследването на тази ужасна болест. Но не съм съгласен да бъдем третирани по този начин. Бихме искали единствено да ни уведомите, преди да нахълтате в нашите помещения и да разпитвате персонала и питомците ни. Така ще можем да улесним и облекчим целия процес.

Или да скриете онова, което трябва, помислих си. На глас казах:

— Сигурен съм, че в най-скоро време ще установим официално контакт с вас. Може би, още днес. Както и че ще се наложи да разговаряме отново с Дъглас Бюканън. И това, вероятно, още днес.

— Тогава считам, че бих могъл да ви помогна, ако ми предадете съдържанието на разговора, който вече сте имали с него.

— Чудесно — казах. — Защо не отидем веднага да поговорим с г-н Бюканън? И без това трябва да взема проба от кръвта и семенната му течност. Ще се радвам, ако ми помогнете за това.

Нито Джеферсън, нито неговият бияч реагираха на предложението ми.

— За съжаление, Дъглас излезе навън.

— Защо ли това никак не ме изненадва?

Огледах отново мазето. Имаше още един капан, който не бях проверил, но реших да го пропусна. Имах вече два пълни капана и само две ръце, а не очаквах Джеферсън или помощникът му да бъдат така любезни и да ми помогнат да занеса капаните до колата. Взех капаните, което никак не се понрави на гризачите, които се лутаха вътре с остри писъци.

— Моля, оставете тези неща тук — посочи капаните Джеферсън. — Можете да дойдете и да ги вземете, когато получите съдебно разпореждане. Ще се погрижим да ги съхраним за вас.

— Тези? — Вдигнах ръце към него. — Но аз си ги носех със себе си. Винаги нося тия малчугани с мен, те са моите домашни любимци.

— Много остроумен човек сте, д-р Маккормик.

Горилата на Джеферсън, шкаф с фигура на професионален борец и бръсната глава, отстъпи настрана и аз зърнах своя шанс да се измъкна от помещението.

— Настоявам да оставите капаните и да се обърнете, ако желаете, към своя адвокат. Сигурен съм, че ще ви се наложи да ползвате неговите услуги.

— Или нейните — възразих. — Може би греша, но мисля, че в тази страна позволяват на девойките да учат право.

Защо ли дрънкам тия неща?

— Д-р Маккормик, капаните.

— Извинете — казах, правейки се, че не съм го чул. Направих крачка напред. Двамата мъже останаха неподвижни. Плъховете в капаните бяха побеснели.

Горилата протегна ръка и сграбчи една от клетките. Без да се замисля — а наистина трябваше да се замисля за това — тръгнах към стълбището. Мъжът обви дебелите си пръсти около клетката на капана и задърпа, а аз не го изпусках. Клатушкането възбуди още повече плъха, който започна да пищи и буквално да скача от единия в другия ъгъл на своя затвор. Отново се сетих за мъжа, който ядеше ризата си на горния етаж.

— Ау! — изписка горилата и рязко отдръпна ръка, допирайки я до устните си. — Ухапа ме! Шибаната гадина ме ухапа!

Вече и двата плъха се бяха разпискали. Замахнах с единия капан към него, ударих го и той отстъпи още една крачка назад. Затичах се нагоре по стълбите. Джеферсън викаше нещо след мен.

Още докато претичвах през коридора към изхода, започнах да се проклинам: глупак, глупак, глупак! Погледнах капаните в ръцете си и плъховете вътре в тях. Щеше да бъде ужасно нелепо, ако малките ми приятелчета се окажеха търсените източници на зараза и аз, д-р Натаниъл Маккормик, току-що бях заразил още един човек.

Надявах се — всъщност, молех се — зъбите на животинката да не бяха пробили кожата на горилата.

 

 

Трябваше да се успокоя, преди да поема към Гилфорд авеню и Балтиморския градски департамент по здравеопазване, където щях да оставя капаните с вредителите и да споделя с Верлах последните си открития. Затова, вместо да избера най-прекия път по експресната магистрала Джон Фолс, минах през центъра на града, покрай Балтиморския кампус^[4] на университета на Мериленд и спрях до едно от любимите ми места за похапване. Дори и един медицински детектив, затънал до уши в разследване на огнище на зараза, трябва да се храни. Особено, след като е преживял опит за покушение над себе си. Особено, ако се притеснява, че е инфектирал някого.

Няколко думи за мен и Балтиморския кампус на университета на Мериленд. Този университет е преди всичко моята Алма Матер. Втората половина от обучението ми в медицински колеж премина в добрия стар Мериленд, което означава, че съм изкарал стажа си в университетската болница, което на свой ред означава, че тук съм се научил да бъда лекар. Предклиничното ми обучение, тези не толкова съществени две години на усвояване на базови знания, преминаха на Западния бряг, в онзи прословут университет в средата на Силиконовата долина. Фермата — само слънце и забавления и завидна национална репутация. Но аз мразех Северна Калифорния. По причини, свързани изключително с особеностите на характера на вашия покорен слуга, ми се наложи набързо да се оттегля от Златния щат^[5].

Мерилендският университет ми даде шанса да продължа и завърша образованието си, за което съм му безкрайно признателен. Завърших с отличие, след което отидох в университета на Северна Каролина да специализирам вътрешни болести и накрая се оказах в ЦКПЗ в Атланта. Като цяло мога да кажа, че си поживях доста добре, след като напуснах Калифорния, въпреки че за човек, който не понася жега и влага, прекарах твърде много време южно от линията Мейсън-Диксън^[6].

Както и да е, сега седях в закусвалнята Мерѝс Динър на Редууд стрийт, захапал двудоларов хамбургер. Колата ми бе паркирана отпред в нарушение на правилата, с отворени прозорци, а плъховете се лутаха в клетките си, оставени на пода пред задните седалки. Разговорих се малко с келнерката, която помнех много добре, макар че тя си нямаше идея кой съм. Звънът на телефона прекъсна приятната беседа.

— Натаниъл, тук е Джин Мадисън. — Никакво формално „д-р Маккормик“. Звучеше много изтощено. — Имам лоши новини.

— Какво е станало?

— Ами, каквото и да е това нещо, явно е смъртоносно. — Тя изпусна тежка въздишка в слушалката.

— Какво?

— Дебора Филмор почина.