Джошуа Спеноугъл
Изолатор (34)

Глава 33

След като най-мъчителните изблици на страдане на Гладис поутихнаха, четиримата се настанихме в дневната около ниска масичка с чаши чай пред себе си. Розалинда разглеждаше снимката на Дъглас Бюканън, лежаща на масата до чашата й с чай. Попитах я дали го познава. От начина, по който разглеждаше снимката, очаквах да ми каже, че го познава и че е бил неведнъж в „Санта Ана“, но тя отговори отрицателно.

— Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм.

— Категорично не го познавате?

— Казах ви, че не знам кой е този човек, докторе.

— Гладис, как се казва този човек? — попитах, сочейки снимката.

— Кейси — отвърна тя, поглеждайки фотографията с подпухналите си очи.

— Може би се заблуждава — каза Розалинда.

— Кейси — повтори момичето.

Сестрата прехапа устни.

— Знаеш ли фамилното му име? — попитах Гладис.

Тя ме погледна с неразбиращ поглед.

— Кейси чий?

Тя поклати глава.

— Как се запозна с него?

— Той беше мой съпруг.

Двамата с Брук се спогледахме. Лицето на Розалинда бе като камък.

— Беше ли женена за него?

— Каза, че ще се оженим. Когато се върне.

— Когато се върне откъде?

— Щеше да ходи на някакво място близо до Ню Йорк, там, където катастрофираха самолетите.

— Каза ли, че ще ходи в Балтимор?

— Не знам. Обичам го. — Отвори кранчето и сълзите шурнаха отново.

— Правихте ли секс с Кейси? — попитах.

Розалинда ме погледна намръщено. Може би въпросът ми беше прекалено безцеремонен, но подейства и Гладис престана да хленчи. Типичен ход на безчувствения мъж. Помислих си, че Джон Майърс щеше да се гордее с мен.

— Не. Аз го обичах. Ние щяхме да се женим.

— Той тук, в Сан Хосе ли живееше?

— Не. Живееше някъде другаде.

— В този град ли живееше?

Гладис изглеждаше объркана.

— Може би е живял някъде из района наблизо — намеси се Розалинда. — Мисля, че за нея „тук“ означава тази къща.

— Но вие никога не сте го виждали?

— Не. — Стори ми се, че въпросът я притесни.

Розалинда се справяше доста добре с интерпретацията на това, което ни казваше или не ни казваше Гладис. Помолих я да попита кога си е тръгнал Кейси.

— Отдавна — беше отговорът.

— Откъде взе телефона? — попитах.

— Родителите й го донесоха — отговори вместо нея Розалинда.

— Попитайте я — настоях.

— Миличка, кой ти даде телефона? Този, дето го носиш със себе си?

— Мама и татко.

Розалинда ми каза с поглед „Нали ви казах!“.

— Тогава защо сметките са били изпращани на тукашния адрес? — Не получих отговор нито от Гладис, нито от сестрата. — Родителите й дали са смятали, че ще е в състояние сама да си плаща сметките?

И двете запазиха мълчание. Почти сигурно криеха нещо. Вероятно Розалинда е имала грижа за сметките.

— А защо са спрели телефона? Бил е спрян от компанията преди два дена по искане на абоната. Защо?

Гладис погледна крадешком към Розалинда. В погледа й се четеше откровена молба за помощ.

— Гладис — намеси се Брук, — ще се обадя на родителите ти и ще ги попитам за телефона ти. Искам да зная защо са решили да го спрат.

Очите на момичето се разшириха.

— Не, не! Не им казвайте!

Много добре, Брук! Погледнах я. Мръщеше се. Без съмнение започваше да разбира това, което самият аз бях научил наскоро: хората лъжат не само за здравните си навици, не само за секс и наркотици, нито пък само за броя на питиетата, които поглъщат всяка вечер. Лъжат за големи неща и за малки неща. Лъжат, ако са интелигентни, но лъжат и ако са бавноразвиващи се.

— Имате ли нещо общо с плащанията на мобилния телефон? — запитах Розалинда.

— Не.

— Виждали ли сте някоя от сметките?

— Не! Докторе, вие да не сте от полицията?

— Не съм от полицията. Казах ви преди малко в коридора с какво се занимавам. — И не ви вярвам нито за миг, че не сте виждали сметките, сестра. — Гладис, ще те попитам нещо. Много е важно да ми кажеш истината. Кейси ли ти даде телефона?

— Толкова много го обичам — заекна Гладис. Лицето й се разкриви, устата й се разтвори като на образа от Викът на Мунк^[1]. От устата й потекоха лиги. Не издаваше никакъв звук.

— Гладис, кажи ни, моля те — направи още един опит Брук. — Нали Кейси ти даде телефона, за да можете двамата да си говорите?

Опитът й не беше по-успешен от моя. Момичето затвори уста и започна пак да хълца. Разговорът беше приключил, виждах това съвсем ясно в сълзите, стичащи се по смутената физиономия на Гладис Томас и угрижено разгневеното изражение на Розалинда Лопес.

Уговорихме си среща за осем часа на следващото утро и си тръгнахме.